Колин Фалконър
Пътят на коприната (56)

54

Жосеран се събуди рано и тихо се измъкна от леглото. Трите жени лежаха свити една в друга и спяха. На сутринта, както винаги се появи вината. Ще потърся опрощение от брат Уилям, помисли си той. Още тази сутрин ще отида при него.

И все пак, помисли си той, в сравнение с останалите ми грехове този наистина не се брои. Мъжът дойде при мен открито и ми предложи жените си; смяташе го за важна чест. Защо трябва да съм съгрешил, ако съм взел нещо, което открито ми е предложено?

Слънцето още не беше изгряло. Зелените плочи на купола на джамията се появиха сред влажната и кълбяща се мъгла. Мъже с обточени с бяла дантела шапчици на теметата се движеха тихо като призраци из улиците. Забулени жени отскачаха бързо назад да се скрият от очи зад дървените, обковани с гвоздеи врати.

Това беше пъклен свят, напълно чужд за него, все едно беше преминал през кората на земята. Тук, далеч от всички християнски закони, той се луташе без посока в собствените си съмнения. Освободен от правилата и задушаващата власт на Църквата, той за пръв път в живота си възприемаше така ясно себе си.

Праните му дрехи бързо изсъхнаха на сухия въздух. Вървеше през пробуждащия се град към двореца на даругачи. Едноокия вече беше оседлал и натоварил камилите. Когато видя Жосеран, направи неприличен жест с пръста на едната си ръка и палеца и показалеца на другата. Изкиска се и се изхрачи стръвно в прахта.

До кошарите стоеше Уилям, ръцете му бяха свити пред тялото му като на покайващ се.

— Ще чуя изповедта ти, когато пожелаеш.

— Проклет да си, свещенико.

— Бих рекъл, че проклятието е нещо, което би искал да избегнеш.

Жосеран въздъхна.

— Ще дойда при теб по залез. Тогава ще ме изслушаш.

— Благословен да е Бог. Започвах да се опасявам, че нямаш срам.

— Има много неща, от които ме е срам.

Той вдигна дясната си ръка във въздуха:

— Признай пред мен всичко в изповед и може би ще освободя душата ти от всички грехове с тази ръка.

Жосеран поклати глава.

— Ще призная вината си за всичко, което се случи тази вечер, но повече от мен няма да чуеш.

— Искаш ли да страдаш от мъченията на Дявола в пламъците? — изсъска към него Уилям.

Жосеран кимна.

— Може би точно това искам.

Хутлун не му проговори, дори не го погледна. Час след изгрев яздеха в кервана през обгърнатите в мъгла полета по мръсносивия шист на пустинята.

По-късно сутринта спряха в другия край на оазиса, за да попълнят запасите си с вода от последните кладенци. В дрехите му вече имаше пясък, както и в малките бръчици на очите му и в брадата му. Пустинята бързо възстановяваше своето.

Хутлун приклекна до една от калните вади и напълни кожения си мех с вода.

— Далеч ли сме от мястото, за което сме тръгнали? — попита я той.

— Защо? Ще ти се да бяхме останали в Гаочанг ли?

Нещо в интонацията й го зарадва.

— Гаочанг ми се стори оазис, пълен с удоволствия.

— Там накъдето сме се запътили — тросна се тя, — има само пустиня.

Профуча покрай него. Жосеран я изпроводи с поглед. Ако беше християнка, щеше да каже, че онова, което я мъчи, много прилича на ревност. Представата, че Хутлун е завладяна от подобно чувство заради него, вля нова бодрост в стъпките му. Тази сутрин с лекота се метна на камилата си и през целия жарещ ден усмивката не слезе от лицето му.