Нелсън Демил
Скъпи Джон! (70)

68.

Със Сюзън се бяхме разбрали тя да се срещне с Луцифер и Злата магьосница в дневната, а аз да чакам зад затворената врата на кабинета, за да може да се съветва с мен или да ме повика да се включа в разговора, ако е уместно.

Многократно съм участвал в уреждане на данъчни задължения по тоя начин, както и на няколко пъти в отвратителни семейни кавги за наследство — заинтересованите страни са в различни стаи, за да не могат да се държат отвратително или да се сбият. Обикновено се получава.

Проверих си имейла — имах няколко съобщения от приятели в Лондон, които ме питаха за новината, научена или от Саманта, или от колегите в кантората ми. Е, не можех да им отговоря, докато съдебните заседатели не дойдеха от дневната, за да произнесат присъдата. Затова поиграх покер срещу компютъра и печелех — късметлия на карти, нещастен в любовта?

Петнайсетина минути след пристигането на Станхоупови на вратата се почука.

— Влез.

Появи се Софи и каза:

— Аз тръгнала.

— Благодаря ти за всичко.

Вратата продължаваше да е отворена и чувах гласове от дневната. Определено звучаха сериозно и сърдито.

Софи ми подаде един лист. Помислих си, че е бележка от Сюзън или заплатата на момичето, ала с един бърз поглед установих, че е списък, написан на полски.

— Давате го в бакалията — каза тя.

— А?… А, да. — През медения ми месец във Варшава. Защо винаги съм такъв умник? Е, можех да намеря същите неща в Глен Коув или Бруклин.

Софи се поколеба, после каза:

— Госпожа тъжна. Вие може би отива… — И посочи с палец през рамо.

— Добре. Благодаря. Ти си много мила жена. Ще се видим, когато се върнем.

— Да. — Тя излезе и аз затворих вратата след нея.

Чух я да излиза от външната врата и я видях да се качва в колата си и да потегля.

Е, да речем, че отидех да приключа въпроса, като стисна Уилям за гушата и го принудя да подпише бял лист, който после да попълня. За това си има и правна основа: Necessitas non habet legem. С други думи, необходимостта не познава закон.

Обаче бях обещал на Сюзън да кротувам и да не се намесвам в тая семейна работа, а тя ми беше обещала да разговаря с мен, преди те да се отидат.

За да убия времето, отворих няколко информационни сайта в интернет и прочетох за снощната недовършена вечеря на Салваторе Д’Алесио. Повечето репортажи бяха чисто описателни, без много факти, които вече да не съм научил от Джени Алварес и Феликс Манкузо, моя човек на местопрестъплението. В един от материалите обаче се казваше:

„На телефона в лонгайлъндския дом на Белароса не отговоря никой, а във фирмата му, «Бел Ентърпрайзис» в Оузоун Парк, Куинс, се включва телефонен секретар“.

Е, помислих си, така не се ръководи бизнес. Ами ако на някого му трябват лимузини за погребение? Например на семейство Д’Алесио?

Репортажът продължаваше:

„Близки до следствието източници смятат, че Тони Белароса най-вероятно е напуснал страната“.

Надявах се да не е в Лондон или Париж. Тъй де, не исках да се натъкна на него в галерията „Тейт“ или Лувъра. Непременно трябваше да избягвам Музея на восъчните фигури на мадам Тусо. Или беше Тюсо?

Тъй или иначе, хрумна ми нещо и след като извадих визитката на Антъни от портфейла си, набрах номера на мобилния му телефон. На третото иззвъняване се включи запис:

Номерът е изключен по молба на абоната.

Нямаше голяма вероятност Антъни да е претърпял неочаквана злополука — по-скоро не искаше да го проследят по сигнала на телефона му.

Във всеки случай, даже да се бях свързал с него, разговорът щеше да е глупав: Къде си бе, Антъни? А ти къде си бе, Джон? Аз пръв попитах, Антъни.

После пратих имейл на Каролин във връзка с убийството на господин Салваторе Д’Алесио, също жител на община Бруклин, човек, със сигурност добре известен на Бруклинската окръжна прокуратура. Бях убеден и че в резултат на това мафиотско убийство в службата на дъщеря ми ври и кипи и че съвместно с Нюйоркската полиция и ФБР колегите й търсят улики, водещи към убийците, както и към избягалия бодигард на чичо Сал — и най-вече към човека, платил за покушението. Е, не беше трудно да се сетят, че зад всичко това стои Антъни Белароса, само че нямаше да е много лесно да го открият.

Осведомих Каролин, ако вече не знаеше, че по новините може да споменат за мама и татко. Не и казах: „Надявам се, че това няма да те постави в неловко положение“, но се подразбираше. Тя вече трябваше да е научила, например от някого в прокуратурата, че Антъни Белароса навярно иска да си уреди сметките с мама. Не й го обяснявах директно, но й писах, че на другата сутрин заминаваме за Европа и ще се чуем по телефона, преди да тръгнем. Каролин щеше да разбере за какво става въпрос.

Спомних си, че Антъни и Каролин са се срещали веднъж в Алхамбра, и макар аз да не бях присъствал, със сигурност знаех, че дъщеря ми не си е паднала по красивия мургав бандюга — в това отношение тя имаше по-трезва преценка от майка си.

Както и да е, прокурорът от Бруклинската прокуратура Каролин Сатър можеше да разполага с повече информация от мен и бях убеден, че ще я сподели с родителите си, ако го сметне за уместно.

И тъй, след като приключих с новините за Белароса, намерих няколко добри уебсайта за Париж и в един от тях се посочваха имената на два ресторанта, в които приемат и американци…

Към десет Сюзън отвори вратата и влезе. Изглеждаше бледа и потресена, но не плачеше. Настаних я на кушетката и седнах до нея.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Е, положението е ясно. Ако се оженим, моята издръжка се прекратява, лишават ме от наследство и се отричат от мен. Даже да не се оженим, ще постъпят по същия начин, освен ако не напуснеш страната.

Хванах я за ръка.

— Вече го знаехме.

— Да… но… — Сюзън отново дълбоко си пое дъх. — Баща ми също каза, че ще лиши от наследство децата… ще прекрати изплащането на суми от попечителските им фондове… и ще задържи изплащането на основната сума, докато не навършат петдесет. — Погледна ме. — Наистина ли може да го направи?

— Както вече ти казах, той може да ги лиши от наследство по всяко време. Що се отнася до попечителските фондове, ще трябва да прегледам документите за учредяването им. Но веднъж съм ги чел и знам, че попечител е Питър. Чрез него баща ти може да спре издръжката им и да задържи основната сума, докато Едуард и Каролин навършат петдесет.

Сюзън пресметна наум.

— Това е след цели двайсет и пет години.

Опитах се да й покажа и оптимистичната страна на въпроса.

— Без издръжката обаче дотогава сумата във фонда би трябвало да стане четири пъти по-голяма. — Освен ако управляващите фонда не вземеха някои извънредно лоши инвестиционни решения.

— Аз мисля за настоящето. А не за след двайсет и пет години.

— Знам. — Опитах се да си представя нейния начин на мислене и донякъде успях, когато Сюзън дръпна дланта си от моята.

И тъй, настъпваше моментът, който отдавна очаквах. Вече й бях дал своето решение на проблема и тя го беше отхвърлила. Само че тогава аз бях излагал и проблема, и решението. Сега беше чула последната дума на скъпото си дърто татенце — бях убеден, че той не блъфира — и реалността се стоварваше отгоре й като думите на съдия, произнасящ доживотна присъда.

— Ами майка ти? — попитах просто от любопитство.

Сюзън поклати глава.

— Каза, че само трябвало да те помоля да си отидеш и всичко пак щяло да е наред.

Това не беше вярно, но си премълчах.

— Какво да правя, Джон?

Ами, щом се налага да питаш, Сюзън, вече знаеш отговора.

— Джон?

Дълбоко си поех дъх.

— Трябва да си намериш адвокат и…

— Защо? Ти нали си адвокат…

— Изслушай ме. Трябва да се подсигуриш, че това повече няма да се повтори. Баща ти трябва да ти учреди попечителски фонд, както и нови фондове за децата, с което всъщност да ви прехвърли дяловете от своето имущество, което ти и децата ще получите в наследство. И тоя фонд трябва да бъде учреден така, че ти и децата да получавате годишни издръжки независимо от неговото желание и манипулациите му, и ти лично трябва да избереш попечителя, който не бива да е Питър. Разбираш ли?

— Ама… защо да го прави?

— Ами, като отплата. С други думи, в замяна на нещо, което иска от теб.

— Какво?… Ааа…

— Ти и децата се нуждаете от правни гаранции, че той няма да управлява живота ви с парите си, и в замяна ти — пък и аз — ще му дадем каквото иска. Писмено.

— Джон… Не…

— Да.

Тя ме погледна. Обърнах се към нея и очите ни се срещнаха. Тя продължи да се взира в мен, после по бузите й потекоха сълзи.

— Това е единственият начин, Сюзън, ние с теб, заедно, да защитим децата, а и твоето бъдеще — заявих с колкото можех по-твърд глас.

Сюзън се извърна и избърса очите си с длани.

За да я накарам да проумее думите ми, се изправих и казах:

— Иди при него и му кажи, че съм готов да се върна в Лондон без неговия един милион, но едва след като разговарям с него за това, което трябва да направи за вас с Едуард и Каролин, преди да си отида. Той ще разбере.

Тя поклати глава.

— Децата казват, че не ги интересува…

— Знам. Но нас ни интересува. Искаш ли Питър да стане единствен наследник на богатството на Станхоупови?

Сюзън не отговори, ала нямаше и нужда.

Хванах я за ръка и я вдигнах да се изправи.

— Иди в кухнята или някъде другаде, стегни се, ядосай му се, после отиди при него и му обясни сделката.

Тя продължаваше да мълчи.

— Ако побеснее и си тръгне, ще си свободна от него и парите му — продължих. — Но ако се съгласи да разговаря с мен, ще измислим начин да му измъкнем чувала с парите.

Сюзън пак поклати глава и промълви:

— Не… Джон… няма да те пусна.

— Нямаш… нямаме друг изход. Виж, Сюзън… може би след година-две, след като обмислим всичко това, ще видим какви са чувствата ни…

— Не!

— Добре, тогава ще разговарям с него сега. Прати го тук.

— Не.

— Тогава аз ще отида при него.

— Не… не… нека аз… само малко да се… — Тя понечи да седне отново, но аз я хванах за ръката и я обърнах към вратата.

— Успокой се. Ти си смела и знаеш какво трябва да направиш.

— Не… няма да…

Придадох си суров вид.

— Няма да жертваме бъдещето на децата си заради собственото си егоистично…

Сюзън се отскубна от мен.

— Никога повече няма да те пусна да си отидеш!

Хванах я за раменете.

— Отивам си. Но едва след като сложа всичко тук в ред, заради децата. Трябваше да го направя още преди десет-двайсет години…

— Не! Моля те, Джон…

— Но ти обещавам, Сюзън… обещавам ти, че пак ще сме заедно.

Сюзън ме погледна и по лицето й пак потекоха сълзи. Изхлипа и отпусна глава на рамото ми.

— Обещаваш ли ми?…

— Да. — Побутнах я към вратата и я отворих. Сюзън се обърна и ме погледна. Усмихнах й се.

— Кажи на баща си, че твоят адвокат иска да говори с него.

Тя не се усмихна, но кимна. Почти я избутах навън и затворих вратата.

Останах прав цяла минута, после седнах на бюрото.

Взех молив и си записах някои неща, които трябваше да обсъдя с Уилям. Трябваше да уговоря с него сделка, която да гарантира, че със Сюзън никога повече няма да се видим.

Предполагам, че имаше възможност той да отхвърли идеята да се откаже от контрола над парите си, а оттук и над дъщеря си — защото какво щеше да получи от сделката? Със сигурност не любовта на Сюзън, нито на внуците си. Щеше да получи единствено гаранция, че Джон и Сюзън Сатър никога повече няма да се видят. Зачудих се дали това ще му е достатъчно. Е, предполагам, че зависеше от това колко е бил честен за мотивите си да сложи край на нашата връзка. Нима двамата с Шарлот наистина вярваха, че Сюзън прави ужасна грешка? Или всичко това беше заради омразата на Уилям към мен?

Той определено щеше да разбере, че ако приеме сделката, ще се отърве от мен, но и ще изгуби дъщеря си и внуците си още щом станат финансово независими. По същество бях обърнал ситуацията срещу него. В крайна сметка никой не печелеше. И все пак Уилям можеше да се съгласи, ако повече се ръководеше от омраза към мен, отколкото от обич към дъщеря си и внуците си. Бях сигурен и че Питър ще настои баща му да приеме сделката, ако това означаваше да получи наследството си веднага. Тогава и той можеше да прати татенцето на майната му.

Вратата се отвори и Сюзън влезе. Изправих се и застанахме един срещу друг.

— Баща ми категорично отхвърля предложението ти — каза.

— Добре. — Това отговаряше поне на един въпрос.

Сюзън изглеждаше изтощена. Никога не я бях виждал толкова смазана от реалността.

Тя се извърна настрани.

— Но… предложението му към теб е в сила, ако го приемеш веднага и се качиш на самолета за Лондон утре… сам.

— Ясно. — Зачаках я да прибави нещо, но Сюзън мълчеше, тъй че явно бях получил отговор и на друг въпрос. И не я обвинявах. За съжаление, любовта не побеждава всичко. Или по-меко казано, любовта на Сюзън към децата й — нашите деца — надвиваше любовта й към мен. И аз изпитвах същите чувства. Франсис Бейкън, според когото децата правят човек заложник на съдбата, трябва да е имал тъст като Уилям Станхоуп.

Искаше ми се да кажа Сюзън, че без юридически гаранции за нея и децата баща й може и ще направи каквото си иска с парите си — например ще прехвърли всичко на Питър. Само че това щеше да прозвучи изкуствено, все едно се опитвам да я убедя, че моето заминаване не дава достатъчно сигурност нито на нея, нито на децата, и всъщност гарантира, че Уилям ще продължава да управлява живота й и сигурно ще избере следващия й съпруг. Може би искаше дъщеря му да се омъжи за Боб, сина на покойния Дан?

По тоя въпрос я попитах:

— А на теб какво ти предложи?

Тя се поколеба, после отговори откровено:

— Голямо увеличение на издръжката, ако продам тази къща и се върна в Хилтън Хед.

— Ясно. — Е, царуването на Уилям Властника продължаваше. Както казах, не обвинявах Сюзън и смятах, че ако ставаше въпрос само за нашия живот, тя щеше да изхвърли родителите си през вратата. Фактът, че щеше да вземе това тежко решение, нямаше да промени мнението ми за нея. Аз вече бях направил същия избор. — Кажи му, че утре заминавам. И му предай, че може да си вземе подкупа и да си го навре в гъза.

Сюзън сведе очи.

— Съжалявам…

— Недей. Това е и наше решение, не е само тяхно. — Прибавих: — Знаеш ли, по-добре го прати тук, аз сам ще му кажа всичко.

Тя поклати глава.

— Той не иска да те вижда… трябва му само отговорът ти.

— Отговорът ми е, че утре ще замина, ако той лично дойде в кабинета.

— Ще му предам. — Сюзън ме погледна. — Обичам те.

— Знам.

— Ти обичаш ли ме?

— Да. — Но не мога.

Тя отново кимна.

— Имахме възможност да прекараме това време заедно… Никога няма да забравя тази седмица.

— И аз. — Посъветвах я: — Най-добре утре се качи на самолет за някъде и се махни оттук, докато нещата се уталожат.

— Знам… Те искат да отида в Хилтън Хед. Но… Какво ще правя без теб?

— Всичко ще е наред. — Напомних й: — Е, чакам баща ти тук.

Сюзън пристъпи към мен, но аз я спрях.

— Иди му кажи.

Изглеждаше наранена, безпомощна. Искаше ми се да я грабна в обятията си и щях да го направя, но чак след като дъртите се разкараха.

Тя кимна и излезе.

Вторачих се във вратата с надеждата, че ще се върне и двамата ще отидем в дневната, за да изхвърлим Станхоупови от къщата. От нашата къща. Надявах се също да не вземе това решение.

Изпитвах… много неща. Гняв, определено. Но най-вече същата загуба като преди десет години — разбирах, че всичко свършва, нещо повече, че не би трябвало да е така, че се обичаме прекалено силно, за да се откажем от любовта си по причини, които не са достатъчно основателни, за да оправдаят решението да се разделим. Усещах, че има нещо нередно… че Сюзън е права и съдбата ни е събрала отново. Тогава какво ставаше?

Останах на мястото си, втренчен във вратата.

Намирах утеха единствено във факта, че сега Сюзън, Едуард и Каролин виждат истинския Уилям Станхоуп — което в бъдеще щеше да им е по-полезно от неговите пари. Освен това Уилям щеше да знае, че чакам зад кулисите и ще се появи мигом, ако не изпълни обещанието си поне да запази статуквото. Дъртото копеле сигурно щеше да се зарадва да чуе, че не му ща парите, но някъде в мътния си мозък все някога щеше да проумее, че и нищо не му дължа и че съм на шест часа път със самолет и мога да се върна, ако той не се грижи за децата ми.

Замислих се за утре — щях да се кача на самолета сам и да се върна в Лондон. Навярно можех да си върна работата и Саманта, ако пожелаех. Но всъщност исках да намеря собственик на яхта, на когото му трябва опитен капитан за далечно плаване. От предишния път знаех, че това ще ме спаси от изкушението — и Сюзън също — да взема лошо решение, основано на любов.

Чух, че навън спира кола, и погледнах през прозореца. Елизабет слизаше от джипа си.

Излязох от кабинета и отидох да й отворя, преди да е натиснала звънеца.

Тя се усмихна.

— Добро утро.

— Добро утро. Влизай.

— Само за мъничко. Получих имейла ти.

Влязохме вътре. Поканих я в кабинета и затворих вратата.

Тя веднага забеляза маслените платна на Сюзън на стената.

— Сюзън е много талантлива.

Погледнах картините и изведнъж ме обзеха спомени — двайсет години с една възхитително луда жена, която през последното десетилетие беше станала по-малко луда, макар и не по-малко възхитителна. А сега оная Сюзън, която току-що беше излязла от стаята, изглеждаше… е, победена. Това повече от всичко друго ми късаше сърцето.

— Джон? — попита Елизабет. — Добре ли си?

— Да. Ти как си?

— Имам добри и лоши моменти. Ще се оправя.

— Разбира се. Заповядай, седни.

— Не. Закъснявам за среща с персонала в един от магазините ми.

— Не могат да започнат без теб ли?

Тя се усмихна.

— Лошото е, че могат. — Отвори чантата си и извади малък бял плик. — Това е за теб.

Взех го и видях, че е адресиран до „Г-н Джон Сатър“ с почерка на Етел.

— Благодаря. — Занесох го на бюрото и взех нож за писма. — Дай да го прочетем.

— Не. Ти го прочети. Мама го е адресирала до теб.

— Е, знам, но нали се разбрахме…

— Ако вътре има нещо, което искаш да споделиш с мен, обади ми се. — И прибави: — Ще се доверя на твоята преценка.

— Добре… но…

— Не изглеждаш добре.

— Махмурлук от Деня на бащата.

Тя се усмихна.

— Трябваше да видиш мен в неделя сутринта.

— Събирането беше приятно.

— Искам със Сюзън да дойдете на вечеря, когато се върнете от пътуването си.

— Много мило.

— Предай й, че съм се отбила и ви пожелавам приятно пътуване.

— Непременно.

— И се зареди с кофеин и аспирин.

— Добре. Благодаря.

Изпратих я до джипа й.

— Това колата на Станхоупови ли е? — попита тя.

— Да.

— Божичко. Разбирам защо не си на кеф.

Принудено се усмихнах.

— Скоро тръгват за летището.

— Хайде да го отпразнуваме. Виж дали Сюзън иска да дойде довечера на по чашка.

— Благодаря, но трябва да си съберем багажа. Полетът ни е рано.

— Съобщи ми, ако промениш решението си. Защо отивате в Истанбул?

— Просто за да се махнем. Когато обикалях света, прекарах там една седмица.

Елизабет ме погледна.

— Може би някой ден някой красавец ще ми предложи да замина с него на околосветско плаване.

Може би по-рано, отколкото си мислиш.

— Ако много искаш, ще се случи.

Тя не отговори.

— Предай много поздрави на Мич — казах й.

— На кого?

Е, това обясняваше нещата.

Елизабет ме целуна по бузата.

— Прати ми картичка.

— Ще ти пратя. Двамата ще ти пратим.

— Чао. — Тя се качи в беемвето и потегли.

Влязох, отидох в кабинета и затворих вратата.

Е… точно в момента имах прекалено много проблеми, за да мисля за Елизабет. А и честно казано, сърцето ми все още беше тук.

Застанах до бюрото и се вторачих в плика.

Интеркомът изпиука. Вдигнах слушалката.

— В кухнята съм — каза Сюзън. — Баща ми няма да дойде при теб в кабинета, но ще ти се обади по телефона по-късно — или след като се върнеш в Лондон.

Гласът й звучеше по-спокойно — или може би беше изпаднала в шок, като войник след сражение?

— Добре — отвърнах.

— Той отива в колата, за да остана няколко минути насаме с мама.

— Чудесно.

— Моля те, не отивай да говориш с него.

— Няма. Ще се видим, след като си отидат. — Затворих.

Чух външната врата да се отваря и видях Уилям да се насочва към колата си.

Обикновено контролирам положението или поне се опитвам. Но има моменти като тоя, в които е най-добре да не правиш нищо. Пък и какво трябваше да кажа на Уилям Станхоуп? Нямаше нужда да му разкривам мнението си за него — той вече го знаеше. И определено нямаше да го моля да преразгледа условията си, нито да смекчи сърцето си. Тъй че сега единственото позитивно и продуктивно нещо щеше да е да изляза и да му блъскам главата във волана, докато еърбегът не се надуе. И щях да го направя, ако беше по-млад.

И отгоре на всичко Антъни Белароса все още беше някъде наоколо, въпреки че утре, когато със Сюзън заминехме — в противоположни посоки, — тоя проблем щеше да бъде замразен, а с малко късмет и разрешен.

Вперих поглед в Уилям, който се качи в колата и я запали — сигурно слушаше радио. Зачудих се как ще реагират двамата с Шарлот, когато научат за убийството на Салваторе Д’Алесио, чуят, че Антъни Белароса е главният заподозрян, и установят, че по новините пак споменават за дъщеря им. Е, сигурен съм, че щяха да настоят незабавно да замине за Хилтън Хед. Нито един от двама ни нямаше да се върне, за да живее тук.

Разрязах плика, извадих четири сгънати листа обикновена бяла хартия и видях четливия, но силно наклонен почерк на Етел.

Уважаеми г-н Сатър,

Пиша Ви това писмо на смъртното си легло, докато очаквам да се завърнете от Лондон, за да уредите въпроса с моето имущество. Писмото ще Ви бъде предадено след смъртта ми от моята дъщеря Елизабет Корбет при условие че наистина се върнете от Лондон и двамата с вас разговаряме лично.

Е, помислих си, бях изпълнил и двете условия — пристигнах от Лондон и я посетих в хосписа. А тя беше изпълнила най-важното условие. Да умре.

Единствената известна величина тук беше нейната смърт — моето идване в Ню Йорк не беше толкова сигурно. Като се замислех, трябваше да си остана в Лондон и да спестя на всички толкова много проблеми и мъка.

Известно време наблюдавах Уилям Станхоуп и се чудех дали да изляза и да му заявя, спокойно, но твърдо, да не се ебава с попечителските фондове и наследството на внуците си. Тъй де, какво щеше да направи, ако се приближах към колата? Да отпраши за летището и да зареже жена си ли?

Върнах се към писмото на Етел:

„Уморена съм и не се чувствам добре, докато Ви пиша, затова направо ще премина на въпроса. Знам, че с тъст си никога не сте се обичали, знам и че това причиняваше много мъка на бившата Ви съпруга и водеше до търкания помежду ви. Струва ми се, че семейство Станхоуп също повлияха на госпожа Сатър да продаде къщата си и да замине при тях в Хилтън Хед“.

Е, виждах накъде клони — в края на живота си Етел си играеше на сватовница, точно както и по време на моето посещение. Зачудих се защо е искала да се съберем. Е, тя харесваше Сюзън. Бях сигурен и че след завръщането й двете отново са се сближили. Тоест е знаела, че Сюзън иска да се върне при мен. И понеже не й оставаше да прави нищо друго преди края, си беше наумила да изиграе един последен коз в полза на Сюзън.

Оставих писмото настрана за по-късно. Добре, Етел. Но си забравила за Уилям Станхоуп. Всъщност не беше забравила, точно затова го споменаваше. А и тя никога не го беше харесвала и сега имаше възможност да…

Отново вдигнах писмото и продължих да чета:

Много ми е трудно да изложа с думи това, което искам да Ви напиша. Затова ще бъда абсолютно пряма. Уилям Станхоуп е морално покварен, развратен и греховен човек.

Леле мале! Седнах и обърнах на следващата страница.

Неговото безсрамие и разпуснатост се проявиха още в студентските му години, продължиха през военната му служба и не престанаха дори след женитбата му. И до днес, след толкова много години, ми е трудно да си припомням онова време. Не желая да описвам поведението му в подробности, но ще Ви кажа, че той насилваше най-младите и невинни прислужнички в Станхоуп Хол…

Престанах да чета и дълбоко си поех дъх. Божичко! Препрочетох последния ред и продължих нататък:

Падаше си по чужденки, от които не очакваше съпротива. Преди и през войната негова плячка ставаха ирландките и една от тях, казваше се Бриджит Биън, се опита да се самоубие, след като той я изнасили. А след войната имаше много бежанки, главно германски и полски момичета, които почти не говореха английски и ужасно се страхуваха да не ги депортират, и по тази причина се подчиняваха на волята му. Една от тях, полякиня на не повече от шестнайсет години, чието име за съжаление не помня, забременя от него и Уилям Станхоуп уреди да я върнат в родината й.

Не мога да Ви опиша всичко, което се е случвало през онези години, но Ви уверявам, че безобразното му поведение не престана до заминаването му с г-жа Станхоуп за Хилтън Хед.

И сега, г-н Сатър, Вие се чудите защо съм чакала толкова време, за да разкрия всичко. Първо трябва да Ви кажа, че аз и други в Станхоуп Хол сме се опитвали да привлечем вниманието на Август Станхоуп към този проблем, докато още беше жив, но за негов срам той не желаеше да изслуша нашите оплаквания. И за мой вечен срам аз не бях много настойчива. И за срам на мъжа ми Джордж, той не поиска да отнесе въпроса до Август Станхоуп и ми нареди да си мълча. Разберете, по онова време такива момичета не подаваха жалби в полицията. Дори да го направеха, кой щеше да им повярва срещу думата на Уилям Станхоуп? Знам също, че те понякога са били заплашвани с уволнение или депортиране, а в други случаи им е било плащано да си затварят устата. Не мога да изброя колко момичета са станали жертва на Уилям Станхоуп, но по моя сметка не минаваше и година, без да науча за подобен инцидент или жалба. Вижте, трябва да кажа, че някои от тези момичета, навярно повече, отколкото знам аз, доброволно са се продавали за пари. Но имаше поне също толкова много, които се отвращаваха от него, ала въпреки това се поддаваха на упоритото му настояване и физическата му агресивност.

Докато пиша тези редове, разбирам, че нямам доказателство за думите си, освен че една изтънчена и почтена жена е запозната с тези събития не по-зле от мен и тя се казва Джени Котър, име, което Вие или г-жа Сатър си спомняте от Станхоуп Хол, където тя беше главна икономка. Г-жа Котър е жива и живее в старческия дом „Харбър Вю“ в Глен Коув. Тя може и е готова да Ви даде повече подробности, ако Ви потрябват.

И така, г-н Сатър, моето писмо до Вас е колкото изповед, толкова и извинение, задето мълчах през всички тези години. Моля, разберете, че единствената причина да не разкрия тези неща, освен настояването на съпруга ми, беше да не причиня мъка и скръб на младата г-ца Сюзън, по-късно г-жа Сатър (пък и на г-жа Станхоуп). Но сега, когато ми предстои да се отправя към небесното царство, знам, че трябва да облекча душата си от това, и чувствам, че тъкмо Вие сте човекът, на когото трябваше да го кажа още преди много години. И щях да го направя, ако не беше заради г-жа Сатър. Сега Вие преценете дали да й кажете. Моля се да прочетете това писмо, моля се и да се изправите срещу г-н Станхоуп с писмото и потвърждението на г-жа Котър като доказателство за неговите престъпления срещу онези момичета. Знам, че Бог ще ми прости за мълчанието, ще прости и на него, ако бъде принуден да надзърне в душата си, ако осъзнае греховете си и помоли Господ за прошка.

Искрено Ваша,

Етел Алърд

Погледнах четирите листа в ръката си, после вдигнах очи през прозореца към нетърпеливо седящия в колата си Уилям Станхоуп, който чакаше жена си и дъщеря си да приключат своя разговор.

Отворих тефтерчето на Сюзън и набрах номера на мобилния телефон на Уилям.

Видях го да вади телефона от джоба на сакото си. Той погледна дисплея и отговори:

— Да?

— Уилям, тук е бъдещият ти зет. Ела веднага! Трябва да поговорим.