Нелсън Демил
Скъпи Джон! (29)

27.

Секс под душа е любимият ми начин да върша няколко неща едновременно.

После се облякохме, слязохме в кухнята и Сюзън попита:

— Гладен ли си?

Погледнах стенния часовник, видях, че минава един, и си спомних за неделните спагети и кюфтета при семейство Белароса.

Спомних си също, че трябваше да се обадя на Елизабет за евентуална среща в седем. Много неща се бяха задействали преди тоя неочакван обрат на събитията и сега ми се искаше да се бях обадил на Сюзън миналата седмица. Но кой знае какво щеше да се случи, ако се бяхме срещнали? Тогава още не бях готов за това, което се бе случило току-що — всъщност не бях сигурен, че и сега съм бил готов. Обаче интелигентните хора като мен могат да променят плановете си, ако ситуацията го наложи. Що се отнася до плановете ми с Елизабет например, мъжете, които ще се женят, трябва да ограничат срещите си с други жени. Що се отнася до ранната вечеря със семейство Белароса, това решение не беше толкова просто.

— Ей, Джон? Не ме ли чу?

Погледнах я и казах:

— Знаеш ли, може да му ударя една Блъди Мери.

— Май нямам доматен сок.

— Още по-добре. Значи с лед.

Тя отвори хладилника, наля ми водка, сложи лед и доля чашата с портокалов сок.

— Толкова рано не може да пиеш чиста водка.

Аз пък си мислех, че мога. Започвах да си припомням разни неща от първия си брак — който ми беше и последен.

Сюзън си наля портокалов сок и ми подаде водката. Чукнахме се. Вдигнах тост:

— За нас.

— За нас.

Отпих и изобщо не усетих водката.

— Гладен ли си? — повтори въпроса си тя.

— Не.

— Какво си закусвал?

— Ъъъ… чакай да помисля… — За малко не бях закусил с Елизабет върху масата на верандата, обаче това не биваше да го споменавам. — Франзела.

— Само това ли?

— С мармалад от киселици. И кафе.

— Сам ли закусва?

— Не.

— Как така двамата сте спали в една къща и не сте се изчукали?

Нещо започвах да губя търпение с въпросите за Елизабет.

— Няма значение как или защо не се е случило нещо. Важното е, че не се е случило.

Тя усети раздразнението ми.

— Извинявай. Не мога да повярвам, че съм толкова ревнива. Повече няма да споменавам за това.

— Благодаря.

— Да не би да губиш форма?

— Сюзън…

— Или си верен на Саманта?

Това ми прозвуча като подвеждащ въпрос. Поясних:

— Както можеш да се досетиш, Елизабет е много разстроена заради майка си. Цял ден преглеждахме документите и вещите на Етел и накрая тя беше емоционално изчерпана, пи много вино и си легна рано. Аз спах на кушетката. Точка.

— Добре. Извинявай. Обаче… има ли свидетели на въпросните събития?

Вече наистина щях да изгубя търпение, но я погледнах и видях, че се усмихва, така че се усмихнах и аз. Тя остави чашата си и ме прегърна.

— Не искам да съм ревнива.

За малко да ме заблуди. Оставих чашата си на плота, прегърнах я и аз и се целунахме.

— Хайде да се обадим на Едуард и Каролин — каза тя.

Изглеждаше много развълнувана. Осъзнах, че и аз съм така.

— Ти звънни.

Сюзън отиде до телефона на стената и набра номера.

— Първо опитвам мобилния на Каролин.

Дъщеря ни отговори и двете си побъбриха няколко секунди. Доколкото разбрах, Каролин беше на неделен обяд с приятели.

— Изчакай за момент. — Сюзън затисна телефона с длан и се обърна към мен. — Ти ще й кажеш. — После каза на дъщеря ни: — Баща ти иска да говори с теб.

Това очевидно обърка Каролин, защото Сюзън прибави:

— Не, тук е. — И ми подаде слушалката.

— Как си, миличка? — попитах дъщеря ни.

— Страхотно — отвърна Каролин. — Обаче… ти как си?

— И аз страхотно. — Чувах уличния шум в слушалката. — Къде си?

— Пред „Петросян“^[1]. На обяд с приятели.

В окръжната прокуратура едва ли се печелеше чак толкова, тъй че шампанското и хайверът най-вероятно се плащаха от рентата на Станхоуп.

— Надявам се, че от службата ще ти осребрят фактурата за обяда — пошегувах се.

— Имам среща с гадже, татко.

— О… — Още не можех да си представя моето момиченце с мъж, особено с такъв, който я тъпче с хайвер и шампанско. — Много внимавай да не ви минат с черния хайвер. Трябва да е руски или ирански.

Тя не ми обърна внимание.

— Е… какво става?

Интересен въпрос. Погледнах Сюзън, която тъкмо бе решила да включи телефона на външен говорител.

— Ами… сега съм при майка ти… — започнах.

— Знам.

— И… ами, Кари, ние решихме пак да се съберем… — Чух писък и си помислих, че я е блъснал автобус или нещо подобно, после тя изпищя пак.

— О, Господи! О, татко, това е прекрасно! О, страааашно се радвам. Мамо! Мамо!

Сюзън ми взе слушалката, изключи говорителя и поведе с дъщеря ни скорострелен разговор, от време на време прекъсван от писъци и викове.

Реших, че съм приключил с говоренето, така че се отдалечих и освежих портокаловия си сок с водка. Чух Сюзън да казва: „Стига, Джон“, после отново насочи вниманието си към Каролин.

След няколко минути шифровани женски приказки Сюзън отново включи говорителя и каза:

— Оставяме те да се върнеш при приятелите си. Обади ми се, когато имаш свободно време. Баща ти иска да ти каже чао.

— Чао, Кари! — извиках от отсрещния край на кухнята. — Обичам те!

— Чао, татко! И аз те обичам!

Сюзън затвори и се обърна към мен.

— Каролин много се радва за нас, Джон. Чудесно е, нали?

— Да. — И добавих: — Тя е с гадже.

— Казах й, че сега ще се обадим на Едуард, и тя обеща довечера да му позвъни.

— Кой пък е тоя?

— Синът ни Едуард, разбира се.

— Не, имам предвид гаджето.

— А… не знам. Тя скъса с Клиф и сега излиза с някой друг. Но няма сериозна връзка.

— Обяд за двеста долара в „Петросян“ звучи доста сериозно. Може да е свързано със загрижеността й за глада по света — предположих.

Сюзън не ми обърна внимание и нареди:

— Обади се на Едуард.

Погледнах си часовника и отбелязах:

— В Лос Анджелис още е десет. Той сигурно спи.

Тя вдигна слушалката и набра номера.

— Звъня в апартамента му. — След няколко иззвънявания някой вдигна и Сюзън каза: — Здравейте, обажда се Сюзън Сатър, майката на Едуард. Може ли да говоря с него? — Изслуша отговора и продължи: — Предайте му, че е важно. Ще почакам. Благодаря. — Обърна се към мен: — В банята е.

— Кой беше?

— Някаква млада жена, която нямаше възпитанието да ми съобщи името си, нито социалните умения да ми каже, че Едуард в момента е зает.

Сюзън винаги е била малко по-критична към приятелките на сина ни, отколкото към гаджетата на Каролин. Моето отношение към партньорите на децата ми обикновено беше обратното. Сигурен съм, че Фройд би го обяснил, ако му пиша. „Скъпи Зигмунд…“

— Надявам се да не съм го уплашила — каза Сюзън.

— Заради теб онова момиче сигурно се е юрнало в банята.

— Моля те, Джон. — Тя доближи слушалката към ухото си. — Добро утро, миличък. Не, всичко е наред. Просто исках да ти съобщя една добра новина. Момент…

И ми подаде слушалката.

— Здрасти, капитане. — Използвах стария му прякор.

— Татко!

— Извинявай, че те измъкнахме изпод душа…

— Няма проблем. Какво става?

— Кой вдигна телефона?

— А… Стейси. Тя… Ще ходим на плаж.

— Страхотно. Къде?

— Сигурно в Малибу. Ей, татко, трябва да дойдеш насам.

— Може и да дойда. Предполагам обаче, че преди това ще се видим тук по един не толкова радостен повод.

— Да… Как е тя?

— Не е добре. Видях я преди няколко дни и мисля, че скоро ще си отиде.

— Съжалявам. Е, как е в Ню Йорк?

— Страхотно. Радвам се, че пак съм тук.

Едуард явно не загряваше, че има нещо необичайно в това едновременно да се обаждаме с майка му, и очевидно беше забравил, че го търсим, за да му съобщим нещо важно. Той всъщност е гениален, макар че повечето хора изобщо не го подозират, и откакто се помня, си е малко особен, тъй че не можех да обвинявам за това Калифорния, колкото и да ми се щеше.

Виждах, че Сюзън започва да губи търпение, така че му казах:

— Е, капитане, сигурно се чудиш защо се обаждаме.

— Да… наред ли е всичко?

Сюзън включи говорителя.

— С баща ти имаме една много хубава новина, миличък.

— Страхотно.

Предположих, че е мой ред да се обадя, и съобщих с радостен глас:

— С майка ти ще се женим.

— К’во?

— Ще се женим. Пак.

Последва мълчание и Едуард попита:

— Искаш да кажеш… един за друг ли?

— Нали е чудесно? — изчурулика Сюзън.

— О… да. Леле. Супер. — Той явно най-после загря. — Леле! Ей, да не се майтапите?

— Не — едновременно отговорихме и двамата и Сюзън добави: — Обадихме се на Кари и тя е във възторг. Довечера ще ти позвъни.

— Страхотно. Ей. Аз… — И изведнъж се случи нещо странно. Чух го да изхлипва. Моето гърло също се беше свило. Видях, че Сюзън се просълзява.

— Хайде, чао, капитане — казах му. — Приятно прекарване на плажа.

— Да… Чао.

Сюзън — бършеше очите си с хартиена кърпичка — го посъветва:

— Не си прави много планове за идването си тук. Запази си време за семейството. Ще вечеряме заедно.

— А, добре. Естествено. Хубаво.

Сюзън продължи с инструкциите:

— Ще ти се обадя и ще ти пратя имейл веднага, щом… разберем за Етел. Трябва да вземеш първия възможен самолет за Ню Йорк. Не е задължително полетът да е директен или без кацане. И не забравяй да попиташ за първа или бизнес класа, ако местата в икономичната са продадени. Едуард? Слушаш ли ме?

Той всъщност беше престанал да я слуша още преди десетина години, обаче отговори:

— Да, мамо.

— Обичам те.

— И аз.

— Обичам те — включих се и аз.

Сюзън затвори.

— И двамата са невероятно щастливи. Наистина, Джон. Нали се усещаше?

— Да.

Тя отново избърса очите си.

— Имаме да наваксваме много време като семейство.

— Да. И аз имам много да наваксвам с тях. Но сега всичко ще е много по-приятно.

— Да. — Сюзън се замисли за миг. — Едуард все още се нуждае от силна мъжка фигура в живота си. Струва ми се, че не е… пораснал.

Аз бях на по-различно мнение и трябваше да премълча, но саркастичната ми страна се обади:

— Той е на двайсет и седем. Сам може да си е пример за подражание.

Това като че ли я подразни.

— Знаеш го какъв е Едуард.

— Знам. Същият като мен.

— Ти си малко по-организиран. Подчертавам — малко.

Всъщност не познавах по-вятърничава жена от Сюзън, ала след раздялата ни тя явно беше станала по-организирана. Или поне не толкова вятърничава.

Очевидно и двамата се бяхме променили, за разлика от спомените ни. Или пък спомените ни се бяха променили, а ние — не. Щеше да мине много време, докато започнем да се виждаме такива, каквито сме, а не каквито сме били.

От друга страна, Сюзън явно вече изобщо не се колебаеше да посочва недостатъците ми и да отправя градивна критика, когато реши, че е нужно. Почти нямаше период на ухажване.

Тя явно се досети какво си мисля, а може би доразвиваше предишната си забележка.

— Въпреки това те обичам. Обичам момчешкия ти чар, саркастичното ти остроумие, адски досадните ти навици и даже злопаметния ти инат. Обичам те без никакви условия и винаги съм те обичала. И дори ще ти кажа защо — защото ти винаги казваш истината и имаш характер, което напоследък не се среща често. И си смел, Джон. Когато съм с теб, никога не ме е страх.

Не знаех какво да отговоря, но можех да продължа нейната логика: „Ти си глезена, изобщо нямаш представа за действителността, падаш си сприхава, пасивно агресивна и шантава, обаче въпреки това те обичам“. Това си беше самата истина, само че се боях, че може да не се получи както трябва, затуй отвърнах:

— Благодаря ти. — Взех я в прегръдките си. — И аз те обичам без никакви условия. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

— Знам. — Сюзън отпусна глава на рамото ми. — Чувствам се като насън.

Усетих сълзите й по шията си и я прегърнах още по-силно.

Не знам тя какво си е мислила, но аз си мислех за ранната вечеря с Антъни Белароса.