Нелсън Демил
Скъпи Джон! (58)

56.

Стигнахме в траурния дом „Уолтън“ към седем и половина и всички се разписахме в книгата за съболезнования, в която за щастие нямаше графи „време на влизане“ и „време на излизане“.

Поклоненията обикновено са само по два дни, но Етел, Бог да даде покой на душата й, искаше да се погрижи никой друг да няма покой, тъй че — … в отговор на несекващия интерес в петък вечер Етел Алърд за последен път излиза на сцената!

Сатърови се изправихме пред ковчега, изразихме почитта си към покойната и безмълвно се помолихме. За малкото си години Каролин и Едуард не се бяха срещали често със смъртта и явно се чувстваха неловко в присъствието на тленните останки. Каролин плачеше, а Едуард изглеждаше много натъжен. И двамата обичаха Етел и чувствата бяха взаимни. Радвах се, че могат да скърбят за починал близък човек.

За пореден път поех инициативата и поведох групата към столовете.

Отново изказахме съболезнованията си на Елизабет и семейството й и се възползвах от възможността да запозная повторно Едуард и Каролин с Том младши и Бетси — не се бяха виждали поне от десет години. Между децата на Елизабет и моите имаше разлика от шест-седем години, което на тая възраст е от значение, но не представляваше непреодолима пречка, ако се харесат. Моментът и обстановката обаче не бяха подходящи, за да се опитам да запаля пламъците на страстта. Всъщност не зърнах даже искрица. Уф, добре де.

Том Корбет и Лорънс също бяха там — отдадох дължимото на Том като добър бивш съпруг и грижовен баща. Собственото ми поведение като бивш съпруг, помислих си, беше адекватно на обстоятелствата и щях да съм още по-добър разведен баща, ако не бях изчезнал за десет години. Ала сега това ми се струваше на цял океан разстояние.

Предложих да се пораздвижим, така че обиколихме Салон А и после отидохме в чакалнята да видим дали и там няма някой, когото трябва да поздравим. На поклонение човек получава и пише точки и всеки иска да забележат присъствието му. На всеки му идва редът да легне в ковчега, затуй трябва да свърши малко подготвителна работа, ако иска голяма публика, когато дойде неговият час.

Сюзън, Едуард и Каролин поговориха с хора, които познаваха, и ми се стори, че тая вечер посетителите са други — и аз познавах някои от опечалените, например Берил Карлайл, омъжена жена, която някога флиртуваше с мен при всяка възможност и която сега била разведена като мен — та какво съм щял да правя тая вечер?

Ами, със Сюзън пак сме се събрали. Страхотно, нали? А, ето я и нея. Сюзън, ела да поздравиш Берил. Извини ме.

Докато живеех тук, моето проклятие бяха сватбите и погребенията, просто бяха прекалено много, да не споменавам кръщенетата, годежните партита, рождените дни и тържествата по случай излизане в пенсия. Тъй де, ако трябва да празнувам промените в живота на хората, защо няма купон по случай развод? Аз съм за!

Погледнах си часовника и видях, че са минали само двайсет минути, въпреки че ми се струваха много повече. Насочих се към фоайето, накъдето ме зовеше надписът „Изход“.

Сюзън вече трябваше да събира нашите сили, но нещо се бавеше и аз зачаках, напрегнато вторачен в една от ония псевдодуховни картини — изобразяваше слънчеви лъчи, струящи през облаци в гора, в която мъничките горски създания живеят в мир и хармония. Ужасно. Ама по-добре от непоносимите разговори с другите опечалени.

Сюзън се приближи зад мен и ме информира:

— Готови сме.

Обърнах се и видях, че групата ни е нараснала.

— Том и Бетси ще дойдат с нас — съобщи моята бивша и бъдеща съпруга.

Това ме обнадежди. Кой знае защо обаче майка ми също стоеше там и ме осведоми:

— Сюзън покани и мен.

Как се беше озовала тук? Успях да се овладея.

— Баба никога няма нужда от специална покана.

Е, тръгнахме. Едуард и Каролин самоотвержено проявиха желание да се возят при баба, която е млада шофьорка — вече петдесет години. Том младши и Бетси дойдоха с нас — хлапетата бяха доволни, че са се измъкнали от „Уолтън“, и бяха словоохотливи. Добри деца. Зачудих се дали на Бетси ще й хареса в Лос Анджелис. Том ми каза, че искал да се пренесе в Манхатън. А ако не можел да си го позволи — в Бруклин. Страхотна идея.

 

 

В „Сиуанака“ ни настаниха на кръгла маса и се погрижих децата да са заедно и Сюзън да седи между мен и Хариет.

Сервитьорката взе поръчките за напитки, обаче майка ми не пиеше, защото трябвало да шофира, макар че и пияна, и трезва шофираше еднакво. Реших, че Сюзън ще седи зад волана на връщане, което ми позволяваше да си взема двоен скоч с лед. Децата си поделиха бутилка бяло вино.

Те като че ли се разбираха добре и не им се намесвахме в разговора, освен че аз споменах колко много харесвам Лос Анджелис. Струва ми се, също подхвърлих, че Бруклин се превръща в Левия бряг на Ню Йорк. Сюзън лекичко ме ритна под масата.

Хариет всъщност се държеше много мило, но това повече се дължеше на Сюзън, отколкото на мен. Майка ми я харесваше, винаги я е харесвала, въпреки факта, че Сюзън е сбъркала в избора си на съпруг.

Появиха се още неколцина бегълци от Салон А и Хариет и Сюзън пообиколиха трапезарията, а аз се възползвах от възможността да изляза на задната веранда с чашата си и да позяпам платноходките, които се поклащаха на пристана.

Въпреки парите и сравнително голямото население това място понякога има атмосферата на провинциална Америка. Това му е хубавото да живееш там. Но си има и недостатъците. Можеш да се изолираш, особено ако притежаваш достатъчно земя и пари, ала няма как да останеш анонимен.

Харесвах Лондон, защото там нямах минало — като във всеки голям град, там човек може да се усамоти или да си намери компания, всякога и навсякъде, винаги, когато поиска. Тук си част от общността, независимо дали ти харесва.

Разбирах защо младите хора като четиримата на нашата маса искат да живеят в Лос Анджелис, Ню Йорк или някъде другаде, където могат да правят каквото искат, когато искат и с когото искат.

Не знаех дали дните ми в Лондон наистина са свършили, дали ще се озова в Манхатън, тук или пък в „Уолтън“. Направо не беше за вярване, че двама идиоти, Антъни Белароса и Уилям Станхоуп, могат да променят бъдещето ми, бъдещето на Сюзън и нашето бъдеще заедно.

 

 

Хариет закара Корбетови в къщата на майка им, а Сатърови потеглихме обратно към Станхоуп Хол.

— Радвам се, че имахте възможност да прекарате известно време с баба Хариет — казах на Едуард и Каролин.

Те се съгласиха и дъщеря ми отвърна:

— Тя е много готина.

Може пък да се дължеше на мен.

— Гледайте да поддържате връзка с нея — посъветвах ги. Освен няколкото хиляди видри тя имаше само четирима наследници и не обичаше двама от тях.

— Как се спогодихте с Том и Бетси? — попитах разсеяно.

Не получих отговор.

— Стори ми се, че се забавлявате.

— Симпатични са — отвърна Едуард.

Нямаше да се откажа толкова лесно.

— Изглеждат ми страхотни хлапета.

Пак никакъв отговор.

— Джон! — сгълча ме Сюзън.

Не отговорих.

Преди да завием по Грейс Лейн, Сюзън се обади на Софи по домашния телефон и поговори с нея няколко минути, после я попита:

— Имаме ли лук за утре?

— Нямаме лук.

— Добре, утре ще купя. До скоро. — Тя ме погледна и аз кимнах, доволен, че в слепоочието на Софи не е опряно оръжие, което всъщност означаваше това „нямаме лук“.

Не бях обяснил на Софи за малкия ни проблем с мафията, естествено, нито дори за проблема с иранските наемни убийци. Казахме й просто, че въвеждаме някои мерки против евентуални нарушители или крадци. Това не я зарадва особено, обаче разбра идеята за шифрованото послание: има или няма лук. Всъщност бяхме минали през домати, чесън и краставици, преди да се спрем на лука. Тя обичаше лук.

Когато излязохме на Грейс Лейн, взех мобилния телефон на Сюзън и се обадих във вратарската къщичка, за да предупредя за появата ни. И когато пристигнахме, порталът вече беше отворен и ГЪЗ-ът ни махна да минем. Може би все пак щеше да се получи.

Прибрахме се в къщата за гости, седнахме в дневната на втория етаж и си поговорихме, както бяхме правили толкова много вечери преди толкова много години. И беше почти като едно време. Даже още по-хубаво — все едно го бяхме правили през последните десет години.

Погледнах Сюзън и видях, че е щастлива. Е, вярно си е — човек не разбира какво има, докато не го изгуби. И ако успее да си го върне, тогава е още по-хубаво от първия път.

Към полунощ всички се прегърнахме, целунахме се и си пожелахме приятни сънища.

— Опитайте се да слезете за закуска в девет — помолих Едуард и Каролин.

— Спете доколкото искате — каза Сюзън.

Кой командваше тук все пак?

Със Сюзън бяхме готови да си легнем, което включваше подготовката на арсенала.

— Тази вечер аз искам пушката — заяви тя.

— Нали снощи беше при теб?

— Не, беше карабината.

— Защо винаги правиш така?

Сюзън се засмя и ме прегърна.

— Страшно съм щастлива, Джон. Но ме е и страх.

— Сериозно?

— Мъничко. Понякога.

— Нормално е. — После казах: — Манкузо е оставил съобщение. Антъни все още го няма.

— Добре.

Не беше добре.

— Може да се появи в събота на погребението на Готи и Манкузо ще бъде там.

— Би трябвало да го арестува.

Предпочитах чичо Сал да го очисти, което щеше да реши проблемите на много хора. Засега обаче положението на Сали Да-да също не изглеждаше много сигурно.

— Обещавам ти, че всичко ще свърши съвсем скоро — казах.

Тя не се поинтересува откъде знам и мина на друга тема.

— Едуард и Каролин разбират, че дядо им не одобрява нашия брак и че може да прекрати издръжката ми и евентуално да ме лиши от наследство.

— Добре. А разбират ли, че същото може да се случи с тях?

— Не съм повдигала този въпрос.

— А трябва.

— Това няма да се случи, Джон.

— Добре. Каза ли им да са извънредно мили с баба и дядо?

— Не съм. — И ме увери: — Те обичат нашите и няма нужда да им се казва да са мили с тях.

За разлика например от Джон Сатър.

— Хубаво. — Нямаше смисъл да правя догадки. Щяхме да видим кой е прав. Продължих с друга важна тема: — Къде е йейлската ми тениска?

— За пране.

— Откога?

— Отдавна.

Това ми прозвуча като че може да е и в рая. И без това обичам да спя гол, тъй че се съблякох и си легнах.

Сюзън също се съблече.

— Тази вечер се държа много мило с майка си.

— Тя е чудесна жена.

— Тя те обича, Джон.

— Виждам.

— И искам да направя нещо мило за теб, понеже си толкова добър с нашите и с майка си и се държа добре в погребалния дом.

— Какво позитивно стимулиране имаш предвид?

— Мислех си за свирка.

— Точно това си мислех и аз!