Колин Фалконър
Пътят на коприната (123)

121

Според режима си ставаше за утриня с Уилям, закусваше пилаф и после тренираше борба с Ядосания. Татарите много обичаха борбата и много ги биваше да се борят. Жосеран се превърна в ученик, жадуващ да я усвои. Упражненията му помагаха да възвърне силата на раненото си рамо. Все още не беше успял да надвие противника си, но поне вече по-рядко го поваляха.

Всяка сутрин се упражняваха на медана, но след дузина падания вдигаше ръце, за да покаже, че се предава. Ала беше решен един ден да победи.

Ядосания — Жосеран беше научил, че истинското му име е Йесун — беше нисък, набит и кривокрак, както мнозина от татарите. Повечето от тях се бяха научили да яздят още преди да проходят и костите на краката им бяха израснали така, че да съвпадат с формата на гърба на коня. Тялото на Ядосания беше по-скоро затлъстяващо, отколкото мускулесто, но когато нападаше, като да го лашкаше биче. Бореше се с голи гърди, тялото му лъщеше от пот и Жосеран все едно се опитваше да улови мазно прасе.

Ядосания му беше показал много хватки и как да се измъква от тях, но тук не ставаше дума само да се усвоят хватките, изкуството на борбата се състоеше в съчетаването на най-различни движения в бъркотия от ръце и крака, да се надвие противникът едновременно с бързина, груба сила и увереност на бияч.

Един следобед най-накрая успя да го хвърли; за миг извади Ядосания от равновесие и го просна по гръб в прахоляка с разпъваща гръбнака сила. Жосеран се изненада толкова, колкото и противникът му от това развитие и се поколеба дали да продължи към победата. Преди да успее да го прикове към земята, Ядосания вдигна ръка с изкривено от болка лице.

— Чакай — едва си поемаше дъх. — Гърбът ми!

— Заболя ли те?

— Потроши ми гърба!

Жосеран се поколеба. С едно движение Ядосания изрита подкосяващо краката му и Жосеран се озова на свой ред по гръб с поглед в небето и въздух, изкаран от дробовете. Ядосания скочи отгоре му, преметна го и постави коляно върху задните му части. Сложи ръце от двете страни на главата му и я изви. Жосеран чу как мускулите пращят.

Ядосания избухна гръмогласно в победоносен смях.

— Никога не показвай милост! — ревна той. — Още един урок, който трябва да научиш.

Жосеран щеше да го изругае, но не му беше останал въздух.

— Помни, изненадваш и подлъгваш. Най-големите ти оръжия.

Тръгна си, без да спира да се смее. Жосеран изплю прахта от устата си, тялото му туптеше от болка. Този урок нямаше да го забрави. Един ден щеше да го използва.

Сутринта след пристигането на Мяо-йен отново бяха на медана и се упражняваха. Обикаляха се един друг в определените за борба граници, които Ядосания беше отбелязал в прахта с черничев клон. Татаринът нападна изневиделица и направи подлъгващо движение, Жосеран реагира бавно.

Светкавично движение и тамплиерът се озова по гръб на коравата земя, под вонящия натиск на тежкия, потен татарин. Отново изгуби.

Ядосания се разсмя гръмогласно и скокна.

— Ако всички варвари са като теб, ще станем владетели на света!

Жосеран изкриви лице и отново се надигна с усилие. Заради ръста си не беше привикнал да го побеждават така в състезания по сила. За пръв път му се случваше и редовният пердах, който ядеше от ръцете на якия татарин, го караше да кипи.

— Пак — рече той.

Ядосания го заобиколи и се вкопчиха, всеки опрял ръце в раменете на другия, използваха краката си, за да се мъчат да съборят противника.

Жосеран чу как някой го вика по име:

— Варварино!

Погледна в посоката, от която идваше викът, Ядосания се възползва от разсейването му и го тръшна по гръб.

— Никога ли няма да се научиш? — извика той.

Дотича Сартак. Жосеран усети нещо тревожно.

— Къде е спътникът ти?

— Сигурно клечи на колене някъде. Какво не е наред?

— Принцеса Мяо-йен. Разболяла се по пътя през пустинята и сега не може да дойде на себе си.

Жосеран беше дочул шушуканията сред придворните й и стражите, които се грижеха за покоите й в западната кула. Поискал беше да я види, но му отказаха без обяснения. Едва сега осъзнаваше сериозността на заболяването й.

— Обезпокоен съм от тези новини — каза той. — Но какво общо има с това добрия ни монах?

— Шаманите, които я придружават в пътуването, са направили всичко по силите си. Помислих си, че може би твоят свещен човек…

— Уилям ли?

— В крайна сметка той те изцели.

— Уилям няма сила да изцелява. Само Бог прави подобни чудеса.

— Не ме е грижа кой ще я лекува, дали е твоят бог или техните. Но тя не бива да умира. Принцесата е под моя закрила сега и мен ще държат отговорен.

Жосеран сви рамене. Нищо лошо нямаше да има в намесата на монаха, предположи той, но се съмняваше и че ще се види някакво добро. Можеше да убеди Уилям да отправи поне няколко молитви.

— Ще го помоля да ви съдейства, ако това искаш.

— Бързо го доведи при мен — каза Сартак. — Без нея няма съюз с Алгу и тогава оставаме в Кашгар, докато косите ни побелеят!