Колин Фалконър
Пътят на коприната (129)

127

Мяо-йен вече се възстановяваше, прислужниците й непрестанно бяха край нея, суетяха се като кокошки. Принцесата седеше в леглото си, бялата пудра на лицето й прикриваше смъртната й бледност. Облечена беше в рокля от виненочервен брокат с черен колан, в косата й имаше игли от злато и слонова кост.

Жосеран и Уилям бяха извикани в стаята. Изправиха се в долната част на леглото.

— Щастлив съм да видя, че се възстановявате, господарке — каза Жосеран.

Мяо-йен се опита да се усмихне.

— Благодарение на магията на нашия отец, който е на небето.

Жосеран се обърна към Уилям.

— Според нея ти си й спасил живота, братко Уилям. Поднася ти благодарностите си.

На Жосеран му се стори, че монахът посрещна думите с нещо, което не беше чак радост. Най-накрая у него се проявяваше някаква скромност. Уилям стискаше дървеното кръстче в юмрука си, въртеше го непрестанно между пръстите си.

— Кажи й, че волята Божия е била тя да живее.

Жосеран се обърна отново към Мяо-йен и й предаде думите на Уилям. Разговорът продължаваше да се води с приглушени гласове.

— Добри новини, братко — рече Жосеран. — Принцесата би искала да я кръстиш в нашата света религия.

Уилям доби вид, сякаш са го зашлевили.

— Не мога.

Жосеран се втренчи в него.

— Не можеш?

— Обучих я, колкото можах. Тя трябва да се моли и да благодари на Бог за избавлението си, ако това е нейното желание. Аз обаче не съм удовлетворен от искреността на вярата й и затова не мога да й дам свето кръщение.

— Но тя иска да й помогнеш! Пред тебе е душа, умоляваща за Христовия благослов! Тя ще е първата, която ще покръстиш! Не искаше ли това през цялото време, докато бяхме в Катай?

— Кажи й повече да не ме тормози — упорстваше Уилям. — Споделих ти виждането си по въпроса.

Обърна се и бързешком напусна стаята.

Всички останаха стреснати и изненадани. Мяо-йен и дамите й гледаха след монаха изумени.

— Да не би нашият отец, който е на небето, да ми е ядосан? — попита най-накрая Мяо-йен.

Жосеран не можа да отговори от почуда.

— Не знам какво става с него, господарке — едва успя да изговори.

— Той не иска ли да почитам папата, както ме е учил?

— Нямам представа, какво иска той вече. — Дали пък това, че на косъм се размина със смъртта в пустинята, не е помрачило разсъдъка му?

— Може би ще го помолите да се върне и да ме види. Не искам да ми се сърди.

— Невъзможно е да ви се сърди, господарке, убеден съм.

— Но така изглежда.

Жосеран не знаеше какво да й каже. Брат Уилям имаше невероятната дарба да увенчава победата с позорни действия.

— Отново ви повтарям колко се радвам да ви видя така съвзела се — успя да каже Жосеран.

— За да мога да хукна към съпруга си ли?

През прозореца той чу блеенето на стадо тлъсти овце на път за пазара и кланицата. Стори му се, че татарската принцеса разбра поличбата.

— След като се разделихме в бащината ми градина в Шанту, мислех, че повече няма да ви видя — каза тя.

— Нашите разговори ми липсваха.

— Казах ви, че баща ми ще надделее. Разбирате ли какво е положението? Той вече е изолирал брат си. Алгу видя накъде клонят везните и баща ми го спечели, като му обеща Чагатайския хаганат за негово собствено владение и помощта си при убийството на наместника. Какво може да му предложи Арик Буке? Само постоянно искане на хора и данъци за войските му. С Алгу като съюзник на баща ми Арик Буке е уловен в клопка между две армии.

— Алгу наистина е щастливец, че вие сте част от спогодбата между двама им.

— Аз съм просто извинение за баща ми да отстъпи част от царството си на друг принц. Всичко е политика.

— Надявам се, че новият ви съпруг ще се отнася към вас подобаващо — рече Жосеран.

— Не го ли направи, баща ми пак си остава хан на хановете и император на китайците. Така че има ли значение? — тя въздъхна. Може би вече й се искаше да я бяха оставили да умре.

Погледът на Жосеран беше взрян в джамията, която се виждаше през южния прозорец. Татарска принцеса, отгледана като китайка, сега отиваше да живее сред мохамедански принцове. Имаше ли по-самотен живот?

— Вярвам, че новият хан ще си даде сметка, че му е изпратен дар, по-ценен от златото.

— Знае ли някой какво ще си помисли за момиче с крака лилии? — тя затвори очи и отпусна глава на възглавницата. — Уморих се. Болестта е изпила силите ми. Трябва вече да ме оставите. Нали ще говорите с нашия отец, който е на небето, кажете му, че не искам да ми е ядосан и съм му благодарна, че ми е спасил живота?

— Ще му предам, господарке — обеща Жосеран.

Той изкачи тесните каменни стъпала към покрива на кулата. Тя се извисяваше над лабиринт от улички и плоски пръстени покриви и половината от купола на джамията. От север наближаваше пясъчна буря. Светилници проблясваха в хиляди прозорци, следобедът потъна в преждевременен здрач.

Жосеран се остави да го брули вятърът. Какво му ставаше, чудеше се той. Ти не си китайска принцеса с крачета лилии. Тя няма избор, но ти все още можеш да поемеш по друг път в живота. Тя е безсилна, ти не си.

И така, ще приемеш ли същата съдба, изпълнен със съжаления живот и примирение само заради липсата на зрънце кураж? Жосеран Сарацини, щом не можеш да се научиш да живееш, тогава се научи да умреш. Както и да се развият събитията, поне ще бъдеш свободен.