Колин Фалконър
Пътят на коприната (53)

51

Границата между голата пустош и покритите с растителност земи беше стряскащо рязка. Нямаше преливане на един пейзаж в друг. Човек сякаш от земята направо се гмурваше в морето. Както едва се тътреха зад камилите си, присвили здраво очи срещу блясъка и финия пясък, изведнъж следваха разделени на участъци поля от ориз, коноп и ечемик. Бистра, чиста вода бълбукаше през напоителните канали.

Жосеран коленичи да измие лицето си. Струваше му се невероятно, че има толкова много вода насред пустинята. Като че се изливаше от отвора на пещера от другата страна на полето. Над пещерата земята беше оформена като могила, а зад могилата имаше друга, след това още една, в неразривна линия, която изчезваше в маранята по посока на виолетовите планини, отдалечени на около десет левги.

— Това са карези — каза му Хутлун през рамото му. Тя махна шала си и коленичи до него, загреба студена вода в шепи. — Всички оазиси в Такламакан получават вода по този начин. Ела, ще ти покажа.

Поведе го към пещерата. Но когато се приближиха, Жосеран видя, че изобщо не става дума за пещера, беше вход на тунел. Построени били преди векове, разказа тя, и водели началото си от ледниците на далечната Тян Шан. Достатъчно широки отвътре, че човек да върви прав, и изкусно изработени така, че склоновете на каналите да са малко по-полегати от наклона на обширната пустинна низина. По този начин водата излизала близо до земната повърхност, където се използвала за напояване.

Могилите, които виждаха, били кладенци, изкопани за достъп до тунелите, за да не се задръстват от наноси и камъни. Поведе го през нажежения пясък към един от тези кладенци. Жосеран надзърна през построената с глинени тухли стена, хвърли камъче, чу плясъка, когато то падна в ромолящия поток отдолу.

— Карезите — каза му Хутлун — са построени от татарите.

Жосеран си спомни напоителните системи, които беше видял близо до Самарканд и Мерв, и се почуди дали пък всъщност не са построени от персийците. Трудно беше да си представи чергарски племена да прозрат нуждата от напояване на насаждения. Но си замълча. Тези татари вярваха, че преди тях на света не е имало нищо.

Върнаха се при кервана си и поеха яздешком по дългите улици на Гаочанг. Цветя, надраснали зидовете от глинени тухли, се надвесваха над тях; забулени жени ги наблюдаваха иззад затъмнените прозорци. Мъжете с орлови носове много напомняха по външен вид арабите от Земите отвъд. Всичко беше странно, но и много познато.

Минаха през двойните врати на западната порта покрай манастир с изрисувани ниши над вратите, в които статуите на Боркан им се усмихваха отвисоко. Огромна градина заобикаляше палата на управителя.

— Тази вечер ще приемем гостоприемството на даругачи — каза Хутлун и додаде: — Мисля, че много ще ти хареса в Гаочанг.

— И защо?

— Ще видиш, християнино. Ще видиш.