Колин Фалконър
Пътят на коприната (49)

47

Тази нощ спряха в средата на обширна чакълеста равнина. Спънати, камилите пасяха из редките трошливи солени тръстики и сухи бодливи храсти.

Уилям коленичи под почерняла и обрулена от вятъра върба, стиснал в юмрук разпятието на врата си, устните му беззвучно изричаха молитва. Татарите го наблюдаваха презрително, изплашени от това необразовано създание, което им беше поверено. Веднъж им беше донесъл лош късмет. Убедени бяха, че това ще се случи отново.

Жосеран седна до монаха и вдигна качулката на робата си, за да се защити от горещия неуморим вятър.

— За какво се молиш, братко Уилям?

Уилям свърши с молитвата и отпусна ръце отстрани на тялото си.

— Да служим на Божията воля със страданията си тук.

— И каква според теб е Божията воля?

— Не е съдено на окаяни създания като нас двамата да знаят.

— Но ти знаеш съдържанието на булата, която неговият викарий ти е поверил. А понтифексът знае Божията воля, нали?

Откакто бяха напуснали Акра, той се питаше каква е целта на посланическата мисия на Уилям. И папата ли искаше мир с татарите, както искаха тамплиерите?

— Булата е тайна. Ще я прочета само на татарския владетел, както съм натоварен да направя.

— Папата иска ли да сключим мир?

— Папата иска да им отнесем словото Божие.

— На мен ми се струва, че те се интересуват само от плячката. Жадуват само за владения тук на земята, не на небето.

— Бог ще отвори сърцата им и умовете им — Уилям се изправи на колене и високо простена.

— Какво има?

— Ревматизъм, това е. Не се притеснявай за мен.

Жосеран сви рамене.

— Бъди сигурен, че няма да го направя. Но мой дълг е да те върна здрав и читав в Акра.

— Ще положа усилия да не те разочаровам.

— Благодаря.

Всъщност Уилям търпеше неимоверни страдания, но не искаше тамплиерът да разбере. При отвора на червата му се бяха появили подутини, които приличаха на гроздове и тръскащите движения на камилата превръщаха всяко движение в агония. Но ако той страдаше, страдаше за своя Спасител и всяка стъпка през тази ужасна пустиня пречистваше душата му и го приближаваше към неговия Бог.

Хутлун видя гарванът да става и да се отдалечава настрана да пусне вода. Камилата му пасеше наблизо, вдигна грозната си глава и го изгледа. Хутлун почти разчете мислите й, изписани във вялия поглед на кафявите й очи. Хранеше се с острите бодли на тамариск, дъвчеше бавно, съзерцаваше мъчителя си, облечен в черното си расо с качулка, слушаше плискането на водата му върху камъните. Опъна въжето си докрай и стигна почти до рамото му.

После изплю куп зелена, слузеста маса върху гърба му.

Уилям пристъпи напред, изви ръка към гърба си да провери какво го е тупнало и струята му изцапа расото му. Едноокия, който също видя случилото се, падна на земята от смях. Уилям се опита да избърше с една ръка смрадливата слюнка от расото си, а в същото време стискаше оная си работа с другата ръка. Видя Хутлун да го наблюдава и се затътри нанякъде с поаленяло лице.

Само Жосеран не се смееше. Тя се почуди защо, знаеше, че не храни голяма любов към спътника си.

— Животното не примира по него — каза тя.

— Очебийно е.

— Кажи му да изчака, докато слънцето го изсуши — посъветва го Хутлун, — после може да го изстърже. Иначе само ще влоши положението.

— Ще му кажа — обеща Жосеран.

Уилям пищеше, сякаш предъвканата топка е разтопено олово. Ако всички варварски шамани са като него, помисли си Хутлун, няма какво да научат от религията им. И все пак този воин, този… Жос-ран… е различен. Доказал се беше като силен и смел и откакто беше ранен в планината, тя чувстваше някаква връзка с него.

Но защо беше така, нямаше и представа.

Намираха се в земите на уйгурите, каза му Хутлун.

Хората тук, разказа му тя, били васали на хана на Бухара, така било от времето на Чингис, на когото те се подчинили, за да предотвратят опустошаването на полетата и разрушаването на градовете си. Чергарите татари наложили данъци на хората, които събирали чрез местни управници, управляващи от тяхно име. Имало годишен данък, тамга, плащан от търговците и занаятчиите в градовете, и калан, или поземлен данък, за земеделците. Дори местните чергарски племена плащали налози с част от своите стада. Това се наричало копчур. Имало и пет на сто събиране от всички търговци, които преминавали през хаганата. По този начин татарите със силна ръка властвали над доходния Път на коприната.

На Жосеран му се струваше, че за чергари много добре владееха принципите на империята.

Седмица по-късно стигнаха до Аксу, уйгурската столица. Руините на древен морски фар се издигаха над нещо, което отначало Жосеран взе за мъгла. Но когато се приближиха, видя, че мъглата всъщност е пясъчна буря. Древният град лежеше зад него, купчина от бели сгради, заслонени от олюляващи се тополи, сгушени при основата на жълти льосови скали. Зелената ивица на оазиса следваше бреговете на реката.

Вече яздеха по засенени от тополите пътища между зелените поля, засадени със зеленчуци. Водата проблясваше по напоителните канали. Младо момиче забули лицето си при вида на неверниците, а малките момченца, които се къпеха във водата, ги гледаха с огромни, черни като боровинки очи. Мъжете бързаха по улиците с малки шапки на теметата си, белобради старци се блъскаха и бутаха с останалите, за да намерят място, откъдето да виждат по-добре странните варвари, които татарите водеха.

Тази нощ не останаха в кервансарай, а бяха настанени в къщата на местния даругачи — назначения от татарите управител. Имаше ястие от овче месо, ориз и подправки, а слугите носеха подноси с плодове и кани с ароматен зелен чай. Спаха в истинско легло с копринени завивки.

Сякаш отново бяха живи.

На следващата сутрин обаче Хутлун се метна на камилата си и предупреди Жосеран:

— Надявам се, че сте си починали! От тук нататък навлизаме в най-страшната част от пустинята. Скоро ще копнееш да се върнеш на Покрива на света!