Колин Фалконър
Пътят на коприната (119)

117

Охрана му беше момче. Седеше на прага на юртата и държеше ръждясалия си меч с две ръце. Измери с поглед Жосеран с мрачна злоба, мъчеше се да изглежда по-голям, посмел и по-войнствен, отколкото беше. Жосеран се престори, че спи, наблюдаваше го през спуснатите си клепки, чакаше сгодния миг.

По някое време през дългата нощ чу дълбокото равно дишане на момчето и видя, че главата му е клюмнала на гърдите. Това чакаше.

Опита се да надигне бедра, но тежестта на кангата беше накарала мускулите му да се свият и не чувстваше краката си. Раната в рамото му също беше засъхнала и когато се размърда, сякаш някой го прободе с нажежено желязо в ставата.

Изминаха дълги минути, преди най-накрая да успее да протегне крака, и когато кръвообращението се възстанови, почувства как все едно иглички пробождат плътта му. Най-накрая болката постихна. Раздвижи пак мускулите на краката си, изпробва ги. Отново се опита да се изправи, но изгуби равновесие, залюля се на пети и падна върху бамбуковия скелет на юртата. Помисли, че шумът ще събуди младия му пазач, но момчето сумтеше в съня си и дори не шавна.

Жосеран се изправи с мъка на крака при третия си опит.

Дълго остана неподвижен, докато отмине пулсирането на кръвта в ушите му, и отново се увери, че може да пази равновесие. Коляното му пулсираше от болка. Закуцука през юртата, изкривен на една страна.

В последния момент момчето се събуди. Очите му примигнаха отворени и впери поглед в Жосеран, младото му пит те беше обкръжено от лунната светлина. Жосеран падна на колене и едновременно с това изви кангата в дъга, така че единият край на голямата дървена дъска да удари момчето по слепоочието. То рухна настрани на земята. Крайниците му се свиха няколко пъти конвулсивно и остана неподвижен.

При цялото отчаяние на положението си Жосеран се надяваше да не го е убил.

Усилието да залюлее кангата беше присвило отново мускулите на врата му в спазъм. Имаше чувството, че ръката му е изтръгната! Милостиви Боже! Някак успя с мъка да се изправи. Мина край плъстеното покривало на входа на юртата и излезе в мрака. Навън беше мразовито, а земята здраво замръзнала. Той беше по копринена долна риза и плъстени панталони, не беше достатъчно да оживее из ледените степи до сутринта. Но нямаше какво да направи по този въпрос. Трябваше да избира между това да замръзне или да бъде стъпкан от конете на Кайду. И двете възможности не го мамеха. Поне, каза си, ще умра, както аз реша.

Затича на сляпо в нощта, далеч от стана. След няколко минути вече трепереше толкова силно, че се препъна и падна, при падането тежестта на кангата се стовари върху врата и гърба му.

Не можеше дъх да си поеме от болката.

Най-накрая успя да се изправи. Вече беше излязъл от стана. Чудеше се защо са поставили един човек за стража на юртата му и сега разбра причината. Имаше ли къде да избяга? Заменил беше бърза татарска екзекуция за бавна смърт от замръзване в тундрата. С тънката си риза нямаше да преживее и час.

Около него беше само обгърнатата от мрак степ: нямаше подслон, нито храна, нито съюзници. Падна на колене, трепереше от студ, врата и рамото му го боляха неистово. Чу татарските коне из равнината как тъпчат с копитата на спънатите си крака. Подушили бяха непривичния му мирис, носен от вятъра.

Жосеран рухна на замръзналата кал, прекалено премръзнал и изтощен, за да продължи.

Беше победен.

Долови тътена от конски копита по твърдата земя, но нямаше вече сили да се изправи. Видя как проблесна острие на меч на лунната светлина. Изви глава, различи силуета на татарски конник, извисил се над него, парата от дъха му на вятъра, мириса на коня му.

Смъртта му щеше да е бърза.