Колин Фалконър
Пътят на коприната (35)

33

Първата нощ прекараха в юртата на казахски овчар. Въпреки че беше пролет, нощите все още бяха мразовити и Жосеран и Уилям се присвиваха под планина от кожи, докато татарите лежаха на килимчетата само по плъстените си кожуси. Ръкавите им се разгъваха над пръстите им, така че ги пазеха да не премръзнат и в най-студените нощи.

По-самодостатъчни хора не беше виждал, макар да бяха завоювали половината свят, си оставаха номади. Всичко, от което имаха нужда, за да оцелеят, носеха със себе си: въдица и кукичка за риба; два кожени меха, единият за вода, другият за кумис; кожен шлем и кожух от овча кожа; пила за острене на стрели. Двама от конниците на Хутлун носеха малка копринена шатра и тънка животинска кожа, с която да застилат пода, ако им се наложеше да направят свой подслон за през нощта.

Изкачваха се по изумруденозелените пасища на долината, подбираха пътя си между облите речни камъни и скали, нападали по пътеката, която лъкатушеше между потоците в долината и канарите. Веднъж дори преодоляха водопад, чиито сиво-сини води се пенеха по повърхността на планината.

От пролетта потоците бяха набъбнали до тинести, кървави на цвят реки и татарите използваха дисагите си, направени от кравешки стомаси, като лодки, с които преминаваха през буйните бързеи. Понякога им се налагаше да прекосяват една и съща река по няколко пъти, докато тя се виеше надолу из долината.

Жосеран се взираше в замръзналите голи скали около тях. Тук–там под наветия от вятъра сняг бяха започнали да се показват като кръпки камък и лишеи.

— Това ли е вашата пролет? — попита той Хутлун.

— Не можеш и да си представиш зимата на Покрива на света. Трябва да бързаме всеки ден без почивка, ако искаме да стигнем до Каракорум навреме, за да се върнете. Снеговете задръстват проходите и когато зимният студ скове всичко, нищо не се измъква от хватката им.

 

 

Старецът постави десницата си на лявото му рамо и измърмори:

— Рахамеш.

Жената в къщата плесна с ръце пред себе си и се поклони. Като съпруга си и тя носеше подплатена кафява туника над торбести панталони и кожени ботуши със завърнати върхове. Копринена забрадка, която падаше и върху раменете й, покриваше главата й.

Съпругът й беше манап, главатар на селцето, на което бяха попаднали в изгубената долина. Той с жест ги покани в къщата си. Нямаше мебелировка, само купчини от пръст, покрити богато с килимчета с шарки в червено и синьо. По стените и по пода имаше още дебели плъстени килимчета.

Влязоха две момичета с купи кисело мляко и дебели пити безквасен хляб. Татарите си отчупиха парчета от хляба, потопиха ги в киселото мляко и започнаха да се хранят. Хутлун показа на Жосеран и Уилям, че и те трябва да направят същото.

Уилям хапна малко от хляба. Прегърбен до огъня, треперещ, той беше окаяна гледка. От студа и влагата носът му беше зачервен като на куче. Когато пристигна основното ястие, от което все още се издигаше пара, манапът, който вероятно го съжали, постави огромно парче варено овнешко в купата му и пусна тестено топче с размерите на голям портокал отгоре.

С жест му показа да се храни.

Останалите не чакаха покана. Взеха ножовете си и започнаха да режат месото. Жосеран направи същото. Уилям само седеше и се взираше в купата.

— Твоят свети човек трябва да се храни или ще обиди домакина — предупреди Хутлун.

Как да й обясни какво е Велики пости, зачуди се Жосеран. Самият той гладно разкъса своето парче овнешко със зъби. Как е възможно този непоносим свещеник да издържа с толкова малко храна?

— Сега е свещено време — каза Жосеран. — Като Рамадана. Разрешено му е да яде само хляб и да пие по малко вода.

Хутлун поклати глава.

— Не ме е грижа дали ще умре, но няма да е честно да сме направили това дълго пътуване през планините само за да го закопаем в другата част на долината.

— Никакви мои думи няма да го откажат. Не ме слуша.

Хутлун изгледа Жосеран над ръба на купата си, от която пиеше топло козе мляко.

— Ние почитаме шаманите си. А ти се отнасяш към него с презрение.

— Обещал съм да го защитавам. Не съм длъжен да го харесвам.

— Това е ясно.

Уилям прекъсна нещастното си съзерцаване на огъня и вдигна поглед.

— Какво разправяш на тази вещица?

— Любопитно й е защо не ядеш.

— Не бива да говориш с нея. Душата ти е в опасност.

— Тя може и да е вещица, както твърдиш, но твоят и моят живот са й поверени. Ще е грубо, ако не разговарям с нея, ти не мислиш ли така?

— Бог се грижи за твоя и за моя живот.

— Съмнявам се дали Той изобщо намира пътя из тия планини — промърмори, да не го чуе Уилям.

Хутлун следеше разговора им, наклонила глава на една страна.

— Ти от неговата религия ли си?

Жосеран докосна кръста на шията си и се сети за своя приятел Симон.

— Вярвам в Исус Христос.

— А в него вярваш ли? — тя посочи към Уилям.

Жосеран не й отговори.

— В Каракорум има последователи на този Исус — каза тя.

Тамплиерът я изгледа удивено. Дали пък нямаше да се окажат истина слуховете, които бяха стигнали до Акра за християни сред татарите?

— Знаят за Господ Исус Христос в двора на Великия хан, така ли?

— Ханът на хановете знае за всички религии. Само варварите знаят за един-единствен Бог.

Жосеран не обърна внимание на умишленото заяждане.

— И много ли са тези, които знаят за Господ?

— Когато пристигнеш в Центъра на света, сам ще разбереш.

Жосеран се почуди доколко може да се вярва на тази дива принцеса. Дали просто не го дразнеше, или твърденията й бяха основателни?

— Баща ми казва, че твоят свети човек не прави магия — рече Хутлун.

Жосеран поклати глава.

— И каква полза има тогава от него като шаман?

— Не му трябва да изпълнява магия. Той е миропомазан като Божи наместник на земята. Ако искам, мога да му споделя греховете си и той ще ми даде Божието опрощение.

— Опрощение за какво?

— За прегрешенията, които съм направил.

— Имаш предвид грешките. Имаш нужда твоя Бог да ти каже, че си сгрешил, но всичко е наред, така ли?

— Освен това чрез него разбираме каква е Божията воля.

Тези негови думи изглежда изненадаха Хутлун.

— Че то е много лесно да разбереш каква е волята на боговете. Те са на страната на онези, с които е победата.

Неопровержима логика, помисли си той. Дори папата казваше, че Бог им дарява победите, а за пораженията трябва да търсят причината в греховете си. Може би в крайна сметка не бяха толкова различни.

— За твоя народ ти си шаман — каза той. — Можеш ли да правиш магия?

— Понякога виждам поличби за бъдещето. Това е дарба, която малцина притежават. Сред нашия народ ме смятат за най-добрата.

— Затова ли те избраха да ни преведеш през планините?

— Не. Баща ми нареди така, защото съм добър водач и ме бива с конете.

— Защо не избра Текудай?

— Нямаш ми доверие, понеже съм жена, така ли? — Когато той се подвоуми как да отговори, тя продължи: — Водя ви не по своя воля. Наредиха ми така. Да не би да съм примряла за компанията на варвари?

Изглежда, я беше обидил. Тя се извърна и започна да говори с другарите си; непристоен разговор, в който сравняваха Уилям с коня му.

След като отнесоха храната, манап извади флейта, направена от куха кост от крило на орел. Започна да свири. Към него се присъединиха други мъже, свиреха на нещо, което приличаше на лютня. Инструментът беше красив, тумбеста музикална кутия, издълбана от парче палисандрово дърво и инкрустирана със слонова кост. Хутлун пляскаше с ръце, смееше се и пееше, огънят оставяше профила й в сянка.

Докато я наблюдаваше, Жосеран се чудеше, не за пръв път, какво ли е да си легнеш с татарка. Убеден беше, че тя няма да е безразлична към него като проститутките в Генуа и Венеция. Чудеше се защо се измъчва с подобни мисли. В крайна сметка не би могло да се случи.

Тази нощ Жосеран и Уилям спаха заедно с татарите в юртата на манапа, увили се в завивки и с крака към огъня. За Жосеран, да знае, че Хутлун е свита на няколко стъпки от него, беше изтезание, което развали почивката му и колкото и да беше уморен, не можа да заспи. Съзнанието и страстите му воюваха в него.

Сам със себе си спореше за честта си. Въпреки че тя вече е опетнена с кръв и похот, помисли си той. Не ми е останала чест! Сега искам да я опетня още повече и да намеря начин да се съединя с татарска дивачка?

Според правилата на Ордена на тамплиерите съм положил клетва за подчинение и целомъдрие и ми е поверена свещена мисия, която може да спаси Светите земи от сарацините. А единственото, за което мисля, е как да си легна с една татарка?

За теб няма спасение, Жосеран Сарацини. А може би е почти невъзможно да бъдеш спасен, означава и да е почти невъзможно да бъдеш прокълнат. През изминалите пет години Господ бог те следваше и тук, в тази степ, вече не чувствам жежкия му дъх във врата си. Ако не беше този свещеник, може би вече щях да съм се освободил от него.