Нелсън Демил
Скъпи Джон! (9)

7.

Пътувах на запад по Дък Понд Роуд и подминах академията „Френдс“, гимназия, основана от тукашни квакери. Сюзън беше учила в нея. Возели я с голям линкълн, тя ми го разказваше, шофиран от Джордж Алърд, който, като един от последните прислужници на Станхоупови, носел много шапки, включително шофьорска.

Златният бряг от 50-те и началото на 60-те, какъвто си го спомнях, се намираше в преход от стария предвоенен свят на знатни фамилии с топящо се състояние към обществените катаклизми, които щяха да пометат повечето остатъци от стария ред.

Много от тия промени бяха за добро. Например Джордж престана да е прислужник и се превърна в служител. Това не е довело до подобрение в шофирането му, убеден съм, но вече е бил свободен през уикенда.

Що се отнася до Червената Етел, както я наричах скришом, понеже беше социалистка, тя никога не се бе смятала за слугиня (особено след като беше спала с Август Станхоуп) и бе живяла достатъчно дълго, за да види сбъдването на много от идеалистичните си мечти.

Един пътен знак ме информира, че влизам в град Глен Коув, който всъщност е градче с около двайсетхилядно население — или по-голямо, ако се броят новодошлите емигранти, които не си дават зор да искат американско гражданство.

Глен Коув се намира край Хампстед Харбър и Лонгайлъндския пролив и подобно на много други селища по северното крайбрежие на Лонг Айлънд, е основан през XVII век от английски колонисти, включително моите далечни прадеди, които при пристигането си не си направили труд да поискат от тукашните индианци от племето матинекок молби за гражданство или визи.

Тъй или иначе, бледоликите и червенокожите живели в относителен мир и хармония около век, главно в резултат на измирането на индианците от европейски болести. Британците окупирали Лонг Айлънд и останали там през по-голямата част от Американската революция. Мнозина от местните жители били верни на Короната, включително, признавам, Сатърови, които и досега си имат тая консервативна жилка — освен покойния ми баща, който беше либерален демократ и често влизаше в политически спорове на доминираните от републиканци семейни събирания. Шантавата ми майка Хариет също имаше прогресивни разбирания и двете с Етел винаги бяха съюзнички срещу мъжкото мнозинство непросветени свини и потисници, което някога властваше в обществото на Златния бряг.

Ала даже това се променяше и когато преди десет години бях заминал, човек открито можеше да заяви, че има приятел или съсед демократ, без да се бои от рязко падане на цените на недвижимите имоти.

По въпроса за войната и политиката, с половин ухо слушах някакво консервативно токшоу по радиото и усилих звука, за да чуя едно слушателско обаждане в студиото: „Трябва да им пуснем ядрена бомба, преди да ни я пуснат те“.

Водещият се опита да придаде на разговора малко рационалност.

— Добре, но кого всъщност да бомбардираме?

— Всички — отговори слушателят. — Първо Багдад, за да не пращаме повече момчетата си на смърт в тази страна.

— Добре, но не може ли просто да бомбардираме тренировъчните лагери на Ал Кайда? Така всички ще разберат какво искаме да им кажем.

— Да де, и лагерите трябва да бомбардираме.

Водещият прекъсна за реклама, предшествана от повдигаща духа патриотична музика на Джон Филип Суза, някогашен жител на Лонг Айлънд, който явно се връщаше на мода.

След 11 септември в политическата и социалната култура беше настъпила удивителна трансформация и човек, който не бе присъствал на развитието й, се стъписваше. Почти над всяка къща се вееше американско знаме, даже над магазините и къщите в Глен Коув, който иначе не можеше да се нарече крепост на консерватизма. На антените на колите също имаше флагчета или стикери на прозорците и задната броня с надписи от рода на „Никога не забравяй 11/9“, „Бен Ладен, може да бягаш, но не и да се скриеш“ и така нататък. Освен това почти всички в Лоукаст Вели, които бях видял, носеха значка с американското знаме. Вече имах усещането, че хората проверяват колата ми за признаци, че съм лоялен американец.

Както и да е, да се върнем към миналия век, когато Глен Коув привлякъл голям брой италиански емигранти — всички те си намерили работа в строежа и поддръжката на огромните имения и техните паркове. При следващите поколения тоя физически труд за богаташите постепенно се преобразил в преуспяващи строителни компании, озеленителни фирми и тем подобни, собственост на американци от италиански произход.

Вечната история за големия американски успех. За съжаление, страничен ефект на многобройното италианско население в града е съществуването на малка, но упорита група господа, чийто бизнес не е озеленяването. Та ето защо преди десет години господин Франк Белароса от Бруклин пътувал за Лонг Айлънд, за да се срещне със своите делови партньори в някакъв италиански ресторант в Глен Коув. По ирония на съдбата днес, при наличието на джипиеси, двамата с неговия шофьор — Антъни, днес наричан Тони, нали така? — нямаше да се изгубят и да се озоват на Грейс Лейн и сателитната технология щеше да промени Съдбата. Иди го разбери.

Завих на север по Досорис Лейн, улица, от XVII век, която водеше към Пролива и на която през миналите векове бяха живели неколцина Сатърови.

Никога не бях имал повод да посетя хосписа „Феър Хейвън“, но милата дама на телефона ми даде подробни напътствия и ме увери, че госпожа Алърд може да приема посетители — макар също да ме предупреди, че докато пристигна, това може да се промени.

Досорис Лейн минаваше през осем някогашни големи имения, всички собственост на семейство Прат и построени от господин Чарлз Прат, собственик на „Стандард Ойл“, за него и седем от осемте му деца. За мен е загадка защо осмото не е получило имение, обаче съм сигурен, че Чарлз Прат е имал основания за това, също както Уилям Капута от Хилтън Хед си имаше основания да дари къщата за гости и десет акра от Станхоуп Хол на Сюзън, като единствена собственичка. Тя, естествено, можеше да промени дарението, но това щеше да разгневи Уилям, а ние не искахме да ядосваме татенцето.

По въпроса за недвижимите имоти, винаги се бях чудил какво мисли Уилям Станхоуп за правото на Етел Алърд пожизнено да ползва вратарската къщичка. Така и нямах представа дали му е известно, че баща му Август е клатил камериерката или каквато там навремето е била Етел. Обаче трябва да е знаел, щом знаеше Сюзън, която ми разказа тая история. И все пак Уилям никога не бе споделял семейната тайна с мен. Сигурно го е било срам, не от сексуалните прегрешения на баща му, а от факта, че младата прислужница е изкопчила добра сделка с недвижим имот от един представител на рода Станхоуп.

Подминах едно от някогашните имения на Прат, Килънуърт — сега вила на руската мисия в Обединените нации. По времето на лошите стари комуняги железният портал се охраняваше от типове с вид на кагебисти и от зли кучета. Сега изглеждаше мирна и неохранявана.

Някога най-висшето ритуално изпитание за момчетата, пък и за момичетата в Лоукаст Вели беше така нареченото преминаване на границата — да проникнеш на съветска територия и да играеш на опасна криеница със съветските пазачи и техните кучета. Между другото, тайната се криеше в суровото смляно говеждо — кучетата го обожаваха.

По-скоро бяхме откачени, отколкото смели, струва ми се, и всички знаехме истории за хлапета, изчезнали завинаги зад Желязната завеса. Съмнявам се, че в някоя от тях е имало нещо вярно, и по-късно се оказваше, че повечето хлапета, които са изчезнали от квартала, всъщност са се преместили със семействата си или са ги пратили в пансион.

Руските пазачи, сигурен съм, ни смятаха за невероятно безстрашни, находчиви и храбри. Убеден съм, че това е било докладвано в Москва и пряко е довело до падането на Съветската империя и края на Студената война. Подобно на повечето герои от тая война обаче ние с моите шантави приятели останахме анонимни и невъзпети. Може би някой ден светът ще научи какво сме направили, но дотогава ще продължаваме да фигурираме в бюлетините на гленкоувската полиция като неизвестни нарушители, вандали и малолетни престъпници. Нищо де. Ние нали знаем!

По-нататък се намираха именията на Дж. П. Морган и Ф. У. Улуърт, днес изоставени и отчасти застроени. Като следвах упътванията, завих наляво по частен път, който минаваше през гора. В далечината видях голям стар господарски дом от бял камък с покрив, покрит с каменни плочи. Един знак ме насочи към паркинга за посетители.

Спрях на почти пустия паркинг, взех плюшеното мече и слязох от колата.

Небето се беше прояснило и рехавите бели облаци се плъзгаха на север към Пролива. Ниско на хоризонта се носеха големи чайки. След три години в морето бях развил усет за времето и природата и чувствах, че Проливът трябва да е наблизо. Всъщност ми замириса на сол, което ме изпълни с носталгия за плаването.

Закрачих към господарския дом, като си мислех: „Приятно местенце да прекараш последните си дни на земята, Етел, преди Бисерната порта да се разтвори и да те посрещнат в Голямото небесно имение. Безплатна квартира за вечни времена и не се налага да спиш с шефа“.