Колин Фалконър
Пътят на коприната (137)

135

Ядосания чу вик зад себе си и се извърна на седлото. Варварина! Какво правеше тук? Трябваше да е в безопасност далеч от битката в другата част на долината.

— Помогни ми! — извика Жосеран, отпуснат на седлото, сграбчил гърдите си.

— Махай се от тук! — ревна Ядосания. — Луд ли си?

Но спря и обърна коня си. На не повече от двайсет стъпки пред него падналият бунтовник лежеше неподвижен на тревата. Конят му се опитваше да се изправи на крака, но най-накрая се предаде на болката и изтощено положи глава на тревата. Доволен, че не е изгубил плячката си, Ядосания тръгна надолу по склона. Варварина отново извика към него и се улови за гривата на коня си да не падне от седлото.

— Какво търсиш тук? — кресна му Ядосания.

— Помогни ми…

— Къде си ранен? — сграбчи кожуха на Жосеран и го изправи на седлото.

Жосеран го халоса в лицето с десния си юмрук.

Ядосания падна тежко по гръб и остана на място, смаян и в полусъзнание, от носа му рукна кръв.

— Не забравяй, изненадваш и подлъгваш — каза Жосеран. — Най-големите ти оръжия.

Шляпна здраво коня на Ядосания по задницата и го изпрати да препуска надолу по склона. Пришпори своя жълт жребец нагоре към Хутлун.

Кобилата й лежеше на една страна в предсмъртни мъки. От плещите й стърчеше стрела, друга беше забита в стомаха й, трета в задницата. Кръв струеше по хълбока й. Най-накрая смъртта дойде и тя се успокои, очите й замръзнаха, широко отворени.

Хутлун лежеше на няколко стъпки от нея. Стискаше глезена си, мъчеше се бавно да седне. Е, помисли си тя. Това е денят, в който ще умра.

Чу тропота на копитата и видя друг от конниците на Сартак да препуска по склона към нея. Един от нередовните войници на Алгу, ако се съдеше по вида му, в кафяви кожи и плъстени ботуши. Намери меча си в тревата и се изправи с мъка на крака, пренебрегнала режещата болка. Нямаше да му позволи да я залови жива за изтезания и за тяхно удоволствие.

Ездачът спря коня си на няколко стъпки от нея. Хутлун разпозна кръглите очи и огнената брада. Жос-ран!

Той се приведе от седлото и й подаде ръка.

— Бързо! — издърпа я до себе си.

Яздеха в галоп през тъмната смърчова и борова гора, следваха хребета на планината. Сега, когато бяха в безопасност, Жосеран преливаше от бодрост, както ставаше винаги след битка, и извика високо, облекчение и триумф се смесваха. Гласът му отекна от голите канари на клисурата. Някъде изпод тях чу шума от бързей на река.

Тя се обърна на седлото и той й се усмихна. Но Хутлун не отвърна на усмивката му, лицето й беше бледо, кръв напояваше шала й.

— Ранена ли си?

— Не биваше да се връщаш за мен, Жос-ран.

— Рискувах. И спечелих. Ние спечелихме. Нали?

Тя не му отговори.

Излязоха от дърветата, показаха се на студената слънчева светлина върху мрачен червен хребет, лишен от дървета и трева. Забавиха ход. Тясната пътека се превърна в издатина, която вървеше по ръба на пролома. Жосеран усети студен страх да се настанява във вътрешностите му. Пролетта и топящите се ледове бяха срутили скалата и пътят пред тях беше затворен от каменни грамади.

Жребецът на Жосеран тръгна по сипея, за да намери път напред. Прекалено стръмно беше. Неподкованите му копита се плъзгаха по замръзналата скала и лишеите, а отчупените парчета шиста тракаха надолу по склона. Бяха в капан. От едната им страна се издигаха канари, от другата беше урва.

— Остави ме тук — каза тя. — Ако останеш, само се излагаш на опасност.

— Хванат ли те жива, знаеш какво ще направят.

— Няма да им се дам жива.

Под тях Жосеран чу шума от буйнотечаща вода, придошла от пролетта. Тамплиерът обърна коня, мислеше да потърси друг път през планината, но чу викове откъм дърветата. Войниците на Сартак ги бяха открили.

Жосеран видя притъпеното проблясване на върховете на копията, докато един след друг се показваха от гората, от хълбоците на конете им се издигаше пара, лед, кал и кръв бяха полепнали по ботушите и кожусите им. Двайсетима, повечето бяха от кесига на Хубилай, с мнозина от тях беше яздил от Кашгар. Разпозна сред тях Сартак.

— Върни се, Жос-ран — прошепна Хутлун.

— Няма да те оставя.

— Връщай се. Не искат теб. Остави ме тук.

Вече бяха на по-малко от сто стъпки. Един от тях сложи лък на рамото си, но Сартак вдигна ръка, изкрещя и при заповедта му мъжът неохотно махна стрелата от тетивата.

— Има изход — каза Жосеран. Отведе жълтия жребец до ръба на канарата и се взря в покритата с пяна река.

— Ти си луд — рече Хутлун, разгадала мислите му.

— Вече скачах така веднъж.

— Скалата е десет пъти по-висока. Този път ще умреш.

— Може да умра, може и да живея. Но ако живея, ще е с теб. Или ще умра и тогава няма да има значение, защото не искам да живея без теб — уви ръце около кръста й, за да я придържа. — Кажи ми, че ще се омъжиш за мен и ще живееш с мен до края на дните си.

— Няма да има други дни.

— Ами тогава го кажи. Като подарък за сбогом.

— Те не искат теб — повтори тя. — Върни се при тях. Върни се и няма да умреш!

— Всеки човек трябва да умре. Няма как да го избегне. Но малцина късметлии имат възможността да определят времето и мястото. Днес съм извадил късмет. Така че кажи го! Кажи, че ще станеш моя жена.

Обърна коня към Сартак и татарите му. Видя как Сартак клати глава смаян. После отново обърна коня към ръба на канарата. Сартак се досети какво е намислил и извика от изненада. Жосеран пришпори коня си към ръба на скалата и после падаха, падаха към безжалостната присъда на реката.

Винаги беше мечтала да може да лети.

Почувства бруленето на вятъра по страните си и както беше в сънищата й — небето беше едновременно над и под нея. И тя извика думите: с радост ще живея с теб, ще ти родя деца и ще бъда твоя жена, ако това искаш, но почти веднага гласът й беше удавен от пороя на реката, който ги погълна.

Винаги беше мечтала да може да лети.