Колин Фалконър
Пътят на коприната (15)

13

Върволицата им се извиваше през хълмовете, покрай селата с любопитни къщи от кирпич и покриви като на кошери. Начело яздеше Юсуф, Жосеран и Жерар го следваха, товарните коне и каруците се точеха в редица зад тях, а войниците на Боемунд бяха в средата. Уилям вървеше най-отзад, с оклюмала глава и вече изтощен от пътуването.

Жосеран изпитваше мрачно удовлетворение от страданията на свещеника.

Вървяха по стар, покрит с настилка римски път, който минаваше през камениста пустош, както е било още в библейски времена. Присъствието на войниците на Боемунд радваше Жосеран, местността беше идеална за устройване на засади и беше убеден, че от хълмовете ги дебнат разбойници бедуини. Не че имаха вид на богат християнски керван, поне ако се съдеше по облеклото им.

Двамата с Жерар носеха прости туники, направени от муслин, фин памучен плат, който кръстоносците купуваха от турците в Мосул, а лицата си бяха увили с мохамедански шалове, за да попречат на слънцето да изгори кожата им. Жосеран беше предложил подобно облекчение и на брат Уилям, той обаче настоя на тежката вълнена качулка, която носеше със себе си от Рим. Лицето му вече пламтеше като жар от изгарянето.

Наслаждаваха се на страданията и на участта му.

В късния следобед пътниците бяха обхванати от умора и сънливост. Жерар и Уилям дремеха на седлата си, унесени от жарещото гърбовете им слънце, скърцането на каруците и глухото потракване на конските копита. Навсякъде около тях се простираха каменистите сирийски хълмове.

Подушиха ги, преди да ги видят. Конете им се заизвиваха и затропаха с копита. Юсуф дръпна юздите и се обърна на седлото си.

— Какво има? — извика Уилям.

Появиха се внезапно, като че от нищото. Шлемовете им проблеснаха на слънцето, червени и сиви знамена заплющяха, привързани на копията. Юсуф изруга високо. Разтворил беше огромни очи като кон, побягнал от пожар.

Конниците вече ги бяха обградили с умело, приклещващо действие, изпълнено в галоп. Жерар инстинктивно посегна към меча си, но остро нареждане от Жосеран го накара да го върне обратно в ножницата. Войниците на Боемунд също бяха изненадани, седяха покорни на седлата си и наблюдаваха.

Жосеран се огледа за монаха. Уилям седеше спокойно на седлото с непроницаемо лице.

— Хубаво, тамплиере — надвика той тътена на копитата, — да се надяваме, че твоят Велик майстор с право храни такава вяра в теб.

Късмет пристъпяше от крак на крак, развълнувана от товара и чуждия мирис в ноздрите си.

Конниците надаваха крясъци като дяволи, докато ги обкръжаваха, и после се втурнаха към тях. Вероятно отрядът им наброяваше около сто. Изглеждаше така, сякаш ще ги прегазят в галоп, но в последния момент издърпаха юздите на широкогърбите си коне и спряха.

Настана мъртвешка тишина, нарушавана от случайно изпръхтяване на кон и подрънкване на хамут. Жосеран изплю прахта, вдигната от тях.

Така. Това значи бяха страховитите татари.

Вонята им беше по-ужасна от вида им. Страните на лицата им бяха с цвят на варена кожа и всички до един имаха тъмни очи и груба, права черна коса. Носеха леко снаряжение, съставено от плетена ризница или броня от кожа, покрита с железни плочки. Всеки войник имаше кожен или метален шлем, който покриваше и тила, и кръгъл, покрит също с кожа, плетен шлем. В ръкопашен бой не можеха да се мерят с тежковъоръжен франкски рицар, помисли си Жосеран. Но предположи — като гледаше лъковете и подобните на кутии колчани със стрели на коланите им, — че никога не биха позволили на превъзхождащ ги враг да се приближи до тях.

Конете им бяха малко по-едри от мулета; смешни, грозни животни с тъпи носове и широки рамене. Това ли беше наистина най-страховитата конница в света?

Един от татарите, който носеше покрит с позлата шлем, тръгна напред и ги огледа. Предводителят им, предположи Жосеран. Очите му бяха златисти и издължени като на котка. Имаше кичур черна брада, а в дясната си ръка стискаше бойна секира.

— Кои сте вие — попита той на разбираем арабски. — Защо отивате към Алепо?

Жосеран махна шала, увит около устата му, и видя как за миг в очите на татарския командир проблесна изненада при вида на златистата му като пламък брада.

— Казвам се Жосеран Сарацини. Аз съм рицар от Ордена на тамплиерите, назначен на служба в крепостта в Акра. Мой господар е Томас Берар, Велик майстор на ордена. Изпратиха ме като посланик при вашия принц, господаря Хулегу.

— А що за гарван стърчи на кафявия скелет отзад?

Гарван. Жосеран се усмихна. В черните си одежди Уилям приличаше точно на гарван.

— Той е събрат посланик.

— И защо не е облечен като такъв?

— Какво казва той? — попита Уилям.

— Иска да научи по какви дела сме тръгнали.

— Кажи му, че нося послание до неговия господар от самия папа.

— Имай търпение и ме остави да говоря от името на двама ни.

— Казвам се Джучи — представи се татарският офицер. — Ще ви съпроводя до Алепо. Хулегу, ханът на цяла Персия, ще се срещне с вас там.

Жосеран се обърна към Уилям.

— Ще ни заведат в Алепо, за да се срещнем с Хулегу.

— Добре — рече Уилям. — Вече ми омръзнаха тоя кон и компанията ти. Не ми се вярва, че мога да я изтърпя и ден повече.