Нелсън Демил
Скъпи Джон! (42)

40.

Сюзън винаги се връщаше от джогинг в имението през розовата градина, затуй седнах да я почакам на верандата с бутилка студена вода и пешкир. Нямаше я повече от час и макар че не се тревожех, не бях и съвсем спокоен. Дойде ми наум, че вече не можем да живеем така.

Бях взел със себе си един от безжичните й телефони и набрах номера на джиесема й. Отговори ми гласова поща. Оставих съобщение и реших да я потърся.

Взех безжичния телефон, който имаше ограничен обхват, но по-добре малко, отколкото нищо, излязох от къщата и се качих на форда.

Телефонът иззвъня. Отговорих.

— Джон Сатър.

С облекчение чух гласа на Сюзън.

— Тук съм… — Задъхваше се. — На верандата.

— Веднага идвам.

Върнах се отзад. Сюзън стоеше на пътеката в розовата градина, наведена напред, с ръце, опрени на коленете, и дишаше дълбоко. Ако не се смятаха маратонките, беше чисто гола.

Реших, че трябва да я попитам.

— Къде са ти дрехите?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Ааа… анцугът ми е за пране, а ти каза да не нося гащета, тъй че не ми остана друго. — И прибави: — Страхотен джогинг.

Не й се вързах, обаче влязох в тон.

— Страхотна идея. Къде си носеше телефона?

— Не питай.

Зачудих се дали е включен на вибриране.

Сюзън се качи на верандата, остави мобилния си телефон на масата и избърса потното си лице и тяло с пешкира. Отпи голяма глътка вода от бутилката.

— Видях Насим и той удвои офертата си.

Усмихнах се.

— Ако бях на негово място, щях да ти платя, за да останеш.

Тя положи пешкира и голото си дупе на плетения стол и вдигна крака върху масата. Помоли ме да й събуя маратонките, което направих, заедно с чорапите. Сюзън зашава с пръстите на краката си, което означаваше, че трябва да й разтрия ходилата. Подчиних се, докато тя поливаше косата си с вода и после пак пи. Накрая отметна глава и дълбоко си пое дъх.

— Ти какво прави?

— Пилатес.

Сюзън се усмихна.

— Време е за коктейли и е твой ред да ги забъркаш. — И нареди: — „Грей Гуус“ със сок от боровинки.

— Може ли да ти донеса и дрехи, докато съм вътре?

— Не. Много ми харесва да съм гола.

Нямаше място за спорове. Отидох в кухнята и й приготвих коктейла. На себе си сипах дюърс със сода. Освен това напълних купичка с фъстъци, за да създам илюзията, че не всичко се свежда само до пиенето.

Няколко думи по тоя въпрос. В нашия съвършен рай се пиеше много и съм убеден, че продължава да е така. Най-често заради компанията, не просто свирепо наливане, макар да съм сигурен, че мнозина поркат здраво и вкъщи. Във всеки случай ние със Сюзън бяхме в долния край на седмичната консумация на алкохол в района, обаче според стандартите, да речем, на някой окръг със сух закон в Средния запад щяха да ни задължат със съдебна заповед да ходим на сбирките на Анонимните алкохолици и публично да ни заклеймят от амвона. И което е по-важно, тъй като на Златния бряг току-що ни бяха обявили за съмнителни, щяха да ни посъветват да ограничим консумацията на алкохол.

Изнесох всичко с табла на верандата и забелязах, че Сюзън е измъкнала отнякъде анцуга си и го е хвърлила на стола, на който протягаше краката си. Пешкирът й беше наметнат върху раменете и висеше над гърдите й от благоприличие.

Дадох й чашата и се чукнахме.

— За лятото — предложих аз.

Седнах и изпихме напитките си и изядохме фъстъците; наслаждавахме се на тишината и лекия ветрец, който шумолеше в клоните на високите дървета оттатък розовата градина.

— Малко се разтревожих — казах по едно време.

Отговорът й се забави няколко секунди.

— Прекалено много се тревожиш.

Очаквах го, затова отвърнах:

— Наистина има основание за тревога.

— Знам, но… какво повече можем да направим?

Можехме да направим много неща, само че не й се искаше.

— Потърсих пушката в мазето, но не успях да я открия — осведомих я.

— Може да е някъде другаде.

— Ако до утре не я намерим, ще купя друга. Или карабина.

— По-добра съм с пушка — напомни ми тя.

И с пистолета я биваше, обаче това беше болна тема.

— Докато те нямаше, разговарях с Феликс Манкузо.

Сюзън кимна. Продължих:

— Той иска да се срещнем, може би утре. Дадох му номера на джиесема ти.

— Крайно време е да си купиш мобилен телефон.

— Въпросът е в друго.

— Товариш ми сметката.

— Сюзън… наистина трябва да си извадиш главата от пясъка и да започнеш да ми помагаш.

— Добре. Ще направя каквото ми кажеш.

Естествено, това са женски приказки, означаващи „Ти си грубиян и пълен лайнар, а аз съм неволна жертва на твоя деспотизъм, но ще направя каквото ми кажеш, скъпи“.

— Нима не изпълних нареждането ти да бягам в имението, да си взема джиесема и да не нося гащета? — попита тя. — Погледни ме само. Заради теб трябваше да тичам гола!

Трудно е да се сърдиш на красива гола жена. Все пак я посъветвах:

— Когато изпълняваш нарежданията ми, не ги взимай съвсем буквално.

Сюзън помълча няколко секунди и вече по-сериозно отвърна:

— Никой не обича да съобщава лоши новини. Ти си само вестоносецът. Посланието ми е ясно.

— Знам.

— И те обичам, задето се тревожиш за мен.

Искаше ми се да й кажа, че Феликс Манкузо споделя тревогата ми, но щеше да е по-добре той сам да й го съобщи.

 

 

Качихме се в спалнята и Сюзън ме осведоми:

— Тичането ме възбужда.

Погрижихме се за това, после заедно взехме душ. Докато се обличахме за вечерята в „Крийк“, джиесемът й иззвъня и тя погледна дисплея.

— Май търсят теб.

Взех телефона и чух гласа на Феликс Манкузо:

— Какво ще кажете за утре сутринта в десет?

— Чудесно. Знаете къде сме.

— Да.

Всъщност той беше идвал два пъти по работа — първия път ме докара от Манхатън след опита да очистят Белароса, а втория ми съобщи, че жена ми току-що го е убила в съседното имение.

— Идеално. — Затворих и се обърнах към Сюзън. — Утре в десет. Искам да присъстваш.

— Разбира се, скъпи.

Подкарах лексуса на Сюзън по дългата алея и подминах вратарската къщичка, която сега изглеждаше мрачна и изоставена. След ден-два Насим може би щеше да настани там свои хора, освен, естествено, ако не решеше, че всъщност никой не се опитва да го убие. Моите тревоги бяха по-основателни, затова нямах нищо против да минавам през Чекпойнт Насим, за да стигна до дома си. Абсолютно всеки вид охрана щеше да е от полза, макар да си напомних, че убийците на Антъни Белароса може да нанесат удара си навсякъде.

По-непосредствен проблем представляваше завръщането ми в кънтри клуба. От оптимистична гледна точка, никой не е бил очистен там на вечеря, въпреки че съм го обмислял, когато сътрапезниците ми са ме отегчавали до смърт.

— За протокола, не горя от нетърпение да отида в „Крийк“ — казах на Сюзън.

— Не се бой, с мен си — отвърна тя.

— Да бе. — Все още не разбирах защо нея са я приели отново, въпреки че е извършила убийство, а мен ме изхвърлиха, задето заведох мафиотски бос на вечеря. Е, разбирах де — тя само беше нарушила закона, докато аз бях нарушил неписания правилник на клуба. Пък и Сюзън беше от Станхоупови. Що се отнася до любовната й връзка с Боса, Който Дойде На Вечеря, както казах, това беше прекалено пикантно, за да я изритат. Даже трябваше да я поощрят с едногодишно безплатно членство.

„Крийк“ е на десет минути път с кола от Станхоуп Хол и преди да измисля сериозно основание, за да обърна назад, вече бяхме на дългата трилентова алея, която водеше към клубната сграда.

Кънтри клубът „Крийк“ е много приятно място с игрище за голф, плаж със сламени колибки на Залива, тенис кортове и къщи за гости, в които за кратко можеха да отседнат Станхоупови. Или пък аз. Клубната сграда е стар господарски дом, който все още излъчва очарование и изящество. Храната се сервира след няколко коктейла и става още по-вкусна след една-две бутилки вино. Обслужването понякога е ексцентрично, обаче това е част от чара, както се опитах да обясня на господин Франк Белароса по време на гостуването му там с жена му Анна. Франк не успя съвсем да разбере старата традиция на блудкава клубна храна и шантаво обслужване, което го определяше като наивен простак. Оная вечер имаше и други проблеми с неговото гостуване, естествено, например облеклото на семейство Белароса, спречкването на Франк с Ричард, стария сервитьор, който работеше там от цяла вечност, и както споменах, нереалистичното и непонятно желание на дон Белароса да стане член на клуба. Слава богу, успях да избягна тая неловка ситуация, когато Сюзън го застреля.

Спрях на малкия паркинг и влязохме. Сюзън се регистрира и прескочихме бара и коктейлната, които бяха фрашкани и изобилстваха с неприятни възможности. Заведоха ни направо в трапезарията и ни настаниха на ъглова маса за двама, после взеха поръчките ни за напитки.

Тая вечер нямаше много хора, но видях няколко познати лица, макар и не бивши приятели или клиенти.

— Щастлив ли си, че си тук? — попита Сюзън.

— Когато съм с теб, скъпа, съм щастлив навсякъде.

— Добре. Някоя вечер ще доведем нашите тук.

— Ако им харесва, очаквам го с нетърпение — уверих я.

Изглеждаше малко скептична, но все пак отвърна:

— Те ме обичат и искат да съм щастлива.

— Значи всички имаме нещо общо.

— Може да направим тук приема за сватбата ни — предложи тя.

— Не ми се ще пак да вкарвам баща ти в такива разходи. Искам да кажа, същия съпруг и тъй нататък.

— Този път ще платим ние — осведоми ме Сюзън.

Зачудих се кой е платил сватбата и с Дан еди-кой си.

— Хайде да я отпразнуваме в тесен кръг.

— Може да я направим навън в къщата за гости.

— Не забравяй да поканиш Насимови. Те обожават празниците.

— Нашият прием в Станхоуп Хол беше най-голямото светско събитие през лятото — спомни си тя.

Явно забравяше, че въпросното събитие имаше тематичен характер и наложената от баща й тема можеше да се определи като „Да си припомним Втората световна“ — с хранителни дажби, недостиг на алкохол и затъмняване на осветлението след 22:00.

— Беше паметна вечер — отбелязах.

Внезапно й хрумна добра идея и тя възкликна:

— Джон, хайде да го направим в „Сиуанака“! — Погледна ме и продължи: — Там се запознахме, ти си ветроходец — ще е идеално.

Всички тия сватбени приказки ме нервираха и за да приключим с въпроса, се съгласих.

— Идеално.

— Чудесно. Утре ще се обадя да проверя коя дата е свободна.

— Обади се и на мен да видиш дали съм свободен.

Тя го прие добре и се усмихна.

Сервитьорката донесе напитките, скромно бяло вино, и ни остави менюто.

Чукнахме се.

— Любовта повторна е още по-прекрасна! — цитирах старата песен на Бинг Кросби.

— Много си мил.

Прегледах менюто, за да видя дали са добавили италианско ястие след гостуването на прочутия мафиотски бос. Телешко Белароса? Любимите картечни кюфтета на боса? Автоматични спагети с истински гилзи?

— Поръчай нещо разумно — посъветва ме Сюзън.

— Мислех си за „пилешко с бронежилетка“.

— Къде го прочете?

— В предястията, третото от горе надолу.

Тя провери.

— Това е „пилешко с броколи“.

— Ааа… да бе. С броколи. — Оставих менюто. — Не мога да чета на тая светлина. Поръчай ми ти.

Келнерката се върна и Сюзън поръча мешана салата за двама и две задушени трески, от което ми потекоха слюнки само като си ги представих.

Тъй или иначе, вечерята в „Крийк“ мина приятно и необезпокоявано от познати.

На излизане обаче се озърнах към бара и коктейлната и видях много стари познайници, неколцина от които ни забелязаха. Една жена на масите даже ми заприлича на майка ми. Всъщност наистина беше тя. Седеше с още четири дами на нейната възраст.

Не ме видя обаче и аз продължих към изхода.

Не се бяхме срещали от погребението на леля Корнелия преди четири години, макар че се чувахме по телефона горе-долу веднъж месечно и си разменяхме съответните поздравителни картички. Бях я поканил и в Лондон, но подобно на множество активни възрастни граждани в последно време, тя беше страшно ангажирана. Всъщност пътуваше непрекъснато с „Елдър Хостел“, фирма, организираща пътувания за хора от третата възраст — не в Лондон, а на екзотични места, позволяващи й да общува с природата и да се среща с туземци, които бяха мъдри, благородни, нематериалисти и сигурно нехигиенични. Затуй не се изкуши от предложението ми да я заведа в Музея на империалистическите войни.

Хариет се нареждаше сред основателите на Вътрешно противоречивата социалистическа партия и отказваше да членува в частен клуб по принципни съображения, обаче не се колебаеше да гостува на мен или някой друг. И сега, след смъртта на баща ми, явно гостуваше на Вдовишкия клуб „Вино и рев“, както го наричаха някои членове. По-рано често виждах тия дами в коктейлната — пиеха вино или шери и разговаряха за непрежалимите си покойни съпрузи с много повече обич, отколкото са изпитвали към тях, когато тия досадници още са били живи.

Последвах Сюзън навън, но после спрях и заявих:

— Време е да се изправя пред звяра.

— Какво искаш да кажеш?

— Майка ми е в коктейлната.

— Ужасен си, Джон! Върви да я поздравиш!

Върнахме се и се насочихме към коктейлната.

Хариет ни забеляза още с влизането, изправи се и нададе радостен писък.

— Джон! Джон! — После се обърна към приятелките си. — Момичета! Това е синът ми Джон! О, благословената Съдба ми се усмихва тази вечер!

Това не бяха точните й думи. Всъщност напълно изгуби дар слово, толкова силно се развълнува.

Приближихме се до масата и Сюзън взе инициативата, наведе се и прегърна и целуна своята някогашна и бъдеща свекърва. Последвах примера й.

Хариет ни представи на приятелките си с думите:

— Дами, това е синът ми Джон, когото, струва ми се, някои от вас си спомнят, а това е бившата му жена Сюзън Станхоуп, която, струва ми се, всички познавате или поне познавате родителите й. — После ни представи четирите дами и аз наистина си спомнях Веселите вдовици или техните покойни съпрузи, някои от които ми се бяха сторили живи при последната ни среща.

Хариет беше облечена изискано в селски стил от 70-те години на XX век и сигурно носеше същите сандали, с които е участвала в първата си антивоенна демонстрация. Това е било преди Виетнам, тъй че се е отнасяло за друга война, ама и до ден-днешен си остава загадка коя точно. Майка ми има дълга сива коса, с която според мен е родена, и единствените й накити са дело на преебани от западната цивилизация туземци, които сега й връщат услугата.

Поговорихме с дамите около минута и усетих, че някои хора на бара и по масите приказват за нас. Не бях привличал такова внимание в бар, откакто преди десет години пихме коктейли със семейство Белароса на същото място.

Хариет не ни покани да седнем, затуй Сюзън използва възможността да каже на майка ми и нейните приятелки:

— Ще ви отмъкна Хариет за малко, ако нямате нищо против.

Хариет се извини и излязохме във фоайето. Даже да се чудеше защо сме заедно с бившата ми жена, майка ми не се пръскаше по шевовете от нетърпение да узнае и просто погледна Сюзън, която я осведоми:

— Джон иска да ти каже нещо.

Наистина исках да й кажа адски много неща, обаче устоях на изкушението.

— Със Сюзън се сдобрихме.

Хариет кимна.

Продължих:

— И отново ще се оженим. — Поднесох й следващата добра новина: — И се прибирам от Лондон.

Тя кимна повторно, после погледна Сюзън, като че ли искаше от нея да потвърди тая глупост.

— Никога не сме преставали да се обичаме и Джон ми прости — чисто и просто й рече Сюзън.

Хариет отговори така, като че ли някак си е знаела всичко това и е репетирала подходяща реплика.

— А ти прости ли му?

Подвеждащ и нахален въпрос, ала Сюзън отвърна:

— Обсъдихме всички рани, които сме си нанесли един на друг, загърбихме всичко и сме готови да продължим живота си.

Майка ми ни погледна.

— Е, деца… — така ни наричаше, — трябва да призная, че това е много внезапно и не съм сигурна какво да кажа.

Стига, Хариет, кажи просто: „Майната ви“ и се връщай при приятелките си.

— Искам да си щастлива за нас — не се предаваше Сюзън.

Майка се измъкна с въпрос:

— Разговаряхте ли с Уилям и Шарлот?

— Искахме ти да научиш първа, макар че се обадихме на Едуард и Каролин и те страшно се зарадваха.

— Сигурно.

— Ще сме ти благодарни, ако не го споменаваш пред никого, докато не го направим ние — продължи Сюзън.

Хариет кимна за пореден път.

— Съмнявам се, че вашите ще го одобрят, Сюзън.

— Бихме искали да получим тяхното одобрение, но сме готови да минем и без него — заяви моята бивша и бъдеща жена.

— Сериозно?

Тоест Хариет се надяваше да разберем, че думата „одобрение“ в тоя контекст означава „пари“.

— С Джон сме обсъждали всичко това — осведоми я Сюзън.

— Добре. Но се надявам повторната ви женитба да не отчужди родителите ти от техните внуци.

Определение на „отчуждавам“: да бъдеш изключен от завещание, да ти отрежат издръжката, дядо ти да закрие попечителския ти фонд. И това от жена, която не вярваше в наследеното богатство, освен, естествено, ако мръсните стари феодални пари не отиват в джобовете на внуците й. Хариет беше синоним на вътрешни противоречия и лицемерие.

— Не виждам защо нашата повторна женитба да се отрази на отношенията между родителите ми и техните пораснали внуци — заяви Сюзън.

— Надявам се да е така.

Нещо започвах да губя търпение с тоя учтив и заобиколен разговор, затова казах на майка ми:

— Няма нужда да се радваш за нас, да ни даваш благословията си и даже да идваш на сватбата ни. Но не се бъркай в чуждите работи.

Хариет ме погледна така, сякаш се опитваше да разбере кой съм или как съм се озовал на този свят — и в момента пред нея.

— Държиш се грубо, Джон.

Продължих да се държа грубо.

— За Бога, Хариет, животът е прекалено кратък, за да висиш така — без да ни се усмихнеш, да ни прегърнеш или да ни кажеш поне една добра дума.

— Джон… — тихо се обади Сюзън.

Заявих:

— Тръгваме си. Приятна вечер, майко.

Тръгнах към изхода и Хариет ме повика:

— Джон.

Обърнах се. Тя се приближи, спря и впери очи в мен. Погледите ни се срещнаха.

— И аз бих искала усмивка, прегръдка или поне една добра дума от теб.

Страшно я бива в миг да се превръща от агресор в жертва, от гонител в мъченица, от снежната царица в плюшено мече. Затова реагирах както винаги, откакто като малък я разбрах — силно я прегърнах и се целунахме и помирихме до следващия път, когато прекалеше.

Сюзън се усмихваше и тримата си спретнахме мила и топла групова прегръдка. Точно в тоя момент бих дал две години от живота си за троен скоч, както, сигурен съм, и Хариет.

Тъй или иначе, продължихме да се усмихваме и майка ми ни рече:

— Новината ме изненада, но естествено, че съм щастлива за вас.

— Знаех си — заяви Сюзън и прибави: — Джон е най-прекрасният мъж на света и е единственият, когото съм обичала.

Не бях съвсем убеден във втората част, а Хариет — в първата, обаче майка ми отвърна:

— Това е прекрасно.

— Прекрасно е, че пак съм тук — обадих се и аз.

Сюзън ме стрелна с ядосан поглед и се обърна към майка ми.

— Оставяме те да се върнеш при приятелките ти.

— Предполагам, че скоро ще се видим на погребението — отговори Хариет.

— Не знам дали си чула, но Етел изпадна в кома.

Майка ми кимна.

— Да, чух. Боя се, че краят наближава — предсказа тя и завърши с хвалебствие: — Етел Алърд е чудесна жена.

Е, нямаше начин Хариет Сатър да не смята така.

Сбогувахме се и със Сюзън се насочихме към колата.

— Радвам се, че свършихме с това — рече тя.

Не бях сигурен дали има предвид моето идване на вечеря в клуба, или срещата с лейди Макбет.

— Няма да е лесно, нали? — проницателно надникна в бъдещето Сюзън.

Използвах възможността да предложа:

— Според мен трябва да се отдръпнем встрани.

— Вече го направихме. Върнахме се. — Тя прибави: — Заедно.

— Прекрасно е, че пак съм тук — уверих я.

— Майка ти изглежда добре.

— Сама си прави грима от рециклирани медицински отпадъци. Главно кръв и жлъчка.

— Джон…

— Мислиш ли, че двамата с теб сме осиновени?

— Въпреки всичките си недостатъци, те ни обичат — изтъкна Сюзън.

— Е, преди две минути стана свидетелка на тая странна обич. Нямам търпение да видя как ще го преглътнат вашите.

Тя се замисли за миг и се усмихна.

— Може пък ние да сме причината.

— Може и да си права.

Качихме се в колата и потеглихме към Станхоуп Хол. След разговора с Феликс Манкузо не горях от желание да вляза в къщата за гости вечер, обаче Сюзън нямаше такива притеснения и говореше за бъдещето ни, докато аз си мислех за следващите десет минути.