Колин Фалконър
Пътят на коприната (66)

64

— Нефритената порта — обяви Сартак.

От едната страна зелените фронтони на крепостта се издигаха на фона на покритите със сняг планини Килиан. Триъгълни знамена в изумрудено и бяло плющяха на дръжките си по стените. От другата страна се издигаше поредица от черни хълмове, които техните спътници нарекоха Конската грива.

Пияницата посочи развалините на стената, която китайците издигнали между техните земи и степите, за да се защитят от предците на Чингис хан.

— Сам съди колко полза са видели от нея — изсмя се той.

В далечината съгледаха поля и тополови горички.

— От тук — рече Сартак — равнината се стеснява до долина, която минава между Килиан Шан и Конската грива. Тук се сбогуваме с Такламакан.

И плю в пясъка.

Жосеран преведе думите му на Уилям.

— Оцеляхме благодарение на Бога — отговори монахът.

Жосеран кимна.

— И къде казва, че сме сега?

— Нарича това място Средното царство. Мисля, че сме се запътили към Катай, където започва Пътят на коприната.

Уилям се беше възстановил от удара при отвличането и изглеждаше незасегнат от обрата в съдбата им. Посочи сивеещите на цвят храмове и барабанни кули на идолопоклонниците, които се издигаха над ъгловатия и мрачен град под тях.

— Тук ни чака много работа — обяви Уилям. — С твоя помощ ще донеса словото Божие на тези хора. Съветвам те да ми помогнеш. Ние сме част от огромен замисъл.

— Ще изпълня дълга си, както намеря за угодно — отговори му Жосеран и пришпори коня си надолу по склона след Сартак и татарите, взели ги в плен.

Хартиени дарове горяха в медна купа. Бог с бадемовидни очи, чиято черна брада се спускаше по позлатена ризница, им се озъби на ъгъла на помещението. В краката му лежаха дарове от плодове и цветя.

Олтарът се издигаше почти до тавана между яркочервени стълбове. В нишата бронзов бог с широк корем с ушни миди, чиято мека част висеше като гердан до раменете му, седеше с кръстосани крака и ги наблюдаваше с весела усмивка. Жосеран разпозна в него бога, когото Хутлун беше нарекла Боркан. Статуята му беше покрита със златен слой, потъмнял от вековете благовония. Други изображения на бога, изваяни от бронз и изсечени от дърво, стояха наредени около храма, на колони или поставени в ниши по стените.

Само лекото подрънкване на бронзово звънче нарушаваше тишината.

Монах стоеше коленичил пред олтара, на коленете му имаше книга с мантри и молитвено звънче. Главата му беше обръсната и лъщеше като полирана стомана в мрака. Чу ги да влизат и се изправи да ги поздрави. Лицето му не издаде нито изненада, нито страх.

— Кой е този? — попита Уилям Жосеран.

Жосеран се обърна към мъжа на езика на татарите.

— Това е абатът — преведе той на Уилям.

— Чул е, че идваме, и ни е очаквал. Приветства ни с добре дошли.

— Очаквал ли ни е? Как може да ни очаква?

— Не знам. Но така казва.

Абатът отново заговори и закима с глава към Уилям.

— Иска да знае на колко си години — каза Жосеран.

— Кажи му, че съм на трийсет и три години. На колкото е бил и нашият Господ, когато е умрял за нас на кръста.

Жосеран предаде думите му на абата. Двамата отново заприказваха и Жосеран се разсмя неприятно, а по лицето на абата цъфна щърба усмивка.

— Сега какво? — попита Уилям.

— Каза, че изглеждаш по-стар. После попита дали не си водил много разпътен живот.

— А ти какво му отвърна?

— Казах му, че ти се носи лошата слава на сводник.

Разнесе се съскане. Уилям беше изгубил цялото си търпение към своя едноверец тамплиер. От самото им тръгване от Акра беше обект на непрекъснат присмех и богохулство. Винаги беше подозирал, че папата греши, като се доверява толкова на Ордена на тамплиерите. Тези хора до един бяха еретици и самоволници, а точно този рицар нямаше и капка благочестие. Един ден, обеща си той, щеше да настъпи време за равносметка. Божията истина щеше да възтържествува.

Абатът го наблюдаваше напрегнато през възпалените си очи. Той беше облечен, както много от идолопоклонниците из тези земи, в оранжева роба, но без никакви други украси. Беше много стар. Кожата на устата му здраво прилепваше към скалпа му, но провисваше много под челюстта му, скулите и редичката брадица му придаваха вид на тъжна и любопитна маймуна.

— Кажи му, че му нося добри новини от нашия Господ — рече Уилям.

Отново заговориха шепнешком на странния език.

— Каза, че винаги на драго сърце посреща добрите новини.

— Кажи, че съм дошъл от името на папата, смъртния представител на Бог на земята, със словото на единствената и истинска вяра. Кажи му, че трябва да прекъсне идолопоклонническите си обреди незабавно и да почете Бог, чийто син Господ Иисус Христос дойде на тази земя да умре за греховете човешки. Не го ли стори, ще падне в Ада и ще страда вечно в ръцете на Велзевул.

— Той е старец, братко Уилям. Май е много да му кажем всичко това наведнъж.

— Направи, каквото поисках.

Дълъг разговор. Уилям наблюдаваше лицето на стария монах за някакъв знак, по който би разпознал, че старецът разбира какво му се говори. Най-накрая изгуби търпение.

— Какво отговори?

— Зададе ми много въпроси за Ада. Опитах се да му го опиша, колкото може по-добре.

Уилям стисна челюст. Сега пък тамплиерът се вземаше за теолог!

— Най-добре ще е да ми предаваш всички подобни въпроси. Не си обучен да говориш за Ада, нямаш и никаква власт да го правиш. Все още нямаш поне — добави той с кисела усмивка.

— Аз определям до колко и за какво съм обучен, братко Уилям.

— Какво те попита?

— Изглежда много се заинтересува от Ада като място и поиска да разбере дали прилича на Такламакан.

— Кажи му, че не принадлежи на този свят. Това място е запазено за душите на прокълнатите.

Жосеран се намръщи.

— Това му казах. А той отговори, че вече вярва в Ада.

Уилям се обнадежди.

— Според него този свят е голяма част от мястото, за което говориш — продължи Жосеран. — Наблюдавал е как собствения му баща умира в агония от чума, видял е майка си изнасилена и съсечена от войниците на Чингис хан, той самият е бил принуден да стои наблизо, докато прерязват гърлата на братята и сестрите му. Любопитен е да научи какво според теб Дяволът може да направи, за да го уплаши.

— Кажи му, че тук е заложено безсмъртието на душата му. Не бива да се държи лекомислено.

— Уверявам те, че изобщо не е лекомислен.

— Кажи му, че Дяволът е десет пъти по-лош от Чингис хан.

Жосеран отново подхвана разговор със стареца. Уилям съжали, че няма дарбата за езици, която Бог, в своята мъдрост, беше дал на този тамплиер.

Жосеран най-накрая се обърна към него.

— Каза, че ако според теб Дяволът е десет пъти по-лош от Чингис хан, нищо не знаеш за Чингис хан.

— Ама той не се ли стреми към вечността? — попита Уилям.

Жосеран предаде въпроса.

— Не се стреми — отговори Жосеран.

Уилям не можа да повярва на ушите си.

— Каза, че от много години страда от подагра, а това е болка, която няма равна. Лекарите му казали, че единственият лек е смъртта. Казва също, че изпитва болки и в двете колена и единственият начин да издържи на тях е, като постоянно си напомня, че скоро повече няма да страда. — Жосеран се поколеба. — Освен това е любопитен защо самият ти искаш да живееш вечно, когато имаш лоша кожа и толкова противен дъх.

Уилям усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Тези варвари вече го обиждаха. А той беше дошъл тук, за да им донесе спасението! За миг онемя от яд.

В това време старецът се приведе напред и прошепна още нещо.

— Сега какво казва? Нови обиди ли?

— Твърди, че няма бог, който да може да дари безсмъртие на плътта. Огледай се, каза той. Снегът се топи, листата падат от дърветата, цветята увяхват, всичко отминава с времето си. Раят не може да гарантира непрекъснат живот на нищо, защо тогава да го търсим? Империите се издигат и се рушат; дори Чингис хан не е живял вечно.

— Трябва да му разкажеш историята на нашия Господ Исус Христос…

Жосеран поклати глава.

— Не, братко Уилям. Уморих се. Той е стар човек и според мен в много отношения е по-мъдър от теб. Мисля, че вече трябва да си тръгваме от тук.

— Ти да не би да отказваш да ми помагаш в свещената ми мисия?

— Бих се със сарацините за папата. Не стига ли?

И си тръгна. Старият бонзи го изпроводи с възпалените си очи, неподвижен и безмълвен. Уилям се ядоса от положението си и му се прииска да се разридае. Толкова много души, които трябва да бъдат спасени, а за помощ разполага само с един безсърдечен рицар с черно мечешко сърце. Какво да прави? Къде да намери вдъхновение, къде да открие Бог в тази порочна земя?