Нелсън Демил
Скъпи Джон! (27)

25.

Минахме през розовата градина към верандата. Някъде по пътя Сюзън беше изпуснала розата, но другите лежаха на масата и тя се вторачи в тях.

Бях сигурен, че след тая изповед очаква да си тръгна, и ми се щеше да го направя, но трябваше да поговорим за Амир Насим и Антъни Белароса и исках да го обсъдим веднага.

— Трябва да ти кажа нещо важно.

Сюзън ме погледна, но не отговори.

Продължих:

— Сигурен съм, че сега предпочиташ да останеш сама, но ако можеш да седнеш и да ме изслушаш за десетина минути…

— Щом е важно — отвърна тя.

— Важно е. Хайде да поседнем.

— Извини ме за няколко минути. Искаш ли нещо?

— Вода.

Сюзън влезе в къщата, а аз отидох до плетената маса и отворих кутията, която ми беше дала. Вътре имаше ксерокси на писма от Едуард и Каролин и семейни снимки. Прегледах ги. Имаше няколко с моите и нейните родители.

Спомних си рекламата на една фирма, която ретушираше фотографии — с две думи, тая оруеловска компания можеше да трие нежелани личности от снимките и после да запълва празното им място. Мислено си отбелязах да се свържа с тия умни хора и да им поръчам да накарат Уилям и Шарлот да се изпарят. За съжаление, обработването на фотографии не води до промяна на паметта, нито на историята.

Продължих с оставащите снимки и видях, че Сюзън не ми е отделила наши нецензурни пози. Това ме накара да си помисля, че въпреки съвета на Емили Поуст не трябваше да сложа в плика ония наши голи снимки. Погледнах го и тъкмо се канех да измъкна неприличните снимки и да ги скрия в сакото си, когато Сюзън излезе на верандата с поднос, на който имаше еднолитрово шише газирана вода и две чаши.

Изглеждаше по-спокойна — и навярно облекчена, защото закъснялата й изповед, че нейната изневяра не е била само от страст, но и от любов, не ме е накарала да си тръгна. Кимна към снимките.

— Избрах най-хубавите. Имам цели камари, ако искаш някой ден да ги разгледаш.

— Благодаря.

Тя остави подноса на масата, наля ми вода, седна и каза:

— Моля те, давай направо.

— Добре. — Изпих водата и започнах: — Първо, пих чай с Амир Насим и той каза, че иска да купи къщата ти, защото се нуждае от пълно уединение. Мисля, че има проблеми с концепцията за културно многообразие, което означава, че не иска една привлекателна неомъжена жена да живее насред имението му. — Направих пауза и продължих: — Но после ми каза, че се опасявал за сигурността си.

Оставих я да смели тая информация и след няколко секунди Сюзън каза:

— Жена му ми намекна същото.

Това малко ме изненада — тия иранки не бяха ли безсловесни?

— Според мен или след единайсети септември го е хванала параноята, или си го измисля, за да те навие да му продадеш къщата.

— Ами ако наистина има проблеми със сигурността?

— Тогава трябва да се обърне към властите. А може и да го е направил, макар че не ми спомена такова нещо. Но ако се беше обърнал към властите, някой от ФБР или тукашната полиция щеше да те навести. Идвали ли са при теб?

— Не.

— При мен също. Следователно трябва да направя извода, че Насим не се е свързал с властите, което ме кара да си задавам въпроси за тоя негов проблем със сигурността.

— Е, ти си адвокат и разсъждаваш като адвокат. Но той принадлежи към друга култура и има различно отношение към полицията.

— Права си. Само че достатъчно дълго е живял и тук, и в Лондон, за да знае, че ако повика полицията, няма да го тормозят, нито ще го бият, задето им е досадил.

Тя кимна.

— Е, дори опасенията му да са основателни, това си е негов проблем, не е мой.

— Помоли ме да му се обадя, ако забележа нещо подозрително.

— Сохейла ми каза същото.

— Или се обади на мен — предложих.

Тя ме погледна, усмихна се, но не отговори.

Естествено, хрумна ми, че основателни или не, опасенията на Амир Насим оказват положителен ефект, като карат всички в имението да са нащрек, което беше добре от гледна точка на по-вероятната заплаха от страна на Антъни Белароса.

Във връзка с това — и като си спомних съвета на госпожа Поуст — ми се прииска да попитам Сюзън дали има оръжие. Но като се имаше предвид какво бе направила предишния път, когато в ръцете й беше попаднало оръжие, това можеше да се окаже деликатна тема, особено ако я попитах и дали може да борави с него. Пък и вече знаехме отговора. Така че засега се отказах от тоя въпрос.

Повече си мислех за Антъни Белароса, отколкото за Амир Насим, когато предупредих Сюзън:

— Във всеки случай, за да заложа на сигурна карта, ще ида в полицията и ще ги посъветвам да се обадят на ФБР. Ти също би трябвало да отидеш.

Тя ме погледна.

— Невероятно е… че изобщо трябва да мислим за неща като… международни терористи.

— Светът се промени, включително тоя свят тук — информирах я, в случай че е забравила. — Налага се да мислим за такива неща.

Сюзън потъна в мълчание; спомняше си, сигурен съм, света, в който е израснала — тогава най-голямата външна заплаха беше ядреният Армагедон, който ни се струваше толкова невероятен, че никой не мислеше за него ежедневно. Единствената друга външна намеса в нашия сигурен и безопасен свят беше ежегодното съветско нашествие по тукашните плажове през лятото, осъществявано от обитателите на руския имот в Глен Коув. Бях убеден, че Сюзън и всички други из тия краища изпитват носталгия за ония дни, в които единственият ни контакт с външните врагове бяха шепа шумни руснаци, оставящи празни шишета от водка на обществения плаж. За съжаление, сега всички мислехме за 11 септември и чакахме да се случи още нещо.

— Насим каза, че ще ми плати десет процента комисиона, ако те убедя да му продадеш къщата — продължих с откровенията си.

Това я откъсна от размислите.

— Доста неетично.

— Всъщност си е добър бизнес.

— Ти какво му отговори?

— Че ако ги направи петнайсет, ще ти кажа, че съм видял ирански терористи да се крият в живия ти плет.

Тя се усмихна.

— Няма да се поддам на натиск и заплахи. Тази земя е моя и принадлежи на рода ми от над сто години. Ако Насим го е страх от нещо, нека си отиде той.

— Разбирам. — Освен това разбирах, че няма да си събере багажа и да си тръгне и заради Антъни Белароса. И все пак реших да опитам: — Трябва да обсъдим още един важен въпрос.

Тя ме погледна и каза:

— Антъни Белароса.

В първия момент това ме изненада, после не. Може да беше луда, но не беше глупава.

— Да. Антъни Белароса.

— Чух, че живее на територията на Алхамбра, още преди да откупя къщата — каза тя. — Той не влизаше в плановете ми тогава, не влиза и сега.

— Добре, но… — В ума ми изскочи култовата фраза на Толкин по въпроса. — „Никога не се шегувай с жив дракон“^[1].

— Ако нямаш да ми казваш нещо конкретно за дракона, не желая да го обсъждаме. — Тя сви рамене. — Благодаря ти за загрижеността. — Усмихна се. — Е, предполагам, че изразяваш загриженост, а не изпитваш някакво превзето удоволствие.

Исках да разбере, че е сериозно, затова не отвърнах на усмивката й.

— Много съм обезпокоен.

Това явно й подейства.

— Как разбра, че живее наблизо?

— Миналия понеделник се отби да ме види.

Това вече привлече вниманието й.

— Защо?

— Въпрос на любезност. Просто искаше да ми каже здрасти и да ми стисне ръката.

Сюзън се колебаеше между нежеланието да обсъжда темата и съзнанието, че навярно трябва да чуе какво имам да й казвам. И докато се опитваше да реши, продължих:

— Искаше да говори с мен за баща си.

Тя не реагира.

— Попита за теб — продължих упорито.

Сюзън ме погледна, после реши да се направи на лейди Станхоуп.

— Ако го интересувам аз, трябва да се обърне към мен, не към теб.

Както вече отбелязах, нейната смелост е родена от онова аристократично възпитание, което може да се характеризира като смесица от високомерно безразличие към физическата опасност и наивното убеждение, граничещо със самоизмама, че не принадлежиш към класата на жертвите. Или с други думи, тя спокойно можеше да каже на крадеца да си избърше краката, преди да влезе. Във всеки случай, за да я смъкна от облаците и да я накарам да стъпи на земята, казах:

— Той е като баща си — не обсъжда важни въпроси с жени.

Това я ядоса и в същото време й припомни как е предизвикала тия усложнения.

— Джон, това не е твой проблем, а мой. Признателна съм ти за загрижеността, дори съм трогната, но ако не ти е казал нещо конкретно, което трябва да знам, няма нужда да се забъркваш в…

— Сюзън. Престани да се правиш на недосегаема.

Тя се облегна в стола, кръстоса крака и се зазяпа в градината.

— Нека ти напомня — ти уби баща му. Той няма да го обсъжда с теб. Обаче го обсъди с мен. — Не споменах за следващите ни разговори с Антъни в китайския ресторант и Ойстър Бей, но посочих: — Въпреки че от негова страна нямаше конкретни заплахи — той никога не би го направил, — останах с ясното впечатление, че иска отмъщение.

Сюзън продължаваше да се взира в някаква неподвижна точка в градината и сигурно си мислеше за главнята по розите. Това си беше нейният начин да се справя с големи проблеми, които не може да реши — да се дистанцира и да мисли за дребни неща. Така бе направила, след като бе убила Франк Белароса — докато трупът му беше проснат на пода и неколцина детективи чакаха да я отведат в затвора, тя се безпокоеше за коня си, а, навярно се чудеше и как Анна ще измие кървавите петна.

Реших да приключа разговора. Знаех, че съм направил каквото трябва. Знаех също, че каквото и да й кажа след предупреждението си, не мога да й дам нищо повече от лично мнение, предположения и съвети — а тя не ги искаше. Обаче настоях:

— Трябва да отидеш в полицията и да дадеш показания под клетва… — В случай че наистина се случи нещо. Но това не й го казах.

Сюзън мълчеше. Аз чаках. Накрая тя попита:

— Това ли е всичко?

— Да.

— Благодаря ти.

Погледнах си часовника.

— Трябва да тръгвам.

Тя сякаш не ме чу.

Изправих се, но Сюзън продължаваше да седи.

Разбирах, че утрото я е изчерпало емоционално. Мен също. Признанието й за истинската причина да убие мъжа, когото е обичала, беше достатъчна психическа травма за един ден, а после аз повдигнах и темата за Амир Насим и иранските терористи, след което й напомних, че синът на Франк Белароса разпитва за нея. Можех само да си представям какво й минава през ума.

— В Англия научи ли се да обичаш агнешко? — изведнъж попита тя.

— Моля?!

— Мислех да сготвя агнешко за вечеря, но ако все още не ядеш агнешко, може да сготвя телешко.

Прокашлях се.

— Агнешко бива.

— Добре. — Сюзън ме погледна и явно се изненада, че съм прав.

— Къде отиваш?

— Ами… имам да свърша някои неща. Да се обадя на децата всъщност.

Тя се замисли за миг, после каза:

— Хайде да им се обадим заедно.

— Ами…

— Ще се зарадват.

— Може би не бива да ги… изненадваме. А и ти трябва да си починеш.

Сюзън пак сякаш не ме чу и каза, без да ме поглежда:

— Ще дойдеш ли с мен на свиждане при Етел?

Предполагах, че трябва да седна, така че седнах.

— Наистина имам много работа. — И не исках да се натъкна на Елизабет във „Феър Хейвън“ в компанията на Сюзън, както не бях имал желание да се натъкна и на Сюзън във „Феър Хейвън“ в компанията на Елизабет. После пък идваше ранната ми вечеря у семейство Белароса, ако все още имах намерение да отида. Замислих се за това и се зачудих дали е добра идея. Дръж враговете близо до себе си и така нататък.

Погледнах Сюзън и видях, че е отворила плика и преглежда снимките, които й бях донесъл. Очевидно още не беше стигнала до нецензурните, защото каза:

— Много ми харесва тази с нас четиримата на яхтата в „Сиуанака“. Кой ни е снимал?

— Не си спомням. — И предложих: — Можеш да ги разгледаш и по-късно. Наистина трябва да тръгвам.

Тя престана да рови снимките, вдигна една, после бавно прехвърли още няколко и се усмихна.

— Все се чудех какво е станало с тях.

Не отговорих.

Изглежда, й харесваха и на лицето и се изписа неприлична усмивка. После възкликна: „О, божичко!…“ и побутна една снимка пред мен.

Погледнах я и видях, че е заснета с тринога на автоснимачка — със Сюзън бяхме на задната тераса на Станхоуп Хол. Когато се пренесоха, Станхоупови оставиха някои мебели на терасата и със Сюзън понякога ходехме там да изпием по коктейл и да погледаме залеза, който всъщност беше причината да вземем фотоапарата.

Е, беше топъл летен ден и след няколко коктейла Сюзън предложи стриптийз версия на играта с познаване колко пръста е показал другият, като победеният трябваше да направи орален секс на победителя. Предложението ми се стори разумно и всъщност без възможност за загуба, тъй че започнахме и след като късметът й не проработи, след няколко минути Сюзън остана гола.

На снимката съм облегнат прав на една колона и със смъкнати на глезените гащета получавам наградата си.

— Вече не можем да го правим — отбеляза Сюзън.

Усмихнах се.

— Да, съмнявам се, че господин Насим ще одобри коктейли на терасата си.

Тя също се усмихна и прибави:

— И свирки.

Усетих, че е настроението й не е като преди пет минути. Не бях забелязал кога се е променило.

Сюзън ми показа още няколко снимки.

— Виждал съм ги — уверих я.

— Направи ли си копия?

— Не.

— Аз ще ти направя. — Отново насочи вниманието си към снимките. — Не съм наддала и грам. — После ме стрелна с поглед. — Май и ти не си.

Устата ми беше пресъхнала. Отпих глътка вода и пак си погледнах часовника, обаче този път Сюзън не видя — беше се вторачила в шест-седем пръснати на масата снимки. Вдигна очи към мен. — Това ми навява някои хубави спомени, Джон.

Кимнах.

Тя се изправи, втренчи се в мен и с глас, който не оставяше съмнение в намеренията й, заяви:

— Искам да ти покажа как съм ремонтирала къщата.

Ами… защо не? Тъй де, защо не? Преди да успея да реша защо не, станах, двамата се пресегнахме над масата, хванахме се за ръце и заедно тръгнахме към къщата.

Обиколката беше бърза и завърши в някогашната ни спалня.