Колин Фалконър
Пътят на коприната (83)

81

На следващия ден се представиха в Двореца на прохладата. Мяо-йен ги прие коленичила на копринен килим. Тя беше стряскащо създание с бадемови очи и бронзова кожа. Дългата й черна коса беше вчесана назад, навита и прикрепена на темето й в кок. Украсена беше с игли за коса, гребени от слонова кост и украшения от златни птици и сребърни цветя. Веждите й бяха изскубани и заместени с тънка вещо изтеглена черна линия, ноктите на ръцете й бяха боядисани в розово.

Най-малката дъщеря на Хубилай се оказа съвсем различна от жената, която Жосеран очакваше да види — здраво и изпълнено с живот създание като Хутлун; а момичето тук напомняше християнските принцеси в обноските си и изискаността си. Докато Хутлун беше висока за татарка, Мяо-йен беше дребничка; Хутлун беше високомерна и лесно се разгорещяваше, дъщерята на Хубилай свеждаше надолу очи и изглеждаше крехка като порцеланова кукла.

Облеклото й беше пригодно не за степите, а единствено за двора. Носеше дълга рокля от розова коприна с бяла сатенена яка около врата, пристегната от лявата страна с малки продълговати копчета, прихванати с примки от плат. Ръкавите й бяха толкова дълги, че ръцете й не се виждаха. Широк пояс около кръста я придържаше с нефритена катарама във формата на паун, а краката й бяха обути в мънички чехли от червен сатен, украсени със златна бродерия. Имаше вид не на принцеса, а на красиво дете.

Жосеран си спомни откровението на Текудай: Ако една жена има девствено було, това е знак, че е прекарала малко време на гърба на коня си. Следователно не я бива за ездач и ще е бреме за съпруга си.

Почуди се какво ли би казал Текудай за тази татарска принцеса.

Настаниха се върху килимите около масата. Жосеран огледа стаята. Решетки от пълзящи растения и пергамент закриваха прозорците, а подът беше застлан с килими от брокат в наситено златно и виненочервено. По стените висяха рисунки, изобразяващи снежни сцени. Тя целяха да внушат прохлада в горещините, така му беше обяснил Сартак. Затова и било дадено такова име на павилиона.

Изписани с калиграфски знаци свитъци висяха по стените, яркочервено мастило върху бяла основа. На ниската масичка, покрита с черен лак, бяха поставени статуя на кон, направен от един-единствен къс нефрит, и ваза от ахат, в която пръскаше аромат разцъфнала сливова клонка. От страната на принцесата стоеше бамбукова клетка с огромен зелен щурец.

В ъгъла три млади китайски момичета в красиви рокли свиреха на малки подобни на арфи инструменти. Музиката им се носеше над езерото.

— Казаха ми, че са ви довели, за да ме научите на вашата вяра — каза Мяо-йен.

— Такова е желанието на баща ви — отговори Жосеран.

— Дали е и ваше желание? — попита го тя.

— Моето желание е всеки да познае единствения истински бог.

Мяо-йен се усмихна. Две прислужници им донесоха чай, който тя нарече „белите облаци“. Той беше сервиран в чаши от фин порцелан в синьо и бяло върху лакиран поднос.

Докато отпиваха горещата течност, тя му зададе безброй въпроси. Любопитството на принцесата не знаеше граници. Също като баща си искаше да научи повече за Християнство — както тя наричаше Франция — и за Земите отвъд, за пътуването им и какво са видели. Слушаше жадно описанията на Жосеран за Покрива на света и Пещерата на хилядата Буда. Уилям непрестанно го тормозеше да превежда, той пренебрегваше молбите му или отговаряше накратко.

Най-накрая търпението на Уилям се изчерпа.

— Достатъчно. Време е да й поговорим за Христос.

Жосеран въздъхна.

— Той иска да започне обучението ви.

— Значи не вие сте моят учител?

Жосеран поклати глава.

— Аз съм само войник и много незначителен господар.

— Нямате поведение на войник. Погледът ви е кротък. А за шаман неговият е неумолим.

— Ще ми се да бях по-внимателен, отколкото съм.

Мяо-йен посочи Уилям.

— Спътникът ви не говори ли като човек?

— Аз ще съм неговият език и неговите уши.

Тя леко и треперливо въздъхна, като полъх на вятър сред листа на дърво.

— Преди да започнем, имам един последен въпрос към вас. Знаете ли каква е причината баща ми да ви изпрати при мен?

— Той иска да научи повече за християнската вяра.

— Вече имаме Светлата вяра тук в Шанту.

— Но това не е истинската форма на нашата религия. Монасите, които я проповядват, са бунтовници. Те не признават върховенството на папата, който е Божи пратеник на земята.

— А вие възнамерявате да привлечете баща ми към своята вяра, така ли?

— Сега какво казва? — попита Уилям.

— Почакай малко — спря го Жосеран, надяваше се да използва тази неочаквана възможност да научи повече за характера на Хубилай. Отново се обърна към Мяо-йен. — Според вас той си играе с нас, така ли?

— Видели сте императорския ни двор. Има тангути, уйгури, мохамедани, китайци и казаци. От всички той взима по нещо, събира мъдростта на света у себе си, както катерица събира всичко, което може за зимата. Няма да купи от вас, а ще ви отмъкне кесията.

Жосеран не беше очаквал подобно кратко и ясно описание на Владетеля на владетелите от неговата собствена дъщеря.

— Монахът вярва, че можем да го убедим, че нашата вяра е единственият и истински път — каза Жосеран.

Тя наклони глава, което беше многозначителен жест.

— Вие така ли мислите?

— Мисля, че не бива да разговарям толкова свободно с вас. Дали да не започваме вече обучението?

Жосеран си напомни да бъде търпелив, както толкова често беше съветвал Уилям. Щеше да има много други дни.

— И какво каза тя? — попита го Уилям.

— Нищо съществено. Но ти благодаря за търпението, братко Уилям. Принцесата вече е готова за урока си.