Нелсън Демил
Скъпи Джон! (8)

6.

В 17:00 изкарах своето ламборгини през великолепния железен портал на разкошното ми имение и потеглих на юг по Грейс Лейн. Справка с реалността: нито имението беше мое, нито шофирах ламборгини.

Грейс^[1] Лейн — който не е кръстен нито на жена, нито на духовното състояние, в което вярваха, че се намират тукашните жители, а на фамилията Грейс, прочутите собственици на презокеански лайнери, — беше и сигурно продължаваше да е частен път, което означава, че хората, които живеят там, го притежават и би трябвало да го поддържат. Когато предишния път бях на Златния бряг, съседите ми се опитваха да прехвърлят това бреме на различни местни власти, които явно не горяха от нетърпение да облекчат богатите синове на кучките от Грейс Лейн, някои от който вече не бяха толкова богати, но въпреки това си оставаха кучи синове. В мое отсъствие очевидно бяха решили проблема, защото сега улицата се радваше на хубава настилка.

Продължих на юг към Лоукаст Вели, където трябваше да спра, за да купя нещо на Етел. Човек не бива да ходи на гости с празни ръце, естествено, но аз никога не знам какво да занеса, освен вино, което нямаше да е подходящо в случая. Букетът също може би щеше да изглежда преждевременен.

Етел обичаше да чете, тъй че можех да се отбия в книжарницата, само че не трябваше да купувам нещо много дълго като „Война и мир“. Тя обичаше и плодове, само че не трябваше да купувам зелени банани. Добре де, не се държа особено любезно, но когато си изправен пред надвисналото присъствие на Оная с косата, малко хумор (даже да е черен) помага на живите и умиращите да го понесат. Нали така? Тъй че Етел може би щеше да се изкефи на предплатена такса за срещите на някое дружество за отслабване.

„Уважаема г-жо Поуст, трябва да посетя една възрастна жена, чието оставащо време на Земята може да се измери с хронометър. Защо изобщо да си правя труда да й нося нещо? (Подпис) От един объркан лонгайлъндчанин. Послепис: Не я обичам.“

„Уважаеми Объркан лонгайлъндчанин, добрите обноски не свършват до вратата на смъртта. Подходящ подарък е кутия бонбони — ако не ги изяде тя, ще ги изядат гостите й. Ако умре, преди да стигнете там, оставете бонбоните и визитката си на рецепцията. Важен е жестът. (Подпис) Емили Поуст. Послепис: Опитайте се да поправите поведението си, ако въпросната възрастна жена е в съзнание.“

Завих по Скънкс Мизъри Роуд и след няколко минути за пореден път се озовах в Лоукаст Вели. Мразя да пазарувам каквото и да било, включително картички и банални подаръци, затова настроението ми се развали, докато обикалях Форест Авеню и Бърч Хил Роуд в търсене на магазин, в който се продават бонбони. Видях поне десетина бели джипа, някой от които можеше да е на Сюзън, и ми хрумна, че нея я бива в такива неща, тъй че ако я срещнех, щях да й поискам съвет. Предишния път беше споделила с мен мнението си за тениската, която донесох на Каролин от Лондон за завършването й и която носеше Шекспировия призив „Да убием всички адвокати“. Та тогава Сюзън каза, че това не бил подходящ подарък за абсолвентка на юридическия факултет в Харвард. Може и да имаше право.

Тъй или иначе, отказах се от бонбоните, паркирах и влязох в една цветарница.

Симпатичната млада жена зад щанда се поинтересува какво обичам и аз отговорих без предисловия:

— Трябва ми нещо за една възрастна жена, която е в хоспис и не й остава много време. — Погледнах си часовника, за да подчертая думите си.

— Разбирам… и…

— Не я обичам особено много.

— Добре… тогава…

— Искам да кажа, най-подходящо ще е да й занеса кактус, обаче там ще има други посетители и затова трябва да е нещо, което изглежда мило. Не е нужно да е трайно.

— Ясно. Може би…

— Не бива да прилича на букет за погребение. Нали така?

— Да. Не трябва да… Защо не се откажете от букета и не вземете някое красиво живо растение?

— Например бучиниш ли?

— Не, мислех си за онази стайна ела ей там — посочи цветарката и поясни: — Вечнозелените растения са символ на вечния живот.

— Нима?

— Да, например, хм, коледната елха.

— Коледните елхи изсъхват и стават кафяви.

— Защото са отсечени — осведоми ме тя. — Ние доставяме много живи вечнозелени растения в хосписи.

— Наистина ли?

— Да. Те ухаят приятно. И след това семейството може да си ги вземе у дома за спомен.

— След кое?

— След като… човекът… — Момичето смени темата. — В кой хоспис е жената?

— Във „Феър Хейвън“.

— Можем да го доставим от ваше име.

— Всъщност тъкмо пътувам натам и това е прекалено голямо, за да го нося, тъй че… — Огледах се и в ъгъла на цветарницата забелязах лавица с плюшени животни, включително няколко мечета, които из тия краища са големи, защото вдъхновителят на плюшеното мече Теди Рузвелт е живял в недалечния Ойстър Бей. Избрах най-хубавото мече от лавицата, поставих го на щанда и заявих: — Ще го взема.

— Чудесна идея. — Цветарката завърза розова панделка на врата му и пъхна под нея стрък лавандула.

Платих в брой и момичето ми рече:

— Ще й хареса. Успех.

Качих се на колата и потеглих на запад към хосписа в Глен Коув. Погледнах пухкавото мече на седалката до мен и изведнъж ме обзе някакво бурно чувство. Осени ме, че Етел Алърд умира, че са мъртви страшно много хора, които съм познавал, и за миг си спомних всички, видях някогашните им лица, усмихнати, обикновено в светска или празнична обстановка, с чаша в ръка, като на снимките, които бях разглеждал допреди малко.

Къде отлетяха тия години, запитах се. И защо не бях оценявал времето, когато моят свят беше безопасен, познат и непокътнат?

Е, не можеш да се върнеш, а даже да можех, не съм сигурен, че бих могъл или щях да променя каквото и да е от нещата, които доведоха до края на тогавашния ми живот или до края на живота на Франк Белароса.

Един студен зимен ден преди десет години Франк Белароса потеглил с колата си от Бруклин за някакъв ресторант в Глен Коув, където имал среща със свои делови партньори. Отбил от Лонгайлъндската магистрала, изгубил се и кой знае как се озовал на Грейс Лейн.

Забелязал изоставеното имение Алхамбра и както ми разказа по-късно, тополите край алеята и вилата с червен керемиден покрив и бяла мазилка му напомнили за неговите италиански корени. Направил справки и купил имението. После се нанесъл. После аз се запознах с него. После със Сюзън приехме поканата му да се отбием на кафе. После се случиха много неща и накрая жена ми уби своя нов съсед и любовник.

А сега, десет години по-късно, действащите лица в тая трагедия, включително мъртвият и умиращата, се бяха събрали за последното, заключително действие.