Колин Фалконър
Пътят на коприната (106)

104

Нощта беше изтезание. Бълхи, комари и пясъчни мухи настървено жилеха Жосеран и нямаше спасение от тях. Най-накрая, изтощен, той се унесе в неспокоен сън, а посред нощ нещо грубо прекъсна съня му, като се стовари от гредите над главата му. Той седна, сърцето му биеше лудо в гърдите и посегна към свещта. Видя как паяк, голям колкото яйце, се измъква пълзешком по пръстения под. В челюстите му имаше червеноока хлебарка.

След тази случка му беше невъзможно да заспи.

Ужасни писъци го накараха да изскочи от леглото си. Уилям! Първата му мисъл беше, че скорпион е ужилил монаха. Жосеран се изправи криво-ляво на крака.

Монахът седеше долепил гръб до стената, широко разтворил очи от потрес. Лицето и ръцете му бяха покрити с твърди, червени подутини от ухапванията на въшките и бълхите. Иначе му се стори невредим.

Сартак стоеше над него с факла, която беше грабнал от стената. Другите татари се появиха един по един, препъвайки се в мрака, и те разбудени от писъците му.

— Чух го да крещи — каза Сартак. — Когато се качих там, на лицето му имаше гигантска хлебарка.

— Откъде знаеш? — попита някой. Беше Пияницата.

Сартак и останалите избухнаха в смях.

Уилям се сви на топка, пръстите му дращеха по пръстения под, проплакваше като ранено животно. Смехът замря в гърлата им.

— Обсебен е от пясъчните духове — изсъска Сартак. — Вмъкнали са се в тялото му, докато беше изгубен в пустинята.

— Всичко е наред, аз ще се разправям с него — рече Жосеран. — Оставете ни.

— Той има демон на лошия късмет — настоя Сартак, а после заедно с другарите си се оттегли. Жосеран ги чу как приготвят кервана, оседлават конете и камилите за прехода през деня.

Приклекна.

— Уилям?

— Сънувах Дявола — изхленчи той.

— Било е хлебарка. Това е всичко.

— Велзевул знае колко съм грешен. Знае, че се провалих.

Може би слънцето беше помрачило ума му, помисли си Жосеран, както беше казал Сартак.

— Уилям, сутрин е. Трябва да продължим пътя си.

— Поставих пръстите си в раните на Христос и все още не вярвам! Нямам вяра. Изпълнен съм с похот и завист. Затова Бог не ми повери душите на варварите.

— Слънцето скоро ще се издигне. Трябва да тръгваме.

— Провалих се. Цял живот исках да отведа Бог при хората, но се провалих.

Жосеран му помогна да се изправи и го изведе. Отново пътуваха денем. Конете пристъпваха в мразовитото утро, а камилите се противяха и дърпаха с рев, докато Сартак ги връзваше една за друга в низ.

Жосеран помогна на монаха да се качи на камилата, водеше го, като че беше сляп просяк. Когато бледоморавата зора се показа над хоризонта, отново поеха на път. Уилям беше приковал поглед към хоризонта и вътрешните фантазии от своите кошмари. Цял ден не проговори. Татарите си мърмореха помежду си и страняха от него.

Пореден ден изпепеляващ пек. Още не се беше вдигнало слънцето, когато изведнъж прашната мараня се вдигна и Небесните планини се извисиха пред тях. Снежната огърлица изглеждаше необичайно близко. Далеч на запад можеха да различат дори белите хребети на Покрива на света.

Маранята отново се спусна, толкова бързо, колкото се беше и вдигнала, и планините пак изчезнаха зад жълтите мъгли на Такламакан.

Тази нощ почиваха в изоставените руини на кервансарай.

Мястото беше усамотено, доколкото можеше да види Жосеран. Куполът на джамията беше рухнал преди много години, а лунната светлина се процеждаше пред свода, изпъстряше каменните плочи на пода и изпочупените черни греди. По стените имаше следи от факли, там където са горели, може би палени от войниците на Чингис хан половин век по-рано.

Жосеран и Уилям седяха отделно от другите. Татарите се бяха присвили около огъня, мърмореха мрачно помежду си и мятаха враждебни погледи към Уилям. Но Жосеран не се страхуваше от тях. Те бяха научени на желязна дисциплина във войската на Хубилай и щяха да ги отведат здрави и читави до уреченото място, макар да знаеше, че Ядосания например с удоволствие би прерязал гърлата и на двама им.

Жосеран вдигна поглед нагоре. През разрушения покрив видя как на север изгрява самотна звезда. Това е Златният гвоздей. Там боговете си връзват конете.

Може би се изнервяше от изпадането на Уилям в немилост или от първия поглед към Покрива на света, но тази вечер бремето на живота му му тежеше повече, отколкото преди. Въпреки всичките си волнодумства той си оставаше християнин и в сърцето си криеше ужас от страховития Бог. Тази вечер съжали за богохулствата си или по-скоро се изплаши от техните последствия.

Уилям седеше прегърбен, опрял гръб о стената, със скрито в качулката на расото лице. Жосеран прецени разстоянието между тях; само няколко стъпки, но бяха далечни колкото разстоянието на тяхната одисея от Акра до Шанту. Но не Бог го накара да се изправи и да коленичи пред свещеника. Вероятно причината беше в изтощението му. Не можеше вече да носи баща си и стъпка повече.

— Уилям, изслушай изповедта ми — прошепна той и падна на колене.

Уилям вдигна поглед към него стреснат. Когато заговори, гласът му беше нежен като на жена.

— Ще си взема одеждите от камилата — каза той и излезе да събере принадлежностите на призванието си и да спаси поне една душа в името Божие.