Колин Фалконър
Пътят на коприната (38)

36

Жосеран извърна лице към студеното слънце. Руините се издигаха над тях в мрачно спокойствие. Крепостта беше разрушена от вековете, останали бяха само няколко рушащи се стени от кирпичени тухли високо горе на зъберите, свидетелство за някогашното й предназначение. Жосеран се почуди на самотните мъже, които някога са били войници тук.

Хутлун дръпна юздите на коня си до него.

— Какво е това място? — попита я той.

— Казват й Кулата на слънцето — отговори му тя.

Поведе коня си през пролома. Жосеран я последва. Пътеката изчезваше в черната сянка на скалата.

— Легендата казва, че преди много години велик хан уговорил дъщеря му да се омъжи за принц, който живеел от другата страна на тези планини. Тук върлували разбойници и пътят бил несигурен. Затова я довели до кулата със свитата й от прислужници. В двата края на пролома поставили стражи на коне, докато чакали принцът да пристигне с хората си, които да я преведат през останалата част от пътя. Когато най-накрая дошъл да я поиска, открил, че принцесата вече има дете.

— Стражите ли? — попита Жосеран.

— Сигурно.

— Какво се е случило с нея?

— Изправили прислужниците пред хана и те се заклели, че никой мъж не е докосвал принцесата и че всеки ден по пладне бог се спускал от небето на кон, за да легне с нея. Заявили, че детето принадлежи на Слънцето.

— И ханът повярвал ли на историята?

— Ти не вярваш ли, че един бог може да легне с жена и да й остави семето си?

Жосеран се разсмя.

— Знам само един начин, по който може да се правят деца.

Но после се замисли за собствената си вяра и смехът му замря на устните. Не вярвам ли и аз самият в подобна легенда, запита се той, не е ли това основополагащият камък на вярата ми? Той смутено погледна назад към кулата и после към Уилям. Колкото повече пътувам из тези варварски земи, толкова забравям кой съм. Може да се изгубя и никога да не намеря пътя към християнския свят отново.

И може би никога няма да го пожелая.

Тази нощ черните планини замръзнаха под сребърната луна. Вятърът шибаше платнищата на навеса с изненадващ бяс. Жосеран усети как снежинки се вмъкват във врата му под качулката на мантията му.

Уилям зъзнеше до него.

— Хутлун каза, че от другата страна на тези планини има християни — рече Жосеран.

— Кога ти го каза?

— Преди няколко дни.

— И защо не си ми съобщил по-рано?

— Сега ти го казвам.

— Презвитер Йоан ли е?

— Не знам. Каза само, че вече познават нашата религия в Каракорум и че дори в двора има хора, които я изповядват.

Отговорът на Уилям му отне известно време, студът забавяше мислите му.

— Казах ти, че Бог ни води, тамплиере.

— Освен това обсъждахме догмите на нашата вяра и тя изрази желание да види Евангелията — каза Жосеран.

— Казал си на вещицата за светата Библия, която нося. И защо?

— Любопитна е за нашата религия.

— Тя не бива да я докосва! Ще я оскверни!

През дупка в заслона Жосеран видя как една звезда пада и оставя сребриста следа.

— Може би ще успееш да направиш първото си покръстване — каза той.

— Тя е вещица и за нея няма изкупление.

— Никаква вещица не е.

— Явно си станал познавач по тези въпроси.

— Просто прояви любопитство към нашата Свещена книга — Жосеран усети как у него се надига гняв. — Нали Божието слово принася само добро на онези, които го видят?

— Ти си влюбен в нея!

Жосеран усети истината като физически удар.

— Проклет да си — рече тамплиерът.

Обърна му гръб и се сви под кожите. Щом затвори очи, мислите му се насочиха към Хутлун, както всяка вечер в мрака. Уилям беше прав. Напуснал беше Франция, за да намери изкупление в Земите отвъд, а ето го сега, както казва Уилям, влюбен във вещица. Може би изкупление няма, помисли си той, няма за хора като мен. Ще бъда хвърлен в Ада. Но при такъв студ е трудно да се страхуваш от огъня.