Колин Фалконър
Пътят на коприната (16)

14

Чуха шума, който идеше от Алепо, дълго преди да го видят.

Градът беше в предсмъртна агония. Само цитаделата с грамадните си отбранителни кули и павиран гласис^[1] се издигаше на скала високо над града и все още устояваше на ожесточените татарски атаки. Под крепостта градът вече беше в ръцете на нашествениците, които се бяха заели да отмъщават на населението за неговата непреклонност. Дим се издигаше от печалните останки от джамиите и медресетата, бледосиньото небе се сливаше с жълтеникава мъгла, прорязана от черните пушеци от огньовете.

По-многобройна обсаждаща армия Жосеран не беше виждал. Стада овце и кози, товарни коне и камили изпълваха цялата равнина. Дори отдалеч тътенът от татарските литаври^[2] караше земята да потръпва. Чу цвиленето на конете и рева на камилите, крясъците на мъжете, които се биеха и умираха зад стените, при поредния щурм към вратите на цитаделата.

— Това може да е Акра — измърмори Жосеран. Щом беше така лесно могъщият им враг да бъде пречупен, какъв шанс имаха те да устоят срещу варварите?

Яздеха по улиците на стар пазар сред димящите и овъглени дървени греди на търговски склад. Копитата на конете им се хлъзгаха по кръвта по каменната настилка. Татарската касапница беше смразяваща. Мъже, жени и деца лежаха там, където бяха паднали, мнозина от тях — обезглавени, а телата им — съсечени. Труповете се бяха подули на слънцето, покриваха ги рояци черни мухи, които се издигаха на жужащи облаци, щом ги наближаваха.

Навсякъде вонеше на смърт. Жосеран помисли, че е привикнал към мириса й, но дори на него му се наложи да потисне надигналото се в гърлото му гадене. Уилям затисна устата си с ръкав, готов да повърне.

Татарските войници ги наблюдаваха с откровена ненавист. По-скоро биха ни прерязали гърлата, вместо да преговарят с нас, помисли си Жосеран. Дружина арменски пешаци притича покрай тях, подтиквани от татарски барабанчик, яздещ черна камила и отмерващ ритъма върху тъпан. Ето защо Хулегу е сметнал съюза с Боемунд за толкова полезен, помисли си Жосеран. Трябвало му е пушечно месо, което да хвърли в нападението срещу крепостта.

Тъмното, злокобно присъствие на цитаделата се извисяваше над тях. Слънцето се беше спуснало зад отбранителната кула и стените оставаха в сянка.

Военни части от татарски стрелци, въоръжени с арбалети, ги обстрелваха с горящи стрели. Наблизо стояха огромни обсадни машини. Жосеран преброи повече от двайсет — огромни балисти, които мятаха масивни каменни блокове с размерите на къщи. Стените на крепостта бяха надупчени и очукани от всекидневните нападения.

— Виж! — изсъска Жерар и посочи.

Вместо с камъни бойците товареха една от по-леките балисти с топки, които приличаха на малки почернели пъпеши. Отне му няколко мига да осъзнае какво представляват: никакви пъпеши не бяха, нито камъни или пък някакво друго оръжие. Товареха прашката с голям брой човешки глави. Те нямаше да разрушат сарацинските стени, но Жосеран можеше да си представи ефекта от ужасяващите снаряди върху духа на защитниците.

Освободиха прашката, тя изсвистя и страховитият товар се изстреля към горящите стени.

През дима към тях приближи военна част от конници с вече познатите червени и сиви знамена, развети на копията.

Войниците на Боемунд вече бяха коленичили пред конете си. Жосеран и другите не проявиха толкова охота и хората на Джучи ги свлякоха от седлата им.

— Какво става? — изкрещя Уилям.

Жосеран не оказа съпротива. Безсмислено беше. Татарите ги принудиха със сила да коленичат. Някъде иззад себе си чу водача им, Юсуф, да хлипа и да умолява за живота си. Уилям започна да се моли, Te Deum^[3].

До него Жерар стоеше с притиснато в прахта лице, с татарски ботуш, стъпил на врата му.

— Дали главите ни не им трябват за катапултите? — прошепна той.

— Ако е така — отговори му Жосеран, — монашеската глава ще им дойде много добре, бива си я и е тежичка. Може пък да пробие пролука в стената, към която толкова се стремят.

Почувства тътена от конски копита под коленете си. Така ли щяха да умрат, със заврени в земята лица?