Колин Фалконър
Пътят на коприната (131)

129

Кашгар

Уилям откри Жосеран в конюшните, седнал на каменно корито, уловил меча и ножницата с две ръце и опрял тежестта си върху тях. Под ризата раменете му бяха прегърбени.

Вдигна поглед, когато чу стъпките на монаха в мрака.

— Помислих си, че ще те открия тук — рече Уилям.

— Как се досети?

— Голяма част от тази година прекарах в съмнителното удоволствие на твоята компания, затова поназнайвам едно друго за начина ти на мислене, тамплиере. Щеше да си заминеш тази нощ или щеше да имаш любезността да се сбогуваш с мен, преди да си тръгнеш?

— Никога не съм разбирал необходимостта от сбогуванията. А ти вече не се нуждаеш от мен, братко Уилям. Тези хора няма да те наранят. Те ще те съпроводят здрав и читав до края на пътуването ти.

— Ти беше натоварен да ме закриляш, докато не се завърнем в Акра.

Жосеран въздъхна. Да, това беше задачата му и само какво бреме се оказа тя.

— Защо не се съгласи да кръстиш момичето?

— Не е готова. Твоята принцеса си мисли, че обича Христос, но душата й не разбира Бог. Остава си езичница.

— Току-що описа почти всички във Франция. Ние разбираме от Бог или от религията само онова, в което ни карате да вярваме, останалото си остава неразбираемо. Виж, свещенико, тя те помоли да я обучиш и да й дадеш утехата на кръщението, а ти й го отказа.

Уилям мълчеше.

— Не те разбирам.

— Това е, както каза ти, понеже призванието ти е войната, а не религията. Аз например не разбирам тази внезапна загриженост за някаква си татарска принцеса. Това ли е причината, поради която възнамеряваше да заминеш тази нощ без мен?

Мълчанието се проточи. Парата от дъха им висеше в мразовития въздух. Жосеран потрепери и загърна по-плътно раменете си.

— Е? — не се отказваше Уилям.

— Аз съм на трийсет и една. Мога да се върна в Троа, но там няма да намеря нищо. Видях и чух неща през изминалата година, които завинаги промениха разбирането ми за мен и за света. Освен това в мига, в който стъпя на френска земя, ти ще повдигнеш срещу мен обвинения в ерес, както ме заплашваш почти откакто напуснахме Акра. Единственият начин да се защитя от теб и твоите свети братя е да остана при тамплиерите, а аз се наситих на монашеския живот. Искаш от мен да ти помогна, свещенико, но аз ви познавам вас, доминиканците, всички сте едни и същи. В мига, в който сме в безопасност в Земите отвъд, ще мислиш само как да ме унищожиш.

— Само за себе си ли мислиш? Имаш дълг пред Ордена на тамплиерите и пред Бог. Натоварен беше да върнеш папския легат в Акра невредим и ти даде дума пред Томас Берар, че ще я изпълниш. Ами за договора, който сключи с Хубилай, какво ще кажеш? Съдбата на Светите земи лежи в нашите ръце.

— Можеш да кажеш на Високия двор какво си видял и чул, убеден съм, че с удоволствие ще посрещнат доклада ти. Гласът ти в Съвета ще направи онова, което и моят. Колкото до договора, Хулегу ще направи, каквото на него му се иска. Императорът се интересува само от войната с брат си. Татарската империя се разпада отвътре. Унищожават се едни други без наша помощ. Пътуването ни беше напразно. За съдбата на Йерусалим е без значение дали ще се завърнем или няма.

Уилям стоеше безмълвен. Нещо се размърда в тъмните ъгли, вероятно плъх, който похапваше слама. Мръсната вода в локвата пред краката на монаха беше замръзнала.

— Те си играеха с нас, Уилям, от самото начало. Хулегу вече е знаел, че Великият хан е мъртъв. Искал е само да спечели време, да види дали братята ще си оспорват наследството, както и се случи. Договорът, който получихме от Хубилай, е изгубен, но и да беше у нас, той е без значение. Хулегу е свободен да се договаря, както сам намери за угодно, Синът на Небето няма власт над него. Всичко започва отново.

— Ти даде клетва пред Бог да видиш как се завръщам невредим в Акра — повтори Уилям.

— Пред кой Бог дадох клетва? Богът на Йерусалим? Богът на мохамеданите? Или богът на татарите? Никога не съм виждал боговете, на които станах свидетел през изминалата година.

— Ако излезеш през тази порта, ще те убият. Не само ще останеш без закрилата на християнството, но и сам Бог ще те изостави. — Жосеран мълчеше и той продължи: — Остани с мен до Акра и ще си замълча за еретичните ти възгледи и богохулствата.

Оседланият кон на Жосеран потупваше земята с копита.

— Какво те уплаши така, Уилям?

— Не съм уплашен — отвърна монахът, но Жосеран усети потрепването в гласа му.

— Ужасен си, че може да продължиш пътуването без мен. Какво се случи, та така те потресе?

— Ласкаеш се. Върви, щом искаш. Но помни едно. Ако тази вечер си тръгнеш от Кашгар, завинаги губиш своите. Ще се луташ в този свят и в следващия.

— Опасявам се, че вече се лутам и няма какво да направя.

Уилям се приближи.

— Какво би казал баща ти, ако беше тук? Би ли поискал от теб да захвърлиш живота си, както го е направил той? Що за завет ти е оставил! Ако никъде другаде не можеш да намериш изкупление, намери го в помирението с него.

Жосеран седя неподвижно в мрака дълго след като Уилям си беше отишъл. Най-накрая се изправи. Намери коня си и опря глава на челото му, вдъхна мириса на кон и кожа. Чувстваше как животното потрепва под брадата му.

Уилям имаше право. Кайду и разбойниците му щяха да го убият, ако се върнеше. Това ли искаше баща му от него? Дали неговият дух го беше следвал през целия Път на коприната, както твърдеше Хутлун, като негов пазител, негов закрилник само за да го види как умира в един дързък, но безплоден порив? Трябваше да продължи дори само за да намери нещо, в което да вярва, нещо, с което баща му да се гордее, нещо, което ще направи така, че и Раят да си заслужава.

Започна да разседлава коня, вече изгубил увереността си и обезсърчен.