Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Сатър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Gate House, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Нелсън Демил
Заглавие: Скъпи Джон!
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-989-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1769
История
- — Добавяне
67.
Понеделник сутрин. Чудесен ясен ден.
Станахме рано, за да изпратим Едуард, и Сюзън му приготви здрава закуска — хемендекс — с която му помогнах да се справи. Точно в седем и половина пристигна да го вземе кола с шофьор. Бих го закарал на летището, но той не искаше да се сбогува на „Кенеди“. Помня времето, когато летищата бяха като гари или пристанища и приятелите и роднините те придружаваха до изхода, едва ли не можеха да се качат в самолета и определено можеха да се качат на океанския лайнер, за да те изпратят с по един коктейл. Ала тия дни отдавна бяха отминали и Едуард нямаше как да си ги спомня. Хрумна ми, че цяло едно поколение е приело тая безкрайна война за нещо нормално. Ами че тя вече наистина си е нормална.
Тримата със Сюзън и Едуард застанахме на двора. Забелязах, че Едуард не си е забравил сака.
— Имаш ли пари? — Попитах гениалния ни син.
— Мама ми даде.
— Добре. Билетът ти?
— Тук е.
— Личната ти карта?
— И тя.
— Е, можеш да тръгваш.
— Обади се или ни прати имейл веднага щом пристигнеш — каза Сюзън.
— Непременно.
Спомних си няколко свои заминавания от времето, когато още живеех при нашите — изпращанията ми не бяха толкова тъжни и мили, колкото при нас със Сюзън и децата ни. Е, може би ние преигравахме също толкова, колкото и моите родители бяха проявявали сдържаност.
— Ще ти се обадим от Лондон — обеща Сюзън.
— Да. Добре. Кога заминавате?
— Утре. — Бяхме му го казали снощи.
— Страхотно. Приятно пътуване.
— Не забравяй, че след два месеца трябва да получиш костюма на Бриони — напомних му.
— Да, благодаря.
— Прати писма или имейли на дядо си и бабите си и им кажи, че много си се радвал да ги видиш — нареди му Сюзън.
— Добре.
Е, като че ли бяхме приключили с инструктажа. Шофьорът чакаше, а Едуард явно нямаше търпение да си тръгне.
Прегърнахме се и се целунахме.
— Добре изглеждате заедно. — Той се ухили.
Това изказване ме хвана малко неподготвен и не отговорих, но Сюзън каза:
— Благодаря. Ще се видим в Лос Анджелис през юли или август и после тук през август за плаването. А може би и по-рано — на сватба.
— Страхотно!
Още една прегръдка и целувка и той се настани в колата, която бавно потегли по чакълената алея. Едуард спусна задния прозорец и ни махна, после автомобилът потъна в сенките на огромните дървета.
Сюзън бършеше очи с книжна кърпичка. Винаги е тъжно да изпращаш любими хора, още повече ако не знаеш кога и дали изобщо ще ги видиш отново.
Софи щеше да остане до пристигането на Станхоупови, насрочено за девет и половина плюс-минус, освен ако не идех до „Крийк“ да им срежа спирачните маркучи на колата.
Както и да е, тя попита дали да иде да купи вестници. Много ми се щеше да видя опръсканите с кръв първи страници и да прочета сензационните репортажи за „Клането в Деня на бащата“. Не. Бяха премахнали само Сали Да-да. Значи не беше клане. Ами „Пукотевицата в Деня на бащата“?
Обаче бях обещал на Сюзън, пък и на Феликс Манкузо, да не нося вестници вкъщи. Можех да изляза по-късно, след като Станхоупови си отидеха, и да прочета „Дейли Нюз“ и „Поуст“ в някое кафене.
— Днес няма да има вестници — казах на Софи. — Затова пък с госпожа Сатър може да ни има в новините.
— Да? Чудесно.
— Хм… Може и да не е толкова чудесно. Виж, ние ще отсъстваме до… някъде през юли. Може би повече. — И после сами ще си мием клозетните чинии. — Имаш ключ, тъй че, моля те, отбивай се веднъж седмично да наглеждаш къщата.
— Добре. Приятно пътуване. Къде отива?
— На романтичен меден месец във Варшава. Да ти донесем ли нещо?
— Да. Аз даде списък с храна. Много благодаря.
— Няма защо.
Тя се поколеба, после ми каза:
— Госпожа Сатър много щастлива сега.
— Благодаря.
— Майка и баща не щастливи.
По какво ли беше познала?
— Днес си заминават — казах и въздъхнах.
— Да? Добре. — Софи се обърна и отиде да си гледа работата.
Та, за да обясня по-подробно онова, което бях споменал на Софи за нашите имена във вестниците, бях почти сигурен, че през следващите няколко дни в пресата ще излезе част от интересната предистория на това убийство, която не беше отразена от вчерашния репортаж на Джени. И по-конкретно, щеше да има още за убийството на Франк Белароса преди десет години, например името на убийцата му (аристократката Сюзън Станхоуп Сатър) и някоя и друга нейна хубава архивна снимка. Наред с любопитния факт, че съпругът на Сюзън Джон Сатър — използвайте прилична архивна фотография, моля — е бил адвокат на убития бос и Сатърови са живели в разкошното имение Станхоуп Хол в съседство с великолепното имение на Белароса, Алхамбра. И разбира се, щяха да изложат безброй предположения за връзката на госпожа Сатър с нейния съсед мафиот. Е, можеше и да е още по-зле, например Сюзън да е била адвокатка на Франк, а аз — негов любовник. Така биха направили филма в Холивуд.
Тъй че пак щяха да изровят всичко и се опасявах, че Едуард и Каролин ще го видят. Страшно съм ти задължен, Антъни, задник такъв. Надявах се, че няма да се наложи да се крием от струпали се на портала журналисти като миналия път. Тъй де, сега не ставаше въпрос за нас със Сюзън, ама не се знае как се обръщат тия неща — особено когато по някакъв начин има замесена богата и красива двойка. Може би щеше да се появи Джени, както се случи преди десет години, преди да се сближим, и да направи репортаж на фона на портала и вратарската къщичка: „Тук, зад тази желязна порта и тези мрачни стени, живеят Джон и Сюзън Сатър, които преди десет години бяха…“ Забъркани? Заплетени? Няма значение. Е, ако наистина дойдеше, щях да изляза отпред, да я прегърна, да я целуна и да извикам в микрофона: „Джени! Скъпа! Липсваше ми!“
Тъпо. Обаче ми хрумна, че трябва да се обадя на господин Насим и да го осведомя за всичко това, преди да е прочел във вестниците нещо за Джон и Сюзън Сатър или за Станхоуп Хол. Може би щеше да удвои предложението си за къщата.
От друга страна, със Сюзън заминавахме утре — защо да си правим труда да се обаждаме на когото и да било? Нашата философия си беше следната: когато се разхвърчат говна, просто хващай пътя.
Е, от цялата тая врява в медиите можеше да излезе и нещо добро — Антъни едва ли щеше да намери човек, който да се съгласи да убие Сатърови. Тъй де, наемните убийци гледат да не се афишират и не обичат да очистват публични личности или хора, за които предават по новините. Нали така? Окуражаваща мисъл.
Удари девет и Сюзън, която пиеше кафе на верандата, набра номера на туристическата си агенция. На масичката имаше лист и молив.
— Имаш ли нещо против да летим в икономична класа? — попита ме, докато телефонът звънеше.
— Какво е това?
Преди да успее да ми обясни, отсреща вдигнаха и тя поговори с агента около минута, след което резервира две места в икономична класа за Лондон с „Континентал Еърлайнс“. Излитахме от „Дж. Ф. Кенеди“ в 07:30.
— Не, не ни трябва хотел — каза Сюзън на агента. — Мъжът ми има апартамент в Лондон.
Кога се бях оженил? Дали не ми се губеше някой ден?
После тя запази места за влака за Париж и във Франция вече се развихри — резервира за цяла седмица стая в „Риц“, където бяхме отседнали предишния път. Оттам с „Ер Франс“, икономична класа, обратно за Ню Йорк. Кацахме на трети юли, тъй че щяхме да се приберем навреме за ежегодното барбекю по случай Четвърти юли в „Сиуанака“ — освен ако не държахме да продължим с агнешкото в Лондон.
— Много се вълнувам от това пътуване — каза Сюзън, след като затвори.
— И аз.
— Кога можем да се оженим, Джон?
— Всъщност не се налага. Мога просто да подам до брачния съд жалба за анулиране на решението за развода ни, след което автоматично пак ще сме женени.
— Стига си дрънкал глупости!
— Не са глупости. Какво ще кажеш за Четвърти юли в „Сиуанака“? И без това всичките ни познати ще са там, тъй че няма да ни струва нищо, освен каквото похарчим за себе си.
Идеята не й допадна особено — жените не са практични — и Сюзън се обади на управителя на клуба. За късмет втората събота през август се оказа свободна и Сюзън я запази за сватбен прием на открито — подробностите щяха да се обсъждат надълго и широко през следващите два месеца.
Затвори и ми каза:
— Идеално! Ще прекараме първата си брачна нощ в стаята за гости в клуба и на другата сутрин четиримата ще отплаваме на двуседмичен меден месец с новата ни яхта.
— Вашите ли ще дойдат на медения ни месец?
— Не, Джон. Само Едуард и Каролин.
— А, добре. — Напомних й: — Миналия път ги нямаше.
Тя не ми обърна внимание.
— Ще отидем в Лос Анджелис предишната седмица, ще останем няколко дни при Едуард и заедно с него ще се върнем тук за сватбата.
— Добър план.
Очертаваше се прекрасно лято. И ако нещата тук се уредяха, през септември щях да си намеря работа и да заживеем честито — в по-малка къща и без ежемесечните парични преводи от Станхоупови. Дотогава просто трябваше да останем живи.
Седях на бюрото в кабинета. Вратата беше затворена. Съчинявах имейл до Елизабет, с който й съобщавах, че със Сюзън заминаваме за Истанбул — трябваше да видим къде все пак е това — и се връщаме след три-четири седмици. Тогава щях да уредя въпроса с имуществото на Етел.
Освен това тактично й напомних за писмото и попитах дали може да се срещнем днес, преди да замина рано другата сутрин. После се обадих във вратарската къщичка и казах на дежурния да пусне Елизабет Алърд. Ако дойде.
Тъкмо затворих и на двора спря син форд „Таурус“ и от него слязоха Куроглавия и Вятърничавата. Трябваше да се сетя да предупредя охраната да ги оковат, обаче Сюзън явно вече се беше обадила.
Наблюдавах ги през прозореца — приближаваха се към къщата и си говореха нещо, като че ли правеха последна репетиция. Изглеждаха малко мрачни и предположих, че през нощта не им се е явил ангел, за да им каже, че Бог обича цялото човечество, а не само тях, така че по-добре да не спират кинтите за близките си, иначе отиват право в ада.
На вратата се позвъни и чух Софи да ги поздравява. Изненадах се, че Сюзън не им отваря лично — в тоя свят не оставяш прислужницата да посреща роднини и близки приятели, освен ако не си наистина много неразположен. Тоест тя им пращаше послание — или беше заета да точи сатъра.
Входната врата се затвори. Въздухът изведнъж стана леден и изневиделица се появиха черни мушици, после от стените започна да се стича зелена слуз. Станхоупови бяха пристигнали.