Нелсън Демил
Скъпи Джон! (55)

53.

Четвъртък започна със сиво дъжделиво утро. Бях се надявал на хубаво време, което да позволи на Станхоупови да излязат и цял ден да играят голф.

Като съвършена домакиня и любяща дъщеря, Сюзън вече беше долу. Забелязах, че арсеналът е прибран някъде, за да не разстрои гостите или прислугата, която можеше да реши да ни оправи леглата или да почисти банята. Налагаше се да помогна на Софи да свикне с оръжието. Може би трябваше да й преподам Наръчника за боравене с огнестрелно оръжие и петте основни позиции за стрелба.

Взех душ, облякох се и слязох в кухнята. Сюзън беше направила кафе и тъкмо подреждаше закуската върху плота.

Целунахме се и се прегърнахме.

— Вашите да не би да са отишли да потичат? — попитах мило.

— Още не са слезли, но ги чух да се раздвижват.

— Да им занеса по чаша мартини?

Тя не ми обърна внимание. Не я обвинявам.

— Проверих си имейла — каза ми вместо това. — Каролин ще вземе влака в шест и пет и ще дойде от гарата с такси. — След което ме информира за плановете на Едуард и още някои неща, които трябваше да знам. С радост научих, че сме щели да прескочим следобедното поклонение в „Уолтън“. Сигурен съм, че Етел би искала да прескочи цялото си погребение, обаче трябваше да е там, а ние — не, пък и знаех, че тя няма да забележи.

Тъй или иначе, налях две чаши кафе за мен и Сюзън, която настоя да споделя нейните витамини. Любезно отклоних предложението, обаче забих зъби в една овесена кифличка.

Седнахме на масата, прелистих трите таблоида на Софи и видях, че господин Готи още чака в траурния дом „Папаверо“. Ковчегът продължавал да е затворен и се допускали само посещения на роднини. Споменаваше се обаче за частна погребална служба в параклиса на гробището, присъствието на която щяло да е само с покани. Датата, часът и мястото предстояло да бъдат уточнени. Е, това беше стъпка в правилната посока. Бруклинският диоцез може да беше попаднал под обстрела на Съюза за борба с клеветите на Коза Ностра. Зачудих се и дали Антъни Белароса и Салваторе Д’Алесио са сред поканените.

Станах и отидох при стенния телефон.

— На кого се обаждаш? — попита Сюзън.

— На Феликс Манкузо.

— Защо?

— За да се осведомя за положението. — Набрах мобилния телефон на господин Манкузо и той отговори. — Здравейте, обажда се Джон Сатър.

— Добро утро.

— И на вас. Вижте, не искам да ви досаждам, но се чудех дали сте научили нещо за местонахождението на Антъни или някоя друга новина, която може да ми е от полза.

— Щях да ви се обадя, но се радвам, че ми позвънихте. Получих съобщението ви за случайната ви среща с шофьора на Белароса, Тони Розини, това е фамилията му, и в момента работим по въпроса.

Явно нямаше намерение да каже нещо повече, а аз не исках да разисквам темата в присъствието на Сюзън, затова го информирах за нещо, което не знаеше.

— Снощи бях на поклонението на Етел Алърд, за която ви разказах, и на един от букетите — между другото много красиви бели лилии — имаше картичка, подписана от Антъни, Меган и Анна.

Господин Манкузо помълча малко, после каза:

— На картичката са имената на жена му и майка му. Затова не бих й обръщал голямо внимание.

Точно така смятах и аз и се радвах, че е на същото мнение. Но за да проумея напълно мафиотската изтънченост на тоя жест, го помолих:

— Обяснете ми, моля.

— Е, ако беше подписана само от Антъни, картичката щеше да е послание за вас и жена ви.

— Това не беше нашето поклонение.

— Е, такова е посланието.

— И по-точно?…

— Сам знаете. Не мислете повече за това.

— Добре. — Бях доволен, че мога да се обръщам към Феликс Манкузо за такива културни интерпретации. — Получихте ли съобщението ми, че Амир Насим изгражда пълна охранителна система в Станхоуп Хол?

— Да. Това е добре за всички.

— Е, не е добре нито за иранските, нито за италианските наемни убийци.

— Да, за тях не е добре.

— Вие ли посъветвахте Насим да го направи?

— Той сам стигна до това заключение.

— Добре… но тая заплаха за живота му наистина ли е реална?

— Той има врагове.

Нямаше смисъл да го разпитвам повече по тоя въпрос.

— Родителите на Сюзън пристигнаха и отседнаха у нас — осведомих го.

— Споменахте ли им за тревогите си?

— Не. Казахме им, че охраната е свързана с Насим.

— Добре. Излишно е да ги плашите.

— Значи препоръчвате да отседнат другаде, така ли?

— Не съм казвал такова нещо — възрази господин Манкузо.

— Е, ще предам на госпожа Сатър.

След няколко секунди той се засмя.

— Би трябвало да работите при нас.

— Благодаря. Ще й предам.

— Вчера хубаво си поприказвахме с госпожа Сатър — каза специалният агент.

— Да, тя ми каза.

— Мисля, че положението й е ясно и е нащрек, без да е уплашена.

— Добре. Казахте ли й, че искам куче?

Манкузо пак се захили.

— Аз от двайсет години убеждавам жена си да си вземем куче.

— Само че вас никой не се опитва да ви убие.

— Напротив. Но това е част от работата ми, а от вашата — не.

— Надявам се.

— Възхищавам се на госпожа Сатър.

— Чудесно. И аз. — Прибавих: — И тя ви се възхищава.

— Добре. Е, мога ли да направя за вас нещо друго?

— Да. Четох в пресата за Джон Готи, Бруклинския диоцез и така нататък. Научихте ли за това?

— Да.

— Как ще се отрази това на евентуалната поява на Антъни на поклонението и погребението?

— Няма да има публично поклонение, затова всички приятели и партньори на господин Готи ще трябва да го прескочат. Обаче в събота по обяд ще има скромна частна погребална служба в параклиса на гробището „Сейнт Джон“ в Куинс — това е нещо като мафиотска Валхала. Тъй че ще видим кой ще се появи там.

Във вестниците не пишеше нищо за часа, мястото и датата, но предполагам, че специален агент Манкузо разполагаше с по-добри източници от „Ню Йорк Поуст“.

— Какво съвпадение! — възкликнах. — В събота ще ходя на погребението на госпожа Алърд в Лоукаст Вели. Боя се, че няма да успея за изпращането на Джон Готи.

— Съмнявам се, че ще ви поканят, господин Сатър.

— Всъщност ме поканиха. Антъни.

— Нима? Е, аз ще съм там като неканен гост и ако видя някой ваш познат, ще поговоря с него от ваше име.

— Благодаря ви. И ми се обадете, моля.

— Непременно.

— Като стана дума за мъртъвци, Анна Белароса ми каза, че всеки Ден на бащата ходели с тримата й сина на гроба на мъртвия им татко. — Погледнах Сюзън, която следеше разговора, но сега отново насочи вниманието си към вестника.

— Тъй че това време и място сигурно ще са подходящи да потърсите Антъни.

— Чудесна идея — похвали ме господин Манкузо. — Освен това в Деня на бащата ще подсилим наблюдението при дома на Белароса и къщата на майка му в Бруклин.

Наистина щеше да е добре, помислих си, ако Антъни реши, че трябва да е на бащиния си гроб в Деня на бащата — може би за да получи вдъхновение или да не му се скара маминка. И естествено, у тях или у маминка щеше да има вечеря. Антъни не беше чак толкова глупав, че да си отиде вкъщи или у маминка — но можеше да иде на гробището. Напомних на Манкузо:

— Гробището „Санта Лучия“.

— Знам. Бил съм там. — Той замълча за миг, след което прояви необикновената си памет. — Вие присъствахте на погребалната служба и погребението на Франк Белароса, нали?

— Да.

— Защо?

— Някоя вечер трябва да се видим на по бира.

— С удоволствие.

— Добре. Поддържате ли връзка с окръжната полиция?

— Снощи се чухме с детектив Настаси.

— Радвам се да го чуя. Още ли се занимавате със случая?

— Да, докато не бъде приключен.

— Чудесно. А как върви войната срещу тероризма?

— Напоследък доста добре.

— Е, още е рано.

— Добър е всеки ден, през който не се случи нищо — информира ме той.

— Познато ми е това чувство.

С това изчерпахме деловия разговор и завършихме с обещания да се чуем отново. Седнах и замислено задъвках овесената си кифла.

— Има странен вкус — казах на Сюзън.

— Направена е с йогурт. Какво ти каза той накрая?

Обясних й, но реших да не споменавам за предложението на господин Манкузо родителите й да се изнесат. Или пък беше моя идея? Както и да е, предпочетох да изчакам и да я използвам, ако Станхоупови станат нетърпими. И естествено, не исках да плаша всички, особено Едуард и Каролин.

Обаче Сюзън ме попита:

— Какво каза Манкузо за нашите?

— А, каза, че ако чуел нещо, което променя степента на опасност, щял да ни посъветва как да постъпим и че трябвало да ги предупредим, че може да се наложи да си потърсят друго място, където да отседнат.

Тя се замисли над думите ми.

— Ще ми е много неприятно, ако се наложи да разкажа на Едуард и Каролин за проблема ни и да ги помоля да спят другаде.

— Манкузо каза, че децата били в безопасност при нас. Трябвало да си тръгнат само вашите.

— Не разбирам… — После разбра. — Джон, нито е смешно, нито е любезно.

— Извинявай. — Поясних: — Това е тайното ми оръжие. Помисли за това. — И прибавих: — По-малка е вероятността за търкания. И по-голяма вероятността за сближаване.

Сюзън като че ли наистина се замисли.

— Да видим как ще тръгне днес.

— Добре. — Напомних й: — Снощи ти първа изгуби търпение.

— Денят беше дълъг и напрегнат.

Добре че не отговорих, защото Ги чух по стълбището.

Уилям и Шарлот влязоха в кухнята. Сюзън целуна родителите си, а аз се задоволих с едно „добрутро“.

Уилям, спомнях си, обичаше да закусва студено мюсли и Сюзън беше подредила на плота шест кутии с тия отвратителни смески. Той си избра нещо с какао, с което не бих нахранил и свинете.

Шарлот не закусва и не пие кафе, така че Сюзън беше сложила на плота кутия с билкови чайове, а сега кипна и вода за дъртата чанта.

Тъй де, още нямаше осем, а вече бях на нокти.

Обаче ме изумиха. Като ги погледнеше, човек никога нямаше да разбере, че снощи са погълнали огромно количество джин и вино. Удивително. Може да се подлагаха на ежегодни чернодробни трансплантации.

Тъй или иначе, четиримата седнахме на кухненската маса и поведохме общ разговор.

— От имейлите на Сюзън и телефонните разговори с нея не бях разбрал, че ти всъщност си отседнал тук — по някое време ми каза Уилям разсеяно.

— Ами, настаних се всъщност завчера — обясних. — Нали знаеш, след смъртта на Етел господин Насим можеше да влезе във владение на вратарската къщичка и искаше да постави там охрана, както сам си се убедил, та затуй останах бездомен в Ню Йорк и Сюзън беше така любезна да ми позволи да използвам някогашната си спалня.

Той се замисли над думите ми и съвсем вярно отбеляза:

— Това е и нейната спалня.

— Спим заедно — излишно се обади Сюзън.

Уилям, естествено, вече го беше разбрал. Ало? Уилям? Предполагам обаче, че искаше да го чуе от устата на самите грешници. В същото време бях сигурен, че двамата с Шарлот не са проявявали прекалена осъдителност към Сюзън, когато беше живяла в Хилтън Хед. Тъй де, тя всъщност беше възрастен човек, аз също имам нормалните склонности на възрастен човек и не е тяхна работа какво правим при затворени врати. Да не споменавам, че вече веднъж бяхме женени и имахме две деца, за бога! Но както казах, Уилям е маниакално властен и естествено, тук ставаше дума за Джон Сатър, а не за пари.

Както и да е, оставихме тая тема и Уилям се зае да тъпче устата си с накиснати в мляко какаови топчета, докато Шарлот пиеше чай от хималайска смрадлика или нещо също толкова гадно.

Опитвах се да си измисля някакво извинение и да се разкарам, обаче Уилям каза на Сюзън:

— С майка ти смятаме, че ще си имаш достатъчно компания с пристигането на Едуард и Каролин — а и щом Джон е тук, — така че решихме да се преместим в „Крийк“.

Благодаря ти, Господи!

Сюзън възрази и аз се присъединих към нея с думите:

— Няма ли да промените решението си? — Може би ще е по-добре направо да си идете вкъщи. И след като се убедих, че са непреклонни, предложих: — Останете поне още една нощ.

— Ами…

Божичко, какво направих!

Но Уилям отказа да бъде разубеден и нареди на Сюзън:

— Обади се в „Крийк“, моля те, и виж дали имат свободно бунгало.

— Винаги сме обичали да отсядаме там и това не означава, че не оценяваме гостоприемството ти, скъпа — изчурулика Шарлот.

— Напълно те разбирам — обадих се.

Тя ме погледна.

— Говорех на Сюзън — казах.

— Естествено.

Сюзън се обади в „Крийк“ и запази бунгало за господин и госпожа Станхоуп, като помоли да пишат всичко на нейна сметка, включително храна, напитки и непредвидени разходи. Уилям беше доволен. На мен ми се зави свят.

— Виж дали не можеш да уредиш предимство на мама и татко за голф игрището — предложих на Сюзън. — И не забравяй сламена колибка на плажа. И може би уроци по тенис.

Тя приключи с инструкциите, без да ми обърне внимание, затвори и съобщи на майчето и татенцето:

— Резервирах ви бунгало до понеделник.

Е, всичко беше уредено. Предположих, че Станхоупови не искат да живеят под един покрив с мен и сигурно се страхуват от ново спонтанно или планирано домашно събиране. Сигурен бях също, че ги дразни охраната на портала. Да не споменавам вероятността в храстите да се крият ирански терористи.

Ала привидно всички бяхме съгласни, че може би ще е най-добре майчето и татенцето да имат отделна къща, близо до нашата, обаче не прекалено близо, макар че всички бяхме и малко разочаровани, естествено.

— Да ви помогна ли да си съберете багажа? — предложих.

Уилям ме увери, че щели да се справят сами, но ме помоли да го занеса до колата.

— Веднага щом се приготвите.

— Вече сме готови — обади се Шарлот.

— Ами тогава… — Изправих се. — Ще се кача да ви донеса нещата.

И се качих, взимах по четири стъпала наведнъж.

След половин час Уилям, Шарлот, Джон и Сюзън бяха навън и си казваха чао, но не и arrivederci.

Уилямни съобщи, че с Шарлот и някакви техни стари приятели искали да се видят и навярно щели да поиграят голф, да обядват и вечерят заедно, и за съжаление днес нямало да отидат на поклонението на Етел, и много съжалявали, че довечера нямало да видят Едуард и Каролин, и тъй нататък.

Но в петък вечер всички сме щели да се срещнем в погребалния дом и после да импровизираме — каквото и да означаваше това. Надявах се да означава, че няма да ги видим до погребалната служба в събота сутринта, ако изобщо ги видехме и тогава. Обаче всъщност щяхме да се съберем за Деня на бащата и аз тихо напомних на Уилям, че трябва да си поговорим не по-късно от понеделник сутрин. Намигнах му, ала той не ми отговори.

Със Сюзън им помахахме на прощаване от предния двор. Показах на Уилям знака с двата пръста, но се съмнявам, че го видя.

Прибрахме се вътре и Сюзън призна:

— Е, малко съм разочарована, но и малко облекчена.

— Знам точно как се чувстваш.

— Стига де, Джон, ти направо ги изблъска през вратата.

— Не съм, той се спъна.

Отидохме в кухнята и опитах друга кифла.

— Мирише и има вкус на тор.

— От трици е — поясни Сюзън. — Виж, и двамата опитахме, но ми се струва, че това положение просто не им допада.

— По какво позна?

Тя се замисли за миг.

— Е, проблемът си е техен.

— Точно така. И не им позволявай да те накарат да се чувстваш гузна. Ти си добра дъщеря, обаче те са самовлюбени и егоистични манипулатори. — „И освен това са пълни задници“. — И нямат никакво желание да видят внуците си.

Сюзън седна на масата. Изглеждаше тъжна, така че се помъчих да я утеша.

— Ще си прекараме чудесно Деня на бащата. Обещавам.

Тя се насили да се усмихне.

Поколебах се, после я хванах за ръка.

— Ако си тръгна… ако си отида завинаги…

— Ако го кажеш още веднъж, ще те изритам.

Прегърнах я.

— С баща ти имаме среща, за да поговорим по работа. В неделя вечер или в понеделник сутринта.

Сюзън се замисли.

— Не обичам да ме обсъждат, като че съм някоя срамежлива девственица.

— Не си ли девственица?

— За какво ще говорите?

— Ами за сделката. — Обясних й: — Имаме нужда от брачен договор. Това ще даде живот на сделката.

— Това не е сделка. А брак.

— Не и когато си от семейство Станхоуп. И това е твой проблем, не мой.

— Добре. Поговори с него. Опитай се да не ме лишиш от издръжка и наследство.

— Пука ли ти?

— Не. Но мисля за децата.

— Ще опитам. — И прибавих: — Каквото и да изисква това.

А Сюзън каза нещо, което не ме шокира:

— Бог да ми прости, но ги мразя.

Гласът й трепереше, затова я прегърнах по-силно и прошепнах:

— Оставихме миналото зад себе си и сега ти трябва да се откъснеш от родителите си.

— Знам. Съжалявам ги.

Трудно ми е да съжалявам хора, които имат сто милиона долара, особено ако са пълни задници, но реших да проявя любезност.

— Знам какво имаш предвид… И аз съжалявам Хариет, съжалявах и баща си… мисля, че той също се самосъжаляваше, преди да почине. Но… ние няма да станем като тях.

Тя кимна и стана.

— Хайде днес да се позабавляваме.

Е, аз току-що бях изтикал Станхоупови през вратата — какво по-голямо забавление!

— Какво ти се прави?

— Да идем в града, да обядваме и после да отидем в някой музей или по магазините.

— По магазините?!

— Кога за последен път си ходил в Манхатън?

— Миналия септември.

Сюзън ме погледна и кимна.

— Никога не съм била на мястото на Близнаците. — Замисли се за миг. — Мислиш ли, че човек трябва да отиде?…

— Това не е точно забавление.

— Знам… но ти си бил там… може ли да отидем днес?

— На отиване можеш да ми кажеш как се чувстваш.

— Добре… — Сюзън ме хвана за ръка. — Чувствам се в безопасност, когато съм до теб.

— Много мило. Никога не съм се чувствал толкова сам и потиснат, както миналия септември, когато се върнах в Ню Йорк.

— Каролин дойде в Хилтън Хед и ми каза: „Мамо, иска ми се татко да беше тук.“. И аз й отговорих: „И на мен“.

— Е, сега съм тук — отвърнах.