Колин Фалконър
Пътят на коприната (30)

28

Жосеран и Уилям разпалиха любопитството. Децата вървяха по петите им и крещяха, едно от тях, подсторено от останалите, изтича и докосна подгъва на кожусите им, после хукна обратно. Възрастните също ги гледаха с неприкрит интерес, понякога се приближаваха и искаха ножа на Жосеран или да видят сребърния кръст на Уилям. Правеха го без никакъв срам, не като просяци, а с увереността на господари, които взимат, каквото им хареса, все едно е тяхно право. Няколко пъти Жосеран, доведен до ръба на търпението, беше на косъм да посегне към меча си.

Текудай, братът на Хутлун, се намеси и предотврати бедата. Възприел ги беше като лична отговорност и ги съпровождаше навсякъде. Исканията и досажданията веднага бяха прекратени.

Текудай също проявяваше безмерно любопитство относно тях, религията им, как воюват, замъците им. Искаше да знае дали в Християнство — татарите си мислеха, че името на религията им е името на тяхната страна — имат необятни пасища, в които конете да пасат; какво наказание се налага за прелюбодейство; как правят стрелите. Жосеран се досещаше, че Текудай не е просто любопитен, вероятно Кайду му беше възложил задачата да ги шпионира, затова винаги беше предпазлив в отговорите си.

Текудай, и да беше шпионин на Кайду, изборът на хана не беше сполучлив, понеже обичаше да говори толкова, колкото обичаше и да слуша, а тамплиерът постепенно го предразполагаше да приказва.

— Каква е вашата религия? — попита го Жосеран. Осъзна, че не знае думата за Бог, дори не знаеше имат ли татарите такава дума. Затова се опита да се изрази възможно най-точно: — В какво вярвате.

— Светът и всичко в него идват от Духа на Синьото небе — отговори му Текудай, сякаш изненадан, че Жосеран задава въпрос с толкова очевиден отговор.

— Той ли дава законите ви?

— Ханът издава законите.

— Ханът, баща ти?

— Той създава законите за нашето племе тук в долината. Има хан, който стои по-горе от него и е в Бухара, а над него е ханът на хановете в Каракорум — Текудай обясни, че последният хаган, Монке, наскоро починал, затова в Каракорум се събирал съвет, който да избере нов хан на хановете. Събранието се наричало курултай и се очаквало, докато Жосеран и Уилям пристигнат в Центъра на света, синът на Монке, Арик Буке, да бъде избран за хаган.

— И той ли издава законите за всички?

— Разбира се.

— Не произхождат ли законите ви от Духа на Синьото небе?

Текудай се разсмя.

— Духът просто съществува.

— Но ако Духът не ви дава законите, как тогава разбирате, че живеете праведен живот?

— Ами ако е така, ще побеждавам враговете си и жените ми ще ми родят много деца.

— Жените ти? Имаш повече от една жена, така ли? Като при мохамеданите?

— Разбира се. Имаме четири съпруги, ако можем да си го позволим. След това само наложници.

Това, разбира се, беше безбожно. Ала за един мъж беше и любопитно. Той зададе на Текудай същите въпроси, които беше задавал на мохамеданите, които познаваше в Акра.

— А съпругите и наложниците ви не враждуват ли помежду си? Не ревнуват ли?

— Не, защо трябва да ревнуват? За всички се полагат еднакви грижи. Ето например баща ми. Той спи със старите и грозните от време на време, така както и с новите. Баща ми е добър човек.

— А какво става, ако умре? Какво става със съпругите.

— Ами те се прибавят към моя орду, моето домакинство. Аз ще се грижа за тях. Сред тях има една с очи на кошута. Когато баща ми почине, няма да чакам. Тя първа ще бъде в леглото ми.

— Ще спиш с всичките съпруги на баща ти, когато той почине, така ли?

— С майка ми не, разбира се.

— Тогава една жена никога не е… — той осъзна, че няма дума за вдовица, — никога не остава незащитена.

— Разбира се, че не. Ти за какви ни взимаш? За варвари ли?

Текудай го попита какво се случва с жените в Християнство. Жосеран се помъчи да му обясни, че мъжът може да има само една жена. Но когато му обясни и вдовството, как стариците биват изпращани да живеят в манастири и как мъжете лишават от наследство децата си, родени от жени, които не са им съпруги. Текудай заклати глава с отвращение и удивление.

— И една жена не може дори собствена коза да си има, така ли?

— Всичко е собственост на съпруга.

Текудай посочи Хутлун, която тъкмо излизаше от юртата на Кайду и се метна на коня си.

— Не ми се вярва от нея да излезе много добра съпруга на християнин — рече той. — Опитай само да й кажеш, че не може да има своя коза. Опитай само дума да й кажеш и ще плющи с камшика по гърба ти от тук, та чак до Бухара.

Жосеран посочи към копринения колан, който Хутлун носеше на кръста си.

— Какво означава? — положи усилия да прозвучи колкото може по-безхитростно.

— Щом една жена носи такава копринена лента, тя е неомъжена.

Неомъжена.

Жосеран прогони абсурдната мисъл от ума си. Да му прости Бог, той имаше дела за вършене в името Божие, а не между слабините на някаква татарска дивачка от степите.

Като че ли бе възможно, така или иначе.

Наблюдаваше ежедневието на татарите: жените дояха кравите или седяха навън и шиеха кожи, правеха плъст, хокаха децата или режеха месо; мъжете правеха лъкове или поставяха върхове на стрелите, крещяха или подвикваха, докато обучаваха конете си. Други наливаха кобилешко мляко в кожени мехове, които провесваха на дървените рамки на юртите и го биеха с дълги пръчки. Правеха го с часове, за да отделят суроватката от вкисналото мляко. Текудай му каза, че правят кумис.

Колкото повече изучаваше татарите, толкова повече нарастваше удивлението му от способността им да воюват.

— Покажи ми как използвате тоя лък — обърна се той към Текудай, когато го видя да се цели в мишена.

Лъкът беше двойно извит и направен от бамбук и рог от як, привързани с коприна и укрепени със смола. За да освободи стрелата, Текудай използваше кожен пръстен за палеца. Жосеран за пръв път виждаше подобно приспособление.

— Как го използвате? — попита той.

— Пробвай — посъветва го Текудай. Жосеран никога не се беше имал за голям стрелец, но с помощта на пръстена пусна тетивата по-добре, отколкото беше успявал да го направи с голи пръсти, и уцели центъра на целта, отдалечена от него на повече от двеста стъпки.

Текудай се разсмя и го удари по рамото.

— Да не беше такъв грозник великан, щеше да станеш добър татарски войник! — похвали го той.

Показа му стрелите, които използваха: една за далечен бой, друга с по-широко острие за стрелба по близка мишена. Показа му и сигнална стрела с тъп връх — той не беше заострен, вместо него към стрелата беше прикрепено кръгло желязно топче с пробити в него малки дупчици. Докато такава стрела лети, тя свисти, обясни му Текудай, и свистенето се използва за предаване на съобщения по време на война.

— Тези татари са най-изумителните воини, които съм виждал — каза Жосеран на Уилям по-късно същия следобед. — Дисциплината и организацията им са по-добри от онези, които имаме при тамплиерите. По време на битка формират бойни групи: десетима мъже, които са част от сто, които са част от хиляда. Всички държат връзка едни с други посредством стрели и знамена. Всички до един още преди да навършат десет години, са опитни стрелци и ездачи. На практика са непобедими.

— Но Бог е на наша страна.

— Само това няма да ни стигне — промърмори едва чуто Жосеран.

До този момент му позволяваха да придобие само бегли впечатления от бойните умения на татарите. Вече беше впечатлен, а му предстоеше да преживее невероятно удивление от тяхното майсторство, когато седмици след пристигането им, Кайду му позволи да язди с него по време на лов.