Нелсън Демил
Скъпи Джон! (4)

2.

Известно време зяпах огъня, пиех кафе с коняк и мислите ми блуждаеха между миналото и настоящето.

Е, казах си, сега съм във вратарската къщичка на имението Станхоуп, отчасти защото Етел Алърд е имала връзка с Август Станхоуп през Втората световна и отчасти защото жена ми бе имала връзка с мафиотски бос. Както би се изразил самият господин Белароса, ако беше жив: „Бе то казва ли ти някой“.

А сега според Едуард — информация, потвърдена от дъщеря ми Каролин — Сюзън, наричана също „мама“, се явила на вратата на юпито и му направила неочаквана и сигурно страхотна оферта, убеждавайки го, сигурен съм в това, че с жена му ще са по-щастливи другаде и че тя, Сюзън Станхоуп Сатър, непременно трябва да се върне към корените на предците си.

Като я познавам Сюзън, юпито и жена му няма начин да не са се почувствали потиснати, задето са наели лош интериорен дизайнер. А може би са знаели, че госпожа Сатър е убила мафиотски бос, и са решили, че не бива да отхвърлят офертата. Във всеки случай работата беше опечена и сега моята бивша съпруга пак живееше в бившия ни дом, в границите на бившето имение Станхоуп и на пет минути пеш от моята временна квартира. Все едно някой да върне часовника с десет години, в оня кратък момент, в който със Сюзън все още живеехме съвсем близо един до друг и навярно трябваше само едно телефонно обаждане, почукване на вратата или писъмце, за да сме отново заедно. Тоя момент обаче бе отлетял и двамата бяхме написали нови глави в живота си.

Сюзън например се бе омъжила повторно. Според Едуард късметлията бил „дъртак“, но пък с възрастта идва търпение, каквото е нужно, за да си женен за Сюзън Сатър.

Едуард характеризираше господина и като „приятел на дядо и адски скучен“. Скучният дъртак се казваше Дан Ханън, живееше в Хилтън Хед и — пак според сина ми — по цял ден играел голф и имал пари, ама не много, а според Каролин, „мама го харесва, но не го обича“. И прибави: „И си запази фамилното ни име“.

Децата ми явно смятаха, че трябва да знам всичко това, в случай че ми се прище да ида в Хилтън Хед, да фрасна Дан по главата със стик за голф и да отвлека Сюзън на някой остров.

Е, преди да успея да го направя, Дан Ханън изигра последната си партия и опъна петалата, буквално на осемнайсетата дупка, докато неуспешно опитвал да вкара топката от няма и три метра. Едуард каза, че партньорите на господин Ханън признали удара му за сполучлив, довършили партията и чак тогава повикали линейка. Мисля, че синът ми си измисля част от тая история.

Във всеки случай Сюзън беше вдовица вече близо година. Според Каролин тя и нейният благоверен подписали много точен брачен договор, тъй че Сюзън получила само половин милион, което всъщност не е чак толкова зле за пет години брак, скучен или не. По силата на собствения ми брачен договор със Сюзън Станхоуп аз бях получил само сватбения албум. Станхоупови ги бива да преговарят.

И ето че пак сме тук, и можем да виждаме светлините в дома на другия, и дима от комина му. Бях забелязал и автомобила на Сюзън да минава край вратарската къщичка на път за големия портал от ковано желязо. Тя има джип (тия коли явно са се размножили като скакалци в мое отсъствие) — лексус, струва ми се. Както и да е, още е с номер от Южна Каролина. Знам и че е запазила къщата си в Хилтън Хед. Може би възнамерява да живее там част от годината. По-дълго там, надявам се. Обаче като се замисля, какво значение има за мен? Нали съм тук временно.

Аз съм взел под наем един форд „Таурус“ и го паркирам до вратарската къщичка, тъй че тя знае кога съм си вкъщи, но досега не се е отбила на гости с домашни ореховки.

Всъщност не я следя къде ходи и миналата седмица видях колата й съвсем случайно. Освен нея съм забелязвал само мерцедеса на господин Насим, собственика на имението. Искам да кажа, че Сюзън едва ли си има гадже. Но даже да имаше, нямаше да се изненадам. Нямаше и да ми пука.

Що се отнася до моя любовен живот, по време на тригодишното си околосветско плаване бях пълен въздържател. Естествено, освен когато не хвърлях котва в някое пристанище или в екипажа ми нямаше жена. Всъщност бях истински нерез.

Предполагам, че за моята разюзданост има всевъзможни сложни психологически причини, свързани с изневярата на Сюзън и така нататък. Пък и от соления въздух ми се доебава.

Но в Лондон се бях укротил значително, отчасти в резултат на работата ми, която изискваше костюм и известно благоприличие, и отчасти защото се бях избавил от яхтата и не можех да пускам хитри лафчета от типа на „Искаш ли да дойдеш с яхтата ми в Монте Карло?“

Тъй или иначе, през последната година в Лондон имах гадже. Повече за това по-късно.

Подкладох огъня и пак поосвежих кафето си с коняк.

Що се отнася до бившата госпожа Сатър, до момента никой от нас не се бе обаждал на другия, нито се бяхме натъквали един на друг в имението или селото, но знаех, че ще се срещнем на погребението на Етел. Честно казано, наполовина очаквах тя да се отбие. Сигурно и тя очакваше същото.

Това място е пропито с дух на етикет и протокол. Питах се как би подходила към ситуацията Емили Поуст^[1]. „Уважаема г-жо Поуст, жена ми се чукаше с мафиотски бос, после взе, че го гръмна, и се разведохме, и поотделно напуснахме щата, и се срещахме с други хора, които не сме убивали. Сега се оказахме съседи и двамата сме сами. Та трябва ли да изпека ореховки и да ида да я поздравя като нова съседка? Или тя трябва да е първа? (Подпис) От един объркан лонгайлъндчанин.“

И госпожа Поуст навярно би отговорила: „Уважаеми Объркан лонгайлъндчанин, джентълменът винаги пръв се обръща към дамата, но първо трябва да се обади по телефона или да й прати писмо — и да се увери, че се е отървала от патлака! Разговаряйте на неангажиращи теми, например за любими филми (но не за «Кръстникът»), спорт или хоби (но не за спортна стрелба), и не оставайте прекалено дълго, освен ако не правите секс. (Подпис) Емили Поуст“.

Хм, май се държах като глупак. Във всеки случай децата ми ме подкокоросваха да й се обадя. „Видяхте ли се вече с мама?“ Сигурен съм, че и на нея задаваха същия въпрос.

Всъщност през последните десет години, откакто напуснахме Лонг Айлънд, няколко пъти я бях виждал — на абсолвентските тържества на децата ни например и на погребението на леля ми Корнелия, която много обичаше Сюзън. Винаги се държахме учтиво и приветливо един към друг. Всъщност тя се държеше по-любезно към мен, отколкото аз към нея, и бях останал с впечатлението, че е преживяла раздялата ни. От друга страна, аз… ами, не знам. И нямах намерение да узная.

По въпроса за погребенията, бях присъствал на погребението на Франк Белароса, защото… Е, всъщност го харесвах, ако и да беше престъпник, манипулатор, лъжец, социопат и любовник на жена ми. Иначе не беше лош човек. Даже бе чаровен и обаятелен. Питайте Сюзън.

И пак по въпроса за погребенията: адски много ми се щеше да присъствам на погребението на Уилям Станхоуп. Обаче Едуард наскоро ме осведоми, че „дядо се чувства отлично“. Жалко.

Отново взех снимките и ги прегледах. Наистина беше красива и секси. И умна и забавна освен това. И както казах, възхитително чалната.

Докато зяпах една особено секси снимка на Сюзън, яхнала гола тъпия си кон Занзибар, на вратата се позвъни.

Подобно на повечето вратарски къщички, и тая е построена зад стената на имението, тъй че никой не може да стигне до вратата ми, без да влезе през железния портал край пътя. Нощем порталът е затворен и е автоматичен — нужен е код или дистанционно управление, за да го отвориш, и обикновено го чувам или виждам фаровете, а сега не бях. Следователно онзи, който звънеше на вратата ми, сигурно бе дошъл пеш от имението, а единствените му обитатели в момента бяхме Амир Насим, жена му, прислужницата им и ние със Сюзън.

Тъй че можеше да е господин Насим — навярно идваше на посещение от вежливост или да ме информира, че Етел е умряла преди две минути и имам десет минути да се изнеса. А можеше и да е Сюзън.

Напъхах снимките в плика и излязох в малкото антре. В тоя момент отново се позвъни.

Погледнах се в огледалото в коридора, поизпънах полото си и вчесах косата си с пръсти. После, без да надзъртам през шпионката и да включвам външната лампа, свалих резето и отворих вратата.

От прага ме гледаше призракът на Франк Белароса.