Колин Фалконър
Пътят на коприната (114)

112

Долината беше окъпана от дъжда, а небето беше бледо синьо, синевата на Тенгри, господарят на Синьото небе. В далечината изпъстрената със сняг зеленина на смърчовите гори се спускаше към яркосиньо езеро.

Хутлун възседна бялата си кобила, облечена в дълъг дел и с ботуши за езда, лицето й беше увито в пурпурния й шал. Не погледна нито веднъж към Жосеран. Дали му бяха грозна и гневлива жълта кобила с лоши зъби и зъл нрав. Дългите му крака почти докосваха земята от двете й страни.

Цялото население се беше събрало да наблюдава веселбата. Цареше празнично въодушевление, защото всички знаеха, че грозният варварин със сигурност ще изгуби. Май тази вечер щяха да очакват с нетърпение казанът да заври.

Кайду се показа от юртата си, отиде до Хутлун и постави ръка на главата на коня й. Приведе се към нея.

— Трябва да победиш — прошепна й той.

— Знам какво трябва да направя.

— Не позволявай на женското си влечение към този варварин да застане на пътя на интересите на клана.

— Нямам влечение към него, татко.

— Напротив, знам го. Но каквото и да чувстваш, не ме предавай!

Бялата й кобила запристъпва и заразмахва опашка от нетърпение да тръгва.

— Побеждавала съм по-добри ездачи от този — каза тя. — Ще спечеля.

Жосеран стисна зъби от болката в рамото си. Благословено облекчение беше да е освободен от кангата. Но раната от стрелата го беше оставила буквално без сили в лявата ръка и кръвта все още се просмукваше в ризата му. Щеше да язди с една ръка.

Хутлун избягваше погледа му.

У него трепна смущение. Може и да ми е равна в ездата, помисли си той, може и да познава по-добре тези хълмове от мен. Но със сигурност е наясно с естеството на облога, който сключих. Това не е изпитание по езда, това е изпитание на сърцето. Надявам се да не греша за нея.

— Който ми донесе козата, ще стане неговото — провикна се Кайду, отстъпи и удари задницата на кобилата на Хутлун. Конят подскочи и препусна, конят на Жосеран не помръдна.

Той галопираше зад нея към покритите с гори възвишения в подножието на хребета. Равният, подрусващ галоп изпращаше болезнени пробождания в рамото му. Той не им обръщаше внимание. Сега важното беше състезанието.

Конят на Хутлун внезапно зави към най-стръмната част на склона, зъберът, който татарите наричаха Мястото, където козата бутна магарето от коня му. Но Жосеран вече беше решил откъде да се качи, насочи се право нагоре към широкото рамо на седловината.

Въпреки че вече изоставаше на един изстрел с арбалет, знаеше, че ще спечели, защото в сърцето си не вярваше, че Хутлун ще го остави да умре.

Стигна до сянката на билото и погледна през рамо към Хутлун. Къде беше тя? Поела беше, както му се стори, по най-стръмната и най-виещата се пътека и той очакваше да я види далеч зад себе си. Но от нея нямаше и следа.

Тогава върху лицето му падна сянка, той вдигна очи, стреснат, и я видя над него, при самия връх. Тя грабна един от козите трупове и го преметна през врата си победоносно.

Той си спомни какво беше казал Уилям: тя е вещица и за нея няма изкупление.

Не! Отказваше да повярва, че тя ще го преметне.

Пришпори коня си по пътеката. Стигна хребета, грабна другия кози труп и го преметна на седлото. Огледа се отчаяно за Хутлун.

Сега видя откъде беше минала. Седловината се пресичаше от тесен пролом, който отдолу не се виждаше. Тя се връщаше по същата пътека с окървавения труп в ръка. Жосеран пришпори коня си по склона след нея.

В стомаха му трепна страх. Може би това беше, в крайна сметка, истинската Хутлун: Хутлун татарката, Хутлун, свадливата, която няма да допусне поражение от мъж, пожелал да заложи живота си срещу гордостта й.

Пришпори коня си по рохкавия сипей, копитата му се плъзгаха по ронливите скали. Вече знаеше, че е изгубил. Тя беше на сто стъпки под него, кобилата й леко пристъпваше надолу по тясната пътека, както беше правила двайсетина пъти преди това. Хутлун яздеше, изправена на стремената. Невъзможно беше да навакса изоставането си от нея.

Хрумна му, че може да обърне коня си и да поеме назад през планината, далеч от Кайду и неговите Фергански степи. Може би именно това беше искал Кайду, а и Хутлун. Състезанието беше просто отвличане на вниманието, при което му се даваше отпочинал кон, който да го отдалечи на безопасно разстояние от стана.

Това беше. Кайду искаше от него да избяга, да се освободи от отговорността за по-нататъшната му съдба. Щяха да разиграят представление как тръгват да го преследват, разбира се, но ханът щеше да направи така, че да не го заловят. Хутлун щеше да има своята победа и тази нощ всички щяха да се смеят на варварина около огньовете си, докато по брадите им се стичат и лъщят овча лой и кумис.

Дръпна поводите на коня си, наблюдаваше я как се отдалечава. Чудеше се дали изобщо го е обичала.

Видя я да се обръща на седлото и да поглежда към хребета. Вдигна ръка във въздуха. За сбогом или победоносно?

И конят й се препъна.