Колин Фалконър
Пътят на коприната (64)

62

Като да изпълзя от гроба.

Жосеран мъчително се насочи към светлината, главата му пулсираше от болка. Не знаеше колко е бил в безсъзнание. Дълго време лежа, без да говори, втренчил поглед в удивителния ход на звездите които се въртяха по небето като комети. Най-накрая се преобърна на една страна и повърна. Чу смеха на мъжете. Опита се да произнесе „Хутлун“, но от устата му не излезе звук.

Някой се беше надвесил над него и плисна вода на лицето му.

Бавно дойдоха спомените: неочакваната поява на татарските конници в необичайните им брони, подобни на бръмбари: смъртоносното свистене на стрелите; ездачите, които го обкръжиха; ударът по главата, от който беше паднал в несвяст. Сигурно са го ударили с дръжката или плоската част на меч, иначе щеше да е мъртъв.

Замисълът им е бил да го вземат в плен, но ръцете му не бяха вързани и никой не пазеше меча му. Защо?

Пред погледа му закръжи лице, рядка черна брадица и провиснали мустаци: млад татарин с тънка уста и воднистокафяви като на леопард очи.

— Варварино, събуди се! — усети ботуша му в ребрата си. — Да не искаш да спиш вечно?

Жосеран седна и простена от стомашните спазми, които отново го връхлетяха.

Татаринът стоеше приклекнал до него.

— Тупнахме те лекичко по главата, а ти се отпусна на земята като жена!

Жосеран замахна с юмрук към лицето на татарина, но мъжът отскочи назад през смях. Отново се озова по лице на чакъла.

Другите татарите също се разсмяха.

— Не си загубил боен дух значи! — извика му младежът. — Това е хубаво!

— Не им се противопоставяй! Страх ме е, че искат да ни убият!

Това беше гласът на Уилям, милостиви Боже.

И монаха бяха уловили.

Уилям седеше, присвит нещастно край огъня, лицето му беше бяло като вар, а по косата на тила му имаше кръв. Жосеран се почуди дали са хванали в плен и другите, но от тях нямаше и следа.

— Ако искаха… да ни убият — подхвана Жосеран. Ако искаха да ги убият, вече да са го сторили. Предаде се. Какъв смисъл имаше да го обяснява на монах?

Впери поглед в мъчителите си. Те се бяха скупчили наоколо и се споглеждаха, доволни от плячката си. Хилеха се като озъбени вълци.

— Те… — обърна се Жосеран към Уилям. Трудно му беше да говори, езикът му сякаш се бе удвоил. — Те убиха ли… свитата ни?

— Не знам — гневно отвърна Уилям. — Полумъртъв бях, когато ме повлякоха. Какво значение има? Разбери какво искат от нас тия разбойници. Кажи им, че пътувам със спешна мисия, възложена от папата до хана им.

— Сигурен съм… че ще са… страшно впечатлени.

Един от татарите го побутна с ботуша си, все едно е попаднал на някакво умряло животно на земята.

— Голям е.

— И грозен — прибави младият им водач. — А я му виж носа!

— Следващият… от плосконосите ви разбойници, който… каже нещо лошо за носа ми, ще го… набуча на меча си.

Младият татарин се ухили.

— А! Ти си тоя, дето говори езика ни. Чухме, ама не хванахме вяра на приказките за теб.

Явно из кервансараите са ги дебнели съгледвачи, мина през ума на Жосеран. Но чии?

— Вие кои сте? Какво искате… от нас?

— Казвам се Сартак. С братята ми служим на Хубилай хан, господар на Небето, император на Средното царство, хан на цялата земя. И от теб не искаме нищо. Ти си искал да преговаряш с нашия император. Изпратиха ни да те съпроводим до него.

— Но ние имахме… свита. Вие ги убихте. Ние пътувахме за преговори… с вашия хаган… когато ни отвлякохте.

Сартак плю ядно на пясъка.

— Съпровождаха ви предатели. Те ви водеха в Каракорум. А там е само братът на императора Арик Буке, самозванец, грозен и прост като конска задница. Ако искате да видите истинския хан на хановете, трябва да дойдете с нас в Шанту, при Хубилай, император на Небето.

— Какво казват? — попита Уилям.

— Изглежда сме попаднали сред… вътрешни междуособици. Разправя, че има двама владетели и че този Арик Буке в Каракорум бил самозванец.

— А с нас какво искат да правят?

Бяха попаднали в мрежите на татарската политика, осъзна Жосеран. Ако Хубилай се мислеше за истинския хан, неговото желание щеше да е да преговаря сам с чуждите посланици, за да придобие легитимност.

— Искат да ни заведат при онзи, когото имат за истински хан… Наричат го Хубилай и столицата му е Шанту.

— Тогава не мислят да ни убият?

— Не, братко Уилям. Засега сме в безопасност за слава на небето.

— Добрият Бог още бди над нас! Той насочва стъпките ни. Трябва да имаме повече вяра. — Жосеран видя, че Уилям е имал достатъчно самообладание, за да преметне ремъка на кожената торба през врата си, преди да ги заловят. — Библията и Псалтирът още са с нас — заяви той, възсиял.

Тамплиерът беше равнодушен към съдържанието на торбата. Мислеше само за Хутлун. Тя беше зад него, когато започна схватката. Какво й се е случило? Дали е оцеляла?

Сартак приклекна до него.

— Съжалявам за удара по главата, само се бранехме. Ти се биеш като лъв. Рани двама от моите хора.

— Предпочитам компанията на другите.

Сартак впери поглед в нощната тъмнина.

— Ако искаш да ги откриеш, те са някъде из пустинята. Но ще ти се наложи да летиш като вятъра, защото вече са много далеч. Конете ни са бързи, а те имат само камили.

— Не сте ги избили, така ли?

— Заповедта ми беше само да заловим теб и твоя спътник.

— Останаха ли живи сред тях?

Сартак наклони глава на една страна.

— Грижа ли те е?

— Жената? Жената, която беше водач на отряда? Мъртва ли е?

Сред татарите се разнесе мърморене. Сартак изглеждаше потресен.

— Жена ли е имало с тях?

— Какво се случи с нея?

— Не видяхме никаква жена. Само татарски отстъпници. Разбойници от степите.

Трябва да са я видели, помисли си Жосеран. И при все това… може би този Сартак му казваше истината. Хутлун носеше шала си, увит около главата й като другите мъже, как биха могли да я различат? Предположи, че никога няма да разбере дали е останала жива. Мъчението му беше приключило най-после. Сега щеше да изпълни дълга си пред Великия майстор на тамплиерите и пред своя Бог. Щеше да отведе пратеника на папата при Хубилай и да се опита да забрави как е обмислял да предаде религията си и своите братя по оръжие заради дивачка и вещица.