Колин Фалконър
Пътят на коприната (39)

37

Този ден облаците се оказаха под тях. На бледосиньото небе грееше студено слънце. Сякаш наистина се намираха в небесата.

Изкачили се бяха до свят от огромни обли камъни, играчки на великани. Заобикаляха ги цитадели от планини и огромни ледове изтичаха от ледниците. Дори скалите тук се пукаха от студа. Хутлун му каза, че това е най-високото място в света. Наистина вече дни, откакто пътуваха, и не бяха виждали никакви обитатели, нито една жива душа. Само веднъж Жосеран съзря двойка бели леопарди, които го наблюдаваха лениво от една издатина с немигащите си лешникови очи.

Единствените им другари бяха вълците, но и тях виждаха рядко, самотният им скръбен вой раздираше нощта.

Живееха от изварата, която татарите носеха със себе си. Хутлун му беше обяснила как се прави. Варели кобилешкото мляко, после го наливали в мях и го биели с пръчка, за да извадят маслото, докато не станело на паста, и накрая оставяли остатъка на слънце, за да изсъхне. След няколко дни то се втвърдявало до цвета и гъстотата на пемза. Щом тръгвали на дълги походи, взимали извара в дисагите си. Когато местните провизии не достигали, те слагали известно количество в кожения мех, който държат на седлата си, и до края на деня от непрестанното подрусване на ездата съдържанието се превръщало в кашата, която ядели.

Храната никога не достигаше. Веднъж в края на деня след трудно изкачване той видя Хутлун да вади ножа си и да прерязва вената върху шията на коня си. Допря устни до струята кръв и пи. Щом приключи, постави ръце върху раната и държа, докато кръвта не се съсири.

Хутлун избърса устата си с ръкав и му се ухили.

— Имаш слаб стомах, Варварино.

Отвратен, той поклати глава.

— На коня нищо няма да му стане от малко. А и ни поддържа живи.

Уилям също видя какво направи Хутлун.

— Още ли мислиш, че не е вещица? — изсъска той.

— Остави ме на мира.

— Пие кръвта на животните! Сатанинско изчадие!

— Махни се от мен.

— Вещица е! Чу ли ме, тамплиере! Вещица!

Увиха с кожи краката си и повлякоха конете в снежната виелица. Щяха бързо да се изгубят, ако не бяха знаците, направени от кости и рога на умрели овце, оставени да водят пътниците през снеговете.

Късно един следобед стигнаха до грамада, която беше много по-голяма от всички видени досега, направена беше не от кости, а от камъни. Татарите я наричаха обо. Един след друг я обиколиха с конете си. После Хутлун слезе от своя кон и добави още един камък към купчината.

— Какво правите? — попита я Жосеран.

— Това е за опрощение на греховете ни — обясни му тя. — Според светите мъже, живели из тези планини, това ни носи по-добро превъплъщение следващия път, когато се родим.

Жосеран за пръв път чуваше подобна нелепица.

— Човек се ражда само веднъж — възрази той.

— Тук казват, че когато някой умре, част от духа му влиза в друго тяло и това превъплъщение е повече или по-малко щастливо в зависимост от делата му през предишния живот. И така напредва през хиляди превъплъщения, докато не се съедини с Бог.

— Нали не вярваш в това?

— Не боли. Ако светите мъже са грешали, тогава съм похабила само няколко стъпки и един камък. Ако са прави, тогава съм направила следващия си живот по-добър.

Прагматизмът й го ядоса. За неговия ум вярата си беше вяра. Не я пригаждаш според местоположението си. Само че в думите й имаше любопитна логика.

— И вие трябва да го направите — каза му тя.

— Нямам време за суеверия.

— Да не искаш да навлечеш лош късмет на главите на всички ни при пътуването?

Усети прикованите в него погледи на всички татари.

— Тогава ще го направя заради дипломатизма — рече той. Подкара коня си и бавно обиколи камъните. В крайна сметка, както се беше изразила Хутлун, какво лошо имаше?

— Що за странна церемония е това? — попита го Уилям.

— За освобождаване от греховете — обясни му Жосеран. — Искат да направим като тях.

— Изповед, последвана от опрощаване на греховете, проведена от ръкоположен свещеник на Светата църква, е единственият начин греховете да бъдат опростени.

— Всичко, което трябва да направиш, е да обиколиш с коня си камъните, братко Уилям. Не ти трябва да вярваш в това, което правиш.

— Това ще е предателство към вярата.

— Ще отнеме само няколко секунди.

Но Уилям изви коня си.

— Отказвам да танцувам с Дявола!

Татарите поклатиха глави. Над долината към тях забърза сянка. Жосеран вдигна очи. Отгоре им, високо във въздушните течения кръжеше лешояд и търсеше мърша.

Може и да беше поличба. Жосеран се надяваше да не е така.