Нелсън Демил
Скъпи Джон! (47)

45.

Феликс Манкузо остана в кабинета ми, а ние със Сюзън се качихме в салона на горния етаж, отдавна превърнат в дневна, където навремето се събирахме да гледаме телевизия с децата. Не знам за какво са използвали стаята предишните собственици, обаче Сюзън точно беше възпроизвела атмосферата, ако не и оригиналната мебелировка, включително стари плакати от филми, които помнех, макар че нещо го нямаше „Кръстникът“.

Тя отвори две бутилки минерална вода и ми подаде едната. Останахме прави. Загледах се в дъжда зад прозореца.

— Сега имам много по-ясна представа за случилото се между теб и Антъни Белароса — каза Сюзън.

— По-важното е да разбираш по-ясно опасността, която той може би представлява за теб.

— И за теб.

— Той ми е ядосан и сигурно е разочарован. Но ще го преживее. Става въпрос за теб.

— Антъни те е заплашил, Джон.

Не отговорих.

— Защо си насякъл онази картина, за бога?

— Вече ти казах.

— Но… защо си го ядосал още повече?

Извърнах се от прозореца.

— Ако наистина искаш да знаеш, Сюзън, оная шибана картина ми напомни за времето, което си прекарала в Алхамбра, за връзката ти с…

— Добре. Мисля, че си прекалил, но…

— Затова я пробих с юмрук преди десет години и тоя път никой няма да я реставрира.

— Разбирам — отвърна след миг тя.

За известно време двамата потънахме в мълчание. Накрая го наруши Сюзън.

— Не разбирам обаче… не разбирам какво е предизвикало гневното избухване на Антъни Белароса… той явно те е харесвал и е имал добро мнение за теб… и изведнъж те е заплашил. Защо?

Изгълтах водата до капка.

— Както споменах на детектив Настаси и както преди малко обясних на Манкузо, казах на Антъни, че с теб отново се събираме и не желая да имам нищо общо с него. Представи си го като… хм, като любовен триъгълник. — Искаше ми се да завърша с „Ти ги разбираш тия работи“, обаче се задоволих с: — Той не е свикнал да му се подиграват. И накрая наистина го вбесих, като му казах, че баща му е пеел като пойно птиче на ФБР.

Тя кимна, обаче виждах, че обяснението ми не я е задоволило. Въпреки цялото си високомерие и периодичното си изперкване моята бивша и бъдеща съпруга притежаваше необикновената способност да надушва шикалкавенето. Особено когато идва от мен.

— Всичко ли ми казваш?

Отправих й същия въпрос.

— А ти всичко ли ми казваш? За теб и Франк?

Тя ме погледна в очите.

— Да. Казах ти, че го обичах и го убих, защото ми заяви, че между нас е свършено, че ме е използвал и изобщо не ме е обичал, и че заминава за Италия с Анна. Казах ти също, че не съм го убила заради нас — това беше лъжа. Какво повече да ти кажа?

Дълбоко си поех дъх.

— Нищо.

— А ти всичко ли ми казваш?

За известно време замълчахме и разбрах, че е настъпил моментът — всъщност изобщо не бях възнамерявал тоя момент да настъпва, обаче това нещо продължаваше да ме тормози повече, отколкото бях съзнавал, а тя беше откровена с мен и трябваше да й отговоря със същото, а ако реагираше зле, двамата поне щяхме да научим нещо ново един за друг.

Предложих да седнем, ала Сюзън остана права. Аз също.

— Добре… ето го липсващото звено — причината Антъни да изпусне нервите си. Казах му, че ти и баща му сте се обичали и сте се готвили да изоставите семействата си, за да заминете заедно за Италия. Той не ми повярва и настояваше, че баща му, цитирам, те е чукал за кеф. Само че аз го убедих, че Франк се е канил да каже arrivederci на жена си и синовете си.

Тя кимна и можех да спра дотук, защото това обясняваше внезапния обрат в отношението на Антъни към Джон Сатър, приносителя на тая нежелана вест. Но след като вече бях започнал, трябваше да продължа.

— Има още нещо. Нещо, което не би искала да чуеш.

— Вече съм свикнала.

— Добре. — Започнах с това, което бях казал на Антъни — че Франк Белароса бе предложил да ми се отплати, че съм му спасил живота, с всяка услуга, която е по силите му. — И аз поисках… да ти каже, че всичко е свършено, Сюзън, че изобщо не те е обичал и те е използвал, за да се добере до мен, че няма да те вземе в Италия… И той явно го е направил. Заради мен.

Очите ни се срещнаха. Виждах, че й е трудно да смели тая информация, ала после проумя, че всичко, което оная вечер й е казал Франк Белароса, всъщност е идвало от моята уста, а не от неговото сърце. И че затова е застреляла мъжа, когото е обичала и който още я е обичал.

Седна на дивана и впери празен поглед в стената. Продължих:

— Казах всичко това на Антъни — че баща му е щял да зареже него, майка му и братята му и че единствената причина да не го направи е услугата, която ми дължеше в замяна на живота си. Нямаше нужда да му го казвам обаче… Бях му ядосан и исках да знае, че канонизираният му баща не само е бил доносник на властите, но и че не е бил толкова добър родител и съпруг. — Освен това се бях опитвал да отклоня вниманието на Белароса младши от Сюзън и да го привлека към себе си, само че, ако й го кажех, щеше да прозвучи оправдателно, така че завърших с думите: — Затова Антъни избухна и ме заплаши.

Тя продължаваше да зяпа стената. Не можех да прочета нищо по лицето й.

А сега трябваше да й разкрия нещо, което не бях споменал пред Антъни — нещо, което самият аз така и не бях успял да проумея докрай.

— Когато поисках от Франк да ти каже, че между вас е свършено, мислех — или се надявах, — че ще го преживееш… но може подсъзнателно да съм смятал, че ще му го върнеш. — Дълбоко си поех дъх. — А може и да ми е хрумнало по-късно, защото… е, след като го уби, и аз не бях сигурен дали съм го искал, или съм се надявал на това, когато задействах нещата… Не бях сигурен дали трябва да си припиша заслугата за смъртта му, или съм гузен и трябва да поема част от вината… И до ден-днешен не съм сигурен.

Сюзън ме погледна. Лицето й беше все така безизразно. Продължих:

— Исках да те върна при мен, не исках да го обичаш… макар че не съм сигурен дали съм желал смъртта му. Но ако е било така, ти имаше право — трябваше аз да го убия.

Виждах, че постепенно излиза от шока, и знаех какво си мисли — че е убила човек, който я е обичал и не я е предал, а е изпълнявал задкулисни нареждания, за да се отплати за направената му услуга, както го изисква честта.

Нямах ни най-малка представа какво изпитва — и за извършеното от нея, и към мен.

Повече нямаше какво да кажа, но все пак прибавих:

— Не съм сигурен дали трябва да ти се извиня, че поисках да те излъже — и двамата ме лъгахте достатъчно много, — и определено не те моля да ми простиш. Обаче искам да знаеш, че поемам част от вината за случилото се.

— Аз го убих — каза Сюзън. — Не ти.

— Да, но… като се замисля за всичко това…

— Мисля, че той те обичаше повече, отколкото обичаше мен.

— Дължеше ми услуга.

Тя дълбоко си пое дъх и продължи:

— Винаги говореше за теб… чувствах се неловко… ядосвах се и…

— Добре. Не е нужно да го казваш. Имаш много за мислене, преди да си изясниш чувствата си. Отивам да довърша с Манкузо. Няма нужда да идваш и ти.

Обърнах се и тръгнах към вратата.

— Джон.

— Да?

— Наистина ли искаше да се върна при теб?

— Да.

— Тогава защо не ме прие след смъртта му?

— Промених решението си.

— Защо?

— Защото… защото осъзнах, че… съм искал да го напуснеш, ако ти поискаш да го напуснеш — исках да се върнеш при мен, защото ме обичаш повече, отколкото него… и това, че той те напусна и умря, не отговаряше точно на желанието ми.

Сюзън мълчеше.

Тъкмо се канех да изляза, когато тя отново ме повика.

— Джон.

— Трябва да сляза при Манкузо.

— Трябва да ми кажеш защо не се събрахме отново, след като го убих.

— Нали току-що ти казах.

— Не си.

Както споменах, Сюзън ме познава и мога да бягам, но не и да се скрия.

— Добре. Чувствах се… унизен. Публично. Когато за връзката ви знаехме само ние тримата — и ФБР, естествено, — можех да ти простя. Но когато се превърна в национална новина, в обект на подигравки в пресата и майтапи в съблекалните на фитнес залите… — Погледнах я. — И се чудиш защо съм се качил на яхтата и съм се разкарал оттук?! За какъв човек ме смяташ?

Тя скри лицето си в шепи и се разплака. Не бях сигурен защо. Може би защото току-що беше открила, че е имала по-малко основания да убие Франк Белароса, отколкото си е мислила. Или защото най-после беше осъзнала какви опустошения е нанесла на всички около себе си. Или пък усещаше, че започвам да се колебая за повторното ни събиране.

Обърнах се и излязох.