Нелсън Демил
Скъпи Джон! (64)

62.

Сюзън ми поднесе закуска в леглото, макар да реших, че я е приготвила Софи — което всъщност си беше за предпочитане.

Навън започваше прекрасен юнски ден и слънчевите лъчи се отразяваха в цвъртящата мазнина в чинията ми. Направо не знаех откъде да започна.

Сюзън седеше по турски до мен и пиеше кафе, само по нощничка.

— Искаш ли наденичка? — предложих й.

— Не, благодаря.

Нахвърлих се на наденичките и яйцата.

— Днес е твоят ден — каза ми тя. — Какво искаш да правиш?

Да застрелям баща ти.

— Денят е страхотен. Хайде да идем на плаж.

— Мислех да идем на пазар.

— Хм… Нали вече ходихме…

До нея лежеше найлонов плик от магазин и Сюзън ми го връчи.

— Това ти е подаръкът за Деня на бащата и трябва да ти купим нещо в тон. От мен, Каролин и Едуард е. С Каролин ти го купихме, когато бяхме в града.

— Чудесно. Нямаше нужда.

— Отвори го.

Бръкнах в плика. Очаквах ужасна вратовръзка за двеста долара, която да плаче за нов костюм. Обаче на пипане не беше като кутия за вратовръзка. Беше като бельо или нова йейлска тениска. Когато извадих подаръка обаче, видях, че е бяла моряшка шапка с лъскава черна козирка и златен ширит над нея. Зяпнах я. За последен път бях носил такава като член на Регатната комисия в „Сиуанака“ — преди цяла вечност.

— Честит Ден на бащата — каза Сюзън.

Погледнах я — все още не бях сигурен как да го разбирам.

— Сложи си я.

Сложих си я. Тъкмо по мярка ми беше.

— Много сте… мили. — Трябваше ли да погледна през прозореца за яхтата?

— Обиколих няколко магазина и избрах пет яхти, които можем да разгледаме днес — довърши мисълта ми Сюзън.

Наистина не знаех какво да кажа.

— Това наистина е… прекалено.

— Ни най-малко.

Обърнах се към нея, като успях да не катурна подноса със закуската, и я целунах.

— Благодаря ти, но…

— Никакво „но“. Пак ще плаваме.

Кимнах.

— При едно условие.

— Никога сам.

— Съгласен.

— Значи се разбрахме.

Известно време поседяхме хванати за ръце — яйцата ми започваха да изстиват — и накрая попитах:

— Можем ли да си го позволим?

— Всички ще се включим. Едуард и Каролин много искат да направят този жест за теб.

Това не отговаряше на въпроса, обаче бях трогнат от самата мисъл.

Сюзън извади няколко откъснати от списание страници и ми ги подаде. Прегледах оградените с химикалка реклами и видях, че сме в нужния клас — от дванайсет до петнайсет метра — една „Олдън“, две „Хинкли“, една C & C и една четиринайсетметрова „Морган“. Цените, забелязах, бяха малко по-високи от главната мачта, но както се казва, ако се налага да питаш колко струва яхтата, значи не можеш да си я позволиш. Все пак смотолевих:

— Това са много пари.

— Помисли за приятните часове, които ще прекараме всички на нея.

— Права си. — Спомних си всички прекрасни моменти, които бяхме изживели четиримата покрай Източното крайбрежие. После си помислих за околосветското ми плаване, което беше нещо съвсем друго. — Трябва да накараме децата да отделят време това лято и да поплават с нас.

— Вече обещаха. Две седмици през август.

— Чудесно. — И после през главата ми мина всичко, което можеше и щеше да се случи до август — Станхоупови, ние със Сюзън и Антъни Белароса. Е, винаги гледам прекалено песимистично на нещата. Или реалистично. Но не исках да развалям момента. — Идеята наистина е страхотна. Как ти хрумна?

— Нищо особено. С Каролин и Едуард седнахме да обсъдим подаръка ти за Деня на бащата и всички написахме предложенията си на листчета. И накрая се оказа, че сме написали едно и също. Яхта.

Предполагам, че така е било по-бързо, отколкото да правят пантомима.

— Те са чудесни деца.

— Бяха много щастливи, че могат да го направят за баща си.

Започвах да се разчувствам, затуй се пошегувах:

— Къде ми е вратовръзката?

— О, тук не изглеждаше толкова хубава, колкото в магазина. Ще я върна.

Чудя се защо на жените всичко в магазина им изглежда различно. Дали е от осветлението? Е, наистина трябваше да е било ужасно.

— Предпочитам яхтата. Дай връзката на баща си.

— Чудесна идея. Щом децата пристигнат, всички заедно ще идем да разгледаме яхтите. — И прибави: — Те много искат да се включат.

Да де, нали щяха да я плащат. Всъщност парите бяха на Уилям, което правеше подаръка наистина изключителен. Нямах търпение да съобщя на Уили Скръндзата, че е допринесъл за двестате хиляди долара, колкото щеше да струва моят подарък за Деня на бащата — поне с първоначалната вноска. Останалото трябваше да платим ние, а не бях сигурен дали от следващия ден всички ще продължат да получават издръжките си. Подаръкът беше много подходящ и трогателен, но въпреки това знаех, че си е чиста глупост. И все пак — важен е жестът.

— Довърши си закуската и ще ти направя още един подарък — многозначително каза Сюзън.

По дяволите закуската. Е… може би още една наденичка…

Тя скочи от леглото.

— Трябва да си останеш с шапката. — И обясни: — Ти си моряк, изхвърлен на брега от буря, а аз съм самотната жена на мореплавател, когото не съм виждала от години. Излекувала съм те и току-що съм влязла да взема подноса със закуската ти.

— Добре. — Не го отнасяй много надалече.

Тя застана до леглото в стойка мирно и попита:

— Нещо друго ще обичате ли, сър?

— Ами…

— О, сър, подносът ви се надига сам…

Усмихнах се.

— Ами…

— Дайте да го взема, сър, преди да се е прекатурил.

Взе го, остави го на скрина и се върна при мен.

— С ваше разрешение, сър, ще намажа с мехлем наранените ви слабини.

Килнах си шапката.

— Имате разрешението ми.

 

 

И тъй, не успях да закуся обилно, обаче никога не се затруднявам особено с избора между секс и храна.

Каролин и Едуард дойдоха с влака в 09:28 и Сюзън ги взе от гарата.

Децата ме целунаха и прегърнаха за Деня на бащата и ми подариха мила картичка със снимка на яхта. Благодарих им за истинската яхта и двамата засияха от искрената радост на щедростта.

— Добре дошъл у дома, тате — каза Едуард.

— Ти пък си нашият подарък за Деня на бащата — присъедини се Каролин.

Сюзън се разплака, Софи също и даже Каролин, която обикновено е корава като камък, си избърса очите. Ние с Едуард, като истински мъже, само се прокашляхме.

Не споделих с децата опасението си, че източникът на средствата, с които щяха да изплащат подаръка, може скоро да пресъхне. Реалистично погледнато, щяхме да получим отговор още преди някой да е написал чек, така че не се безпокоях особено. В най-лошия случай те щяха да се разочароват, че няма да могат да изплатят подаръка. И щяха да знаят кого да обвиняват. По тоя въпрос: реших да не им напомням да се държат мило с дядо и баба, но предложих:

— Хайде през август да отидем с яхтата до Хилтън Хед.

— Хайде днес да не споменаваме за това на нашите — отвърна Сюзън.

— Добре. Ще ги изненадаме през август. — Тя не ме подкрепи. С други думи, парите на Станхоупови продължаваха да обагрят всичко, което правим и казваме. Е, надявах се това скоро да свърши.

Тъй или иначе, натоварихме се на лексуса и отидохме да видим яхтите.

Първите две, четиринайсетметровата „Олдън“ и тринайсетметровата „Хинкли“, бяха в общественото пристанище и ги разгледахме от кея.

Следващата, стара дванайсетметрова „Хинкли“, беше закотвена край частен дом в залива Манасет и след като се обадихме предварително, собственикът ни я показа. Четвъртата, четиринайсетметрова „Морган“ 454, се намираше в „Сиуанака“ и един катер от клуба ни закара до нея, но не се качихме на борда. Там трябваше да е и петата, тринайсетметрова C & C, обаче водачът на катера ни информира, че собствениците били излезли в морето с нея. Обаче била много красива.

Върнахме се в клуба. На моравата правеха барбекю за Деня на бащата и когато децата не можеха да ни чуят, предложих на Сюзън:

— Защо не доведем вашите тук, вместо да ги каним на вечеря вкъщи? После с баща ти може да се разходим с оная „Морган“ и ще видим как ще тръгне.

— Нали нямаше да му го споменаваме? — напомни ми тя.

— Мисля, че двамата с него може да проведем изключително ползотворен мъжки разговор насред Залива.

Сюзън сигурно не ме разбра, защото ме укори:

— Джон, не е хубаво да заплашваш, че ще удавиш баща ми в Деня на бащата.

— Какви ги говориш?! — Зачудих се дали дъртият Уилям все още плува добре.

После четиримата седнахме на задната веранда и си поръчахме Блъди Мери.

— Е, хареса ли ти някоя? — попита Сюзън.

— Всичките са чудесни. Трябва да се уговорим със собствениците да излезем в морето с тях и да видим как плават. Искам да видя и оная C & C, дето я нямаше.

— На мен ми хареса морганът — каза Едуард. — Напомня ми за старата ни яхта.

— Да, достатъчно е голяма и мама и татко ще могат да отидат до Европа с нея — съгласи се Каролин.

И тъй, Сатърови седяхме на верандата, пиехме Блъди Мери, любувахме се на слънчевите отблясъци по вълните и на закотвените яхти и обсъждахме коя яхта най-много ни харесва. На човек не му трябва много — сигурно същото са си мислили пътниците на „Титаник“, преди да се блъснат в айсберга.

 

 

Преди да се приберем, за да се подготвим за Станхоупови и майка ми, минахме през гробището на Лоукаст Вели.

Сюзън, Едуард и Каролин бяха присъствали на погребението на баща ми, но оттогава може би не бяха идвали тук, така че се отбих в канцеларията да попитам къде се намира гробът на Джоузеф Сатър, докато Сюзън купуваше цветя от някакъв цветар, отворил сергия до входа.

Тръгнахме по лъкатушна алея под шпалир от дървета. Надгробните камъни тук бяха не по-високи от трийсетина сантиметра и не се виждаха от буйната растителност, което пораждаше илюзията за природен резерват или ботаническа градина.

Гробището Станхоуп в далечината беше отделено с жив плет и ограда от ковано желязо. Надгробните плочи и гробниците там бяха по-внушителни, естествено — освен ако не си бил прислужник, — и нямаше съмнение, че крачиш сред мъртъвци. Тук човек усещаше, че се връща към природата. Ето къде исках да бъда — поне на петстотин метра от най-близкия Станхоуп. Навярно щях да успея да убедя Сюзън да нарушим семейната традиция — пък и бездруго можеха да ни закопаят в общинското гробище.

В тоя слънчев Ден на бащата на гробището имаше доста хора и върху много гробове забелязах букети цветя, както и американски флагчета, забити в пръстта до надгробните камъни на ветераните.

— Идната седмица трябва да донесем флагче за гроба на баща ти — каза Сюзън.

Надявах се идната седмица да не идваме, поне за да не останем тук завинаги. Но за всеки случай може би трябваше да се отбия в канцеларията и да уредя въпроса с парцелите.

Намерихме гроба на Джоузеф Уитман Сатър. Подобно на повечето други, той беше с малка плоча от бял гранит, висока трийсетина сантиметра, и ако не се броеше гравираният надпис, приличаше повече на пейчица, отколкото на надгробен камък.

Освен името и датите на раждане и смърт на плочата пишеше:

„Съпруг и баща — ти винаги ще живееш в сърцата ни“.

Вдясно от гроба на Джоузеф имаше свободен парцел, несъмнено запазен за Хариет.

Върху надгробния камък на баща ми вече имаше букет. Предположих, че е от майка ми, въпреки омразата й към откъснатите цветя — макар че всъщност можеше да е от някое тайно гадже. Щеше да е много мило. Трябваше да питам Хариет дали е идвала днес.

Докато гледах бащиния си гроб, изпитвах смесени чувства. Баща ми беше благ — прекалено благ — и любящ съпруг, почти под чехъл, и свестен, макар и малко хладен. В това отношение беше продукт на своето поколение и класа, тъй че не го обвинявах, въпреки че би ми се искало да е по-нежен поне с Емили. Що се отнася до мен, бяхме работили заедно, баща и син — и не беше лесно нито за единия, нито за другия. Щях да напусна „Перкинс, Перкинс, Сатър и Рейнолдс“, обаче той всъщност искаше да остана и да запазя фамилното ни име в тая стара солидна кантора. Ако това е трябвало да бъде неговото безсмъртие, сигурен съм, че е бил разочарован, когато другите партньори ме принудиха да напусна. Дотогава баща ми вече почти се беше оттеглил, ала след като се махнах, се върна и една вечер починал в кабинета си.

Тъй или иначе, бях приключил кратката си кариера на адвокат по наказателни дела, освен ако не се обадех на Кармине Кануто или Джак Уейнстейн. Нещо повече, беше приключил и целият живот на Джоузеф Сатър. Общо взето, добре изживян живот, отчасти защото с майка ми бяха имали успешен брак, колкото и да е странно. Не би трябвало изобщо да имат деца, само че бяха правили секс преди противозачатъчните хапчета, а когато изпиеш малко повече коктейли, се случват разни неща. Сигурно половината ми поколение е родено така.

Веднъж, когато беше необичайно философски настроен, Джоузеф сподели с мен: „Във Франция можеха да ме убият поне десет пъти — затова всеки нов ден е подарък за мен“. Наистина. Чувствах се по същия начин след три години в морето.

Сюзън ме прегърна. Едуард и Каролин стояха до нас, безмълвно вторачени в гроба на дядо си.

Оставих букета до другия букет и казах на баща ми:

— Върнах се, татко.