Нелсън Демил
Скъпи Джон! (14)

12.

Третото сепаре отдясно.

„Уон Ли“ не се беше променил много за тия десет години, пък и изобщо през последните трийсет, и изглеждаше като китайски ресторант от 70-те.

Антъни седеше срещу вратата, какъвто е обичаят на хората с неговата професия. Имаше добри зрителни линии и огневи полета. Само гърбът му изглеждаше открит, обаче някъде отзад може да се криеше друг мафиот.

Говореше по мобилния си телефон: държеше го в лявата си ръка, тъй че дясната да е свободна, за да поднася пържени пелмени към устата си или да си извади пистолета.

Е, може би свръхинтерпретирам избора му на място. Тъй де, това е китайски ресторант в малко градче, за бога. Случайно някога да сте виждали заглавие във вестник, гласящо „Мафиотски бос, убит в китайски ресторант“?

От друга страна, ако се съдеше по предпазливото му поведение пред вратарската къщичка, имаше голяма вероятност Антъни да знае, че е в нечий списък. А аз ще вечерям с тоя тип? Би трябвало да съм си научил урока в „Джулио“.

Той ме видя още щом отворих вратата и се заусмихва, помаха ми със свободната си за пистолет ръка, без да прекъсва разговора. Носеше друг вариант на ужасната риза от оная вечер, само че тоя път в комбинация с електриковосиньо яке.

Момичето на входа забеляза, че сме paesanos, и ме придружи до сепарето с думите:

— Сяда при свой приятел.

Тогава защо ме настаняваха тук?

Антъни още приказваше по телефона, но ми протегна ръка и аз я стиснах.

— Добре де… добре… съжалявам… да… добре…

Съпруга или майка.

Той продължаваше:

— Да… тук е, мамо. Иска да те поздрави… да… ето… мамо… мамо… — И ми подаде мобилния телефон: — Майка ми иска да ви поздрави.

Мразя да ми подават телефон, за да поздравя някой, когото не искам да поздравявам, обаче харесвах Анна Белароса, затова вдигнах мобифона до ухото си и я чух да казва:

— Толкова много италиански ресторанти в Глен Коув, а ти да го заведеш при жълтурите! Не разсъждаваш, Тони. Виж, баща ти разсъждаваше. Ти…

— Здрасти, Анна, аз съм…

— Кой?

— Джон Сатър. Как си?

— Джон! О, божичко! Не мога да повярвам, че си ти. О, божичко! Как си, Джон?

— Ами…

— Тони казва, че изглеждаш страхотно.

— Антъни.

— Кой?

— Синът ти…

— Тони. Тони казва, че те видял онзи ден. Казва, че вече живееш тук.

— Ами… аз…

— Защо не идете в „Станко“? Защо вечеряте при жълтурите?

— Китайският ресторант беше моя идея. Е, пак си в Бруклин, нали?

— Да. В стария квартал. Уилямсбърг. Откакто Франк… о, Господи, Джон. Можеш ли да повярваш, че е мъртъв?

Всъщност да.

— Минаха десет години, Джон, десет години, откакто моят Франк… — Тя въздъхна, след което тихо изхлипа, овладя се и продължи: — Нищо не е същото без Франк.

Това беше добра новина.

Анна се впусна в кратко хвалебствие за покойния си съпруг: звучеше многократно репетирано и подчертаваше качествата му на баща.

— Много липсва на момчетата. След няколко седмици е Денят на бащата, Джон. Момчетата ме водят на гробището всеки Ден на бащата. И плачат на гроба му.

— Сигурно им е много тъжно.

Тя ме осведоми, че наистина им е много тъжно. Не спомена нищо конкретно за Франк като идеален съпруг, но не посочи и нищо негативно, естествено, нито щеше да го посочи някога.

За последен път я бях видял на погребението на Франк и не изглеждаше много добре в черно, със стичащ се по лицето грим. Ала иначе беше привлекателна жена от типа богиня на плодородието — едра, с голям бюст, хубава кожа под грима, големи очи и пълни извити устни. Зачудих се какво ли са направили с нея десетте години вдовството.

Анна продължаваше да бърбори. Погледнах Антъни — той явно не ми обръщаше внимание и разсеяно бъркаше питието си, което изглеждаше и миришеше като скоч с лед. Привлякох погледа му и посочих чашата. Той кимна и повика келнерката.

Госпожа Белароса говореше за живота си без покойния си съпруг, като избягваше да споменава как моята тогавашна жена бе изстреляла три трийсет и осем калиброви куршума в скъпия Франк.

Това се беше случило на мецанина над Палмовия вестибюл в Алхамбра. Франк — само по халат — бе паднал през парапета върху червените плочки на долния етаж, халатът му се бе разтворил и когато го видях, нямаше нищо под тоя черен копринен халат, и сега ми хрумна, че тоя негов образ някак си се е пренесъл в съня ми в друга форма.

— Той те обичаше, Джон — продължаваше Анна. — Наистина те обичаше.

Тогава защо ебеше жена ми?

— Винаги казваше, че си много умен. Разправяше как си му помогнал, когато се опитаха да му предявят фалшиви обвинения.

По ирония на съдбата, в затвора Франк Белароса щеше да е на по-сигурно място.

— Е, просто вършех работата, за която ми плащаше. — И все още ми дължеше петдесет хиляди долара.

— Не. Вършеше я, защото го обичаше.

— Да. — Дали пък не бях отписал петдесетте хиляди, които щяха да са ми като обеца на ухото? Държавата все пак конфискува всичките му налични средства и чекови книжки.

Анна не спираше да дърдори. Сервитьорката дойде, съвсем млада китайска дама, и аз посочих чашата на Антъни и после себе си, затуй тя я премести пред мен.

На Антъни явно не му стана смешно, понеже рязко дръпна уискито си обратно и сърдито поръча два „Дюърс“, след което измърмори на италиански: „Stonata“, което, спомням си, означава нещо като откачалка.

— Защо го направи тя, Джон? — не щеш ли, попита Анна.

— Ъъъ…

— Джон. Защо?

— Ъъъ… ами… — Ами, защото си бяха вдигнали скандал. Но се съмнявах, че госпожа Белароса иска да чуе такъв отговор. Тъй де, нямаше начин да не знае — отразиха го всички вестници, доколкото си спомням, да не споменавам за радиото, телевизията и безплатно разпространяваната жълта преса. Глупав въпрос.

— Не трябваше да го прави, Джон.

— Знам. — Само че Франк й беше дал някои обещания и после ги беше нарушил. И Сюзън, която не бе свикнала да я подиграват, го застреля.

Когато го видях, кръвта около трите огнестрелни рани се беше съсирила като червен крем карамел. Раната в слабините му беше в срамните му косми и целите му гениталии бяха в съсирена кръв. Черепът му се бе ударил в плочките на пода с такава сила, че от главата му бяха изригнали кървави пръски, които очертаваха нимб. Очите му още бяха отворени, затова ги затворих, с което ядосах криминалистите и полицейските фотографи.

— Джон? Тя каза ли ти защо?

— Не. — Всъщност ми каза, обаче лъжеше.

— Защо се е върнала? — попита Анна.

— Не знам.

— Виждал ли си я?

— Не.

— Трябва да гори в ада за престъплението си.

Малко започвах да се дразня от намеците й, че нейният свят съпруг Франк Белароса Епископа е станал невинна жертва на зла хладнокръвна убийца. Я стига, Анна! Мъжът ти беше прочут мафиотски бос, навярно също убиец, и определено прелюбодеец, дето е изчукал повече жени от спагетите, които е изял през целия си живот. Та, за да използвам израз, който тя щеше да разбере, би трябвало да кажа: „Каквото повикало — такова се обадило“. Нещо повече, Анна, ако някой гори в ада, това е мъжът ти. Само че не й съобщих всички тия неща. — Добре, Анна, Тони иска да поговорим…

— Не бива да ядете там. Не знаете какво слагат в храната.

— Така е. Добре…

— При следващото си идване в Бруклин се отбий на кафе или иди у Тони на вечеря. Идната неделя. Аз ще сготвя.

— Благодаря. Всичко хубаво. — Прибавих: „Чао“ и върнах мобилния телефон на Антъни, който винаги щеше да си остане Тони за мамичка.

— Да, мамо — каза той по телефона. — Ясно… добре, добре. В „Станко“. — Послуша известно време, после обеща: — Ще й предам да ти се обади. Тя е заета с децата, мамо. Можеш ти да й се обадиш…

Клетият Тони. Хариет Сатър започваше да изглежда мила жена.

Накрая той затвори, тресна телефона на масата, допи си скоча на една глътка и мина на „ти“:

— Знаеш ли каква е разликата между италианска майка и ротвайлер?

— Каква?

— Накрая ротвайлерът те пуска.

Усмихнах се.

Антъни запали цигара и помълча известно време, после се поинтересува:

— Какво ти разправяше?

— За баща ти.

Той кимна и сменихме темата или поне, сигурен бях, я отложихме за по-късно.

Келнерката ни донесе двата скоча и правилно постави по една чаша пред всеки от нас, след което попита:

— Сега поръчва?

— Не си ни донесла шибаното меню — осведоми я Антъни. — Cretino.

Може би трябваше да предложа да вечеряме в „Станко“.

Той вдигна чашата си и аз последвах примера му. Чукнахме се.

— Salute — рече Антъни, на което отвърнах:

— Наздраве.

После ме информира, говореше за майка си:

— Двете с Меган, жена ми, не се разбират.

— Това понякога е много сложно.

— Да. Сложно е. Меган, нали разбираш, тя е ирландка, а те имат различни… как му се вика?

— Национални традиции? Обичаи?

— Да. Както и да е, не е като да съм женен за melanzana или нещо такова.

— Ясно. — Тая дума означава патладжан, за какъвто човек обикновено не се жени, но на италиански жаргон е и чернокож. Постепенно си припомнях всичко. Сметката, моля.

По въпроса за семейното щастие в предградията, а и тъй като бях любопитен, попитах:

— Харесва ли ти да живееш в Алхамбра Истейтс?

Той сви рамене.

— Бива… обаче ми се ще да се върна в града. — След което ми съобщи следната гореща новина: — В Ню Йорк бъка от готини мацки.

— Това не би трябвало да представлява интерес за семеен мъж.

Забележката ми му се стори смешна.

— Почти я бях навил да се пренесем в града, ама след единайсети септември — забрави.

— Това е подходящо място за отглеждане на деца.

— Да. Имам две. Момче, Франк, на пет години, и момиче, Кели Ан — Ан е на името на майка ми. Кели е моминското име на майката на Меган. — Антъни продължи: — Майка ми… знаеш ги какви са майките… — После неуспешно се опита да имитира гласа на мамичка: — „Тони, що за име е Кели? Единствените момичета с това име, които познавам в Уилямсбърг, са пияндета“. — Засмя се и като загря, че е нарушил правилото да не разкрива нищо отрицателно за la famiglia, прибави: — Да оставим тия неща.

След което се върна на темата за живота в предградията.

— Знаеш ли, че пътят, който минава край именията, е частен? Грейс Лейн е частен път.

— Знам.

— Е, ами, той значи се рушеше и ония долнопробни копелета от околните имоти не искаха да го поправят. Та аз възложих на една моя компания да го ремонтира в полза на всички.

Това беше интересно и разкриваше нещо за Антъни. Баща му не се вълнуваше какво мислят за него, стига до го уважават и да ги е страх. Белароса младши явно търсеше признание. Само че на тесногръдите обитатели на предградията им е адски трудно да приемат мафиотски бос за съсед. Тъй де, и аз имах същия проблем.

— Много хубаво от твоя страна — похвалих го.

— Да. И да не си помислиш, че някой ми е благодарил! Абсолютно никой не ми благодари, еба ти.

— Е, аз ти благодаря. Пътят изглежда добре.

— Майната им. Би трябвало пак да го разруша.

— Не бързай. Може пък да организират купон в твоя чест и да те изненадат.

— А стига бе! И аз може да имам изненада за тях.

Недей да трепеш съседите си, Антъни. Децата ти и без това си имат проблеми, понеже татко им е мафиот. Поколебах се, но все пак го попитах:

— Предприемачът запазил ли е езерцето и статуята на Нептун?

— Ъ?… А, да, спомням си ги, когато бях малък. Имаше, такова, фалшиви римски руини, градини и така нататък. Страхотно място беше. Спомняш ли си го?

— Да. Запазено ли е?

— Не. Нищо не е останало. Има само къщи. Защо питаш?

— Просто от любопитство.

— Да. Обичах го онова място. Веднъж плувах гол в езерцето. — И се усмихна. — Със студентката, дето баща ми я нае да ми дава частни уроци.

— По какво?

Антъни се засмя, после сякаш потъна в спомени, така че използвах възможността да помисля как да се измъкна. Освен това се огледах, за да видя дали в „Уон Ли“ няма някой познат. Или някой, който да прилича на фебереец.

В ресторанта нямаше почти никого освен няколко семейства с деца и хора, чакащи да вземат храна за вкъщи. Вниманието ми привлече мъж, който седеше сам в сепаре от отсрещната страна с лице към дъното на помещението.

Белароса младши забеляза интереса ми към въпросния господин и каза:

— Той е с мен.

— Добре. — Та значи имахме пресечни огневи полета, ако възникнеше съответната ситуация. Това ме поуспокои. И по-важното, господин Белароса определено се намираше в пълна бойна готовност. Вгледах се в него и ми се стори, че под широката хавайка носи бронирана жилетка. Каквато спаси живота на баща му в „Джулио“. Може би трябваше да го попитам дали няма една резервна.

Ако трябваше да предположа какво или кой е причина за нервността на Антъни, щях да заложа на Сали Да-да. Макар че си оставаше загадка защо трябва да се случва точно сега, след цели десет години. Е, можеше да е някой друг. Щях да съм сигурен само ако до масата изведнъж се появяха същите двама типове с пушки, които бяха в „Джулио“, и пръснеха мозъка на Антъни. Май и аз трябваше да си взема храна за вкъщи.

Келнерката донесе менютата и ги прегледахме.

— Обичаш ли китайска кухня? — попита той.

— Понякога.

— Веднъж излизах с една китайка и само час, след като я изкльопах, пак бях гладен. — Антъни се засмя. — Чат ли си?

— Да. — Загледах се в менюто още по-задълбочено и отпих голяма глътка скоч.

— Та излизах с оная китайка и една вечер бая се разгорещихме — продължи той. — Викам й: „Искам шест-девет“, а тя пита: „О, искаш телешко с броколи точно сега?!“. — Антъни отново се засмя. — Чат ли си?

— Да.

— Знаеш ли някой китайски виц?

— В момента нищо не ми идва наум.

— Веднъж чух баща ми да казва на някой, че си забавен човек.

Франк наистина харесваше моя сарказъм, ирония и хумор, даже когато ставаше техен обект. Не бях сигурен, че синът му е също толкова дебелокож или умен — все още не бях преценил умствените му възможности.

— Баща ти ме предразполагаше да използвам остроумието си по най-добрия начин — заявих.

Сервитьорката се върна и аз си поръчах супа с пелмени и телешко с броколи, което предизвика смеха на Антъни. Той поиска номер шейсет и девет, какъвто се оказа, че няма в менюто, тъй че се задоволи със същото като мен. Освен това й нареди да му донесе още един скоч и чист пепелник, а аз пожелах пръчици за хранене.

— Знаеш ли защо съпругите обичат китайска кухня? — попита ме моят сътрапезник.

— Не. Защо?

— Защото напълно задоволява мъжете им.

Надявах се, че това изчерпва репертоара му.

Забелязах, че също като Тони Антъни носи значка с американското знаме на ревера на якето си. Спомнях си, че Франк и неговите приятели проявяваха някакво примитивно патриотарство, основаващо се предимно на ксенофобия, расизъм и остатъчна емигрантска култура, според която „Америка е велика страна“.

Наистина е така и въпреки някои сериозни проблеми, след три години скитане около света и седем години в Лондон вече го виждах по-ясно. Тъй де, Англия е хубаво място за самозаточили се американци, обаче не е като у дома, а аз изведнъж осъзнах, че сега съм си у дома. Така че може би трябваше да престана да играя ролята на емигрант, дошъл на кратко посещение в Щатите.

— Е, докога ще останеш? — сякаш прочел мислите ми, попита Антъни.

Предполагам, че това беше изходният въпрос, чийто отговор щеше да определи дали изобщо има почва за делови разговор. По тая причина трябваше внимателно да обмисля отговора си.

— Още ли не си решил? — прибави той.

— Ами… като че ли по-скоро ще остана.

— Добре. Няма защо да се връщаш там. Целият екшън е тук.

Всъщност това беше сериозен довод за връщането ми в Лондон.

Изведнъж Антъни бръкна в джоба си и си помислих, че ще измъкне патлак, но вместо това той извади значка с американското знаме и я тупна пред мен.

— Щом ще оставаш, трябва да носиш такава значка.

Оставих я да си лежи на масата.

— Благодаря.

— Закачи си я на ревера. — Белароса младши посочи своята и понеже не изпълних нареждането, се наведе напред и я закачи на левия ревер на синьото ми сако. — Ето така. Сега пак си американец.

— Родът ми е в Америка от над триста години — осведомих го.

— А стига бе! Защо са чакали толкова много, след като Колумб е открил Америка?

И като продължи на историческа тема, ме информира:

— Следвах история. Учих цяла година в колежа. Нюйоркския. Направо си скапах мозъка.

Личеше си.

— Чел съм много за римляните. Тия неща ме интересуват. Ами теб?

— Учил съм осем години латински и можех да чета Цицерон, Сенека и Овидий в оригинал.

— А стига бе!

— Обаче последната година в колежа ме улучиха в главата с бейзболна топка и сега мога да чета само италиански.

Това му се стори смешно. После стана сериозен.

— Искам да кажа, че виждам тая страна като Рим, когато империята е била в голямо затруднение. Разбираш ли?

Не отговорих.

— Такова де… с Републиката е свършено. Сега сме като империя и всеки задник иска да си изпробва мерника срещу нас. Нали така? Като ония шибаняци на единайсети септември. Освен това не можем да контролираме всичките си граници, както не са можели и римляните, затова имаме десет милиона незаконни имигранти, дето даже не говорят шибания език и не им пука за страната. Искат само да се включат в екшъна. А задниците във Вашингтон се мотат и спорят като римския сенат и шибаната страна отива по дяволите, всякакви откачалки пискат, че им нарушавали правата, и шибаните варвари са на границата.

— Това в коя книга го пише?

Той продължи тирадата си, без да ми обърне внимание.

— Шибаните бюрократи са ни нагъзили отвсякъде, мъжете в тая страна се държат като женки, жените се държат като мъже и на никой не му пука за нищо друго, освен за хляб и зрелища. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Разбирам логиката ти, Антъни. — След това му съобщих добрата новина: — Поне организираната престъпност е почти окончателно унищожена.

Антъни угаси фаса си в пепелника.

— Така ли смяташ?

Той беше идеален пример как недостатъчното знание може да е опасно.

Минах на въпроса за целта на тая вечеря и го попитах:

— Е, какво по-точно те интересува за баща ти?

Антъни запали нова цигара и се облегна назад.

— Просто искам да ми разправиш… такова… как сте се запознали. Защо сте решили да работите заедно. Искам да кажа… защо човек като теб… нали разбираш, се е заел с наказателно дело?

— Имаш предвид защо съм се забъркал с организираната престъпност ли?

Той нямаше намерение да навлиза в тая тема. Тъй де, такова, нали разбирате, мафия няма. Нито Коза Ностра. К’ви ги дрънкаш бе?

— Защитавал си го по обвинение в убийство, което е било изфабрикувано, както ти е известно, господин адвокат — припомни ми Антъни, след което пак ме попита: — Та как се запознахте с баща ми и почнахте да работите заедно?

— Отношенията ни бяха предимно лични. Допаднахме си, а той имаше нужда от помощ.

— Нима? Ама ти защо си навря главата в торбата?

Интересуваше го какво ме е мотивирало — защо съм се замесил с мафията, тъй да се каже, и какво би ме накарало да го направя отново. В неговия свят отговорът беше пари и власт, но той може би разбираше, че в моя свят нещата са по-сложни.

— Вече ти казах оня ден — той ми направи услуга, за която му се отплатих — отвърнах. Цялата истина беше, че Франк Белароса, в съучастие с жена ми, разигра мъжкарската карта, тоест Франк имаше патлак и кураж за двамина, а симпатягата Джон имаше перо и остър ум. Естествено, бяха го изпипали много тънко, обаче това предизвикателство към моята мъжественост постигна целта си. Освен това бях отегчен и Сюзън го знаеше. Ала не знаеше, че Франк Белароса е погъделичкал и тъмната ми страна — злото е адски съблазнително, което Сюзън установи много късно. — Баща ти беше много обаятелен и изключително убедителен човек. — Плюс това чукаше жена ми, за да стигне до мен чрез нея, макар че навремето не го знаех.

И ми се струва, че Сюзън също не го е знаела. Сигурно си е мислила, че Франк се интересува само от нея. Всъщност донякъде го мотивираше удобството на креватните разговори с жената на неговия адвокат, да не споменавам тръпката да чука снобска светска кучка. Но от друга страна, навярно въпреки волята си Франк все бе изпитвал нещо към Сюзън Сатър.

— Баща ми го биваше да избира подходящите хора — с известна проницателност отбеляза Антъни. — Такова, знаеше какво искат те и им показваше как да го получат.

Бях научил за един такъв тип в неделното училище: казваше се Луцифер.

Във връзка с мнимата причина за тая вечеря Антъни ми зададе няколко въпроса относно личните ми спомени за баща му.

Разказах му няколко случки, които, предполагах, щяха да представят татенцето му в добра светлина.

После му описах първото ни отиване със Сюзън в Алхамбра, когато Франк ни покани на кафе, споменах и за гостоприемството и сърдечността на Анна. Не споделих с него, че здравата съм наругал жена си, задето е приела поканата, нито че впечатленията ми за семейство Белароса като моите нови съседи на Златния бряг не са били съвсем благоприятни. Всъщност бях ужасен. Но и малко заинтригуван, също като Сюзън.

Във всеки случай представях нещата повърхностно и позитивно, като прескочих последвалото ми прелъстяване от Франк Белароса, прелъстяването на жена ми пак от него (или обратно) и накрая пропадането ни в ада. Това можеше да е малко сложно за Антъни и не му влизаше в работата.

Всичко това отне петнайсетина минути, през които ми сервираха супата с пелмени, докато аз си пиех скоча, а Антъни пушеше, тръскаше пепелта на пода и почти не говореше.

— Това е — завърших и добавих: — Съжалявам за случилото се и искам да знаеш, че споделям мъката ви с теб, майка ти, братята ти и цялото ви семейство.

Той кимна.

— Всъщност не съм гладен и имам много работа вкъщи — казах. — Благодаря за уискито. — Понечих да си извадя портфейла. — Хайде да си поделим сметката.

Антъни явно се изненада, че наистина искам да се лиша от неговата компания.

— Закъде бързаш?

— Току-що ти обясних.

— Поръчай си още едно. — Извика на сервитьорката: — Още две! — После ме попита: — Искаш ли цигара?

— Не, благодаря.

След като уредихме и тоя въпрос, моят събеседник се върна на предишната тема.

— Добре де, как позволи на държавата да гепи Алхамбра? Искам да кажа, нали с това си изкарваш прехраната?

— Да. Ако искаш да спечелиш нещо, трябва и да дадеш. Даже Иисус е казал да отдаваме кесаревото кесарю.

— Да, ама Иисус е бил готин пич и не е имал данъчен съветник. Нито адвокат. — Ухили се. — Точно затова са го заковали. С пироните имам предвид.

— Бях на път да отхвърля обвинението в убийство — припомних му.

— Да де, но щом баща ми не е извършил нищо престъпно, защо тогава му отнеха имота?

— Обясних ти. За данъчни измами.

— Празни приказки.

— Не са празни приказки, а престъпление. — Както вече казах и както със сигурност знаеше Антъни, в действителност правосъдното министерство и данъчната служба разполагаха с достатъчно истински и подправени доказателства срещу Франк Белароса, за да превърнат живота му в ад. Освен това собственият му баджанак Сали Да-да, мъжът на сестрата на Анна, се бе опитал да го премахне и аурата на власт и могъщество на Франк помръкваше. Затова той избра лесния изход и прие сделката с властите. Тоест: разкажи ни за всяко извършено от теб престъпление, Франк, и ни дай имената на мутрите, които са ти приятели. После се откажи от имотите си, дай ни всичките си пари и можеш да отидеш в изгнание като свободен човек. Доста добра сделка, за предпочитане пред затвора. Пък и изгнанието в Италия идеално се вписваше в плановете на Франк и Сюзън да избягат заедно, обаче се съмнявах, че Антъни иска да знае всичко това. Всъщност искаше празните приказки.

— И по никакъв начин не си можел да спасиш Алхамбра, така ли?

— Да.

— Добре… ей, чух, че баща ми притежавал и твоята къща. И нея я бил купил.

— Да. Купи Станхоуп Хол от тъст ми. — Изкушавах се да кажа: „Струва ми се, че му трябваше повече място, за да заравя трупове“, но поясних: — Искаше да контролира застрояването на терените около имението си. — Както вече споменах, в действителност най-вероятно Сюзън беше склонила любовника си за тая сделка. Тъст ми, Уилям Скръндзата, искаше да се отърве от скъпото бреме и на съответната цена щеше да го продаде и на дявола. Което всъщност направи.

Сюзън се терзаеше от мисълта, че домът й ще попадне в ръцете на някой непознат или предприемач, и струва ми се, виждаше дон Белароса като своя бял рицар, който може да спаси имението й. Нямам представа за какво се е договорила с любовника си, обаче подозирах, че е възнамерявала да живее там с Франк. После пък той го предаде на властите, включи се в Програмата за защита на свидетели и Италия, предполагам, е станала резервният план.

Наистина трябваше да настоя, че се налага да си тръгна, но Антъни изглеждаше обсебен от факта, че федералните власти са заграбили от баща му порядъчна сума в имот и наличност, та стигна дотам да ме попита:

— Мислиш ли, че имам шанс да си върна всичко?

— Твоят шанс да си върнеш отнетото по силата на Закона за рекетьорските и корумпирани организации е точно толкова голям, колкото Чедата на Италия^[1] да ме изберат за Мъж на годината.

— Ами ония милиони, дето си ги внесъл като гаранция за баща ми? — упорстваше той. — А? Той беше убит преди процеса и не е извършил убийството. Тогава защо не можеш да ги върнеш?

Виждах накъде отива работата, естествено, и категорично не желаех да стигна там.

— Доколкото ми е известно, тия пари, наред със Станхоуп Хол, са били върнати на баща ти и после пак са били отнети по силата на договореностите му с данъчната служба.

— Да, но…

— Няма никакво „но“, Антъни. Навремето направих каквото можех. Баща ти остана доволен от работата ми и дума не може да става за преиграване.

С две думи, това, че мечтае да си върне изгубеното богатство, общо взето беше само за парлама. Всъщност неговата цел бях аз, на което се дължеше и завоалираната му критика на начина, по който бях водил това дело преди десет години. Сега щеше да ми даде възможност да оправя нещата, да се погрижа справедливостта да възтържествува. И следващата спирка беше хлъзгавият склон, водещ към неговия подземен свят. Не, благодаря. Вече съм бил там, Антъни. Добре плащате, ама цената е много висока.

— Ако се заемеш, ще ти дам двеста аванс и една трета от всичко, което успееш да върнеш от държавата — каза Белароса младши и прибави, в случай че математиката ми е убягнала: — Това прави три-четири, а може би даже пет милиона за теб.

Явно не беше толкова тъп, колкото го мислех, а и разбираше, че сухото прави повечето хора податливи на дяволските съблазни.

— Всъщност е около нула — възразих.

— Е, поне ще вземеш двестате от аванса. Твои са.

— Не, твои са.

Това явно малко го ядоса и той опита нов подход.

— Ей, адвокатче, струва ми се, че в това отношение си длъжник на семейството ми.

— Абсолютно нищо не ви дължа, Антъни. — Всъщност, Младши, баща ти ми дължи петдесет бона. Продължих: — Накрая, когато баща ти сам сключи сделка с властите, аз престанах да работя за него. Доколкото ми е известно, тогава го е представлявал единствено личният му адвокат Джак Уейнстейн… — който по-точно беше адвокат на мафията, — тъй че трябва да поговориш с него, ако вече не си го направил.

— Джак се пенсионира.

— Аз също.

Поне от моя страна тая среща беше приключила. Обходихме всички алеи на спомените и отбих тромавия опит за вербуване, тъй че, освен ако Младши не искаше да чуе, че баща му наистина е пеел на властите, или за отношението ми към това, че баща му е направил нужното, за да се стигне до разследването около моите данъчни декларации, или за прелъстяването на жена ми, нямаше за какво друго да разговаряме — освен ако не искаше да чуе за нощта, в която Сюзън уби баща му. По тоя въпрос му напомних:

— Не забравяй какво си приказвахме за бившата ми жена.

Той кимна и попита:

— А бе пука ли ти изобщо?

— На децата ми им пука.

Антъни отново кимна.

— Не се тревожи.

— Добре. — И тъкмо понечих повторно да обявя преждевременното си заминаване, когато той рече:

— Така и не разбрах как успя да се измъкне тя.

— С добри адвокати.

— Сериозно? Явно не си бил ти.

— Я си еби майката, Антъни.

Също като баща си, на когото рядко или по-скоро никога не му се налагаше да слуша лични обиди, Антъни не знаеше как да реагира. Изглежда, се колебаеше дали да избухне в буйна ярост, или да го приеме като шега. Избра второто и принудено се засмя.

— Трябва да се научиш да псуваш на италиански. Ще викаш „vaffanculo“. Това значи… такова… еби се в гъза. Не е като на английски.

— Интересно. Ами…

— Но исках да кажа: мислиш ли, че е честно, дето я оправдаха по обвинението в предумишлено убийство? Правосъдието се отнесе с нея различно заради това коя е тя. Нали така? Искам да кажа — каква е тая работа? Лов на италианци ли?

— Въпросът е приключен. Можеш да се обърнеш към министерството на правосъдието.

— Да бе, как не!

— И даже не си помисляй онова, дето си го мислиш.

Той се вторачи в мен, ала не каза нищо.

Понечих да се измъкна от сепарето, само че сервитьорката се появи с две покрити купи.

— Иска да си поделя ядене? — попита ни милата, но очевидно неопитна госпожица.

— Поръчали сме си еднакви неща ма — напомни й Антъни; настроението му нещо се беше поразвалило. Той ме погледна. — Пълна идиотка. — После пак се обърна към нея: — Ти ебаваш ли се с нас? На глупаци ли ти приличаме?

Келнерката явно не го разбра.

— Не обича супа?

— Разкарай супата и донеси две бири — изсумтя Младши. — Аре, да те няма.

Франк Белароса майсторски криеше гангстерската си природа, въпреки че на моменти я виждах да прозира, пък и бях чувал за нея от агент Манкузо. Синът му обаче явно не беше научил, че добрият социопат знае как и кога да е любезен и обаятелен. Антъни се държа добре във вратарската къщичка, даже го бях помислил за лека категория, но като наблюдаваш отношението на могъщите към малките хора, разбираш как ще се отнасят с теб, когато няма какво повече да им дадеш.

— Тая забрави шибаните пръчици за хранене — сети се Антъни. — Не й ли поръча да ти донесе пръчици? — Вдигна ръка и понечи да й извика, но аз го спрях.

— Остави.

— Не. Ще я…

— Остави, казах. — Наведох се към него и Белароса младши ме погледна. — Когато се върне, ще й се извиниш за невъзпитаното си поведение.

— Какво?!

— Чу ме, Антъни. Ето ти и още един съвет за добрия етикет: ако искам пръчици за хранене, аз ще я помоля да ми донесе, а не ти. А ако искам бира, аз ще си я поръчам. Разбираш ли?

Разбра ме, обаче урокът не му допадна. Интересно — не отговори нищо.

Излязох от сепарето.

— Къде отиваш? — попита ме той.

— Вкъщи.

Антъни се изправи и ме последва.

— Ей, не ми бягай, адвокатче. Още не сме свършили.

Обърнах се към него и застанахме почти лице в лице.

— Свършихме. Няма за какво повече да говорим.

— Не е вярно. И двамата имаме неща за уреждане.

— Възможно е. Само че не заедно, Антъни.

Започвахме да привличаме внимание и той предложи:

— Ще те изпратя.

— Не. Ще се върнеш на мястото си, ще се извиниш на сервитьорката и после ще правиш каквото искаш с остатъка от живота си, по дяволите.

Изглежда, внезапно му хрумна нещо.

— Да, виждам, че ти стиска, обаче нещо не ми се струваш много умен.

С периферното си зрение забелязах, че мутрата на Антъни също е станал и се е приближил няколко крачки към нас. В ресторанта вече цареше пълна тишина.

— Имаш очите на баща си, но почти нищо друго — осведомих сина на Франк Белароса.

Обърнах се и тръгнах към изхода, без да знам какво да очаквам.

Излязох в хладната вечер. Тони си беше дал пушпауза и се беше облегнал на кадилака.

— Ей, свършихте ли вече? — подвикна ми.

Не му обърнах внимание, качих се в колата си и запалих двигателя. Зърнах мутрата да излиза от ресторанта и докато изкарвах форда на заден от паркинга, го видях да разговаря с Тони. Двамата ме проследиха с погледи, докато спокойно завивах по улицата.

Не биваше да предизвиквам скарване, обаче това момче започваше да ме дразни и ми се струваше, че се държи малко снизходително. Е, може да бях сбъркал. А може пък да бях видял Франк на масата срещу мен, може да бях видял как Франк Белароса се люби със Сюзън, сцена от оня проклет сън, или как Франк ме примамва да работя за него, или как ми преебава живота с усмихнато лице.

Във всеки случай, каквато и да беше причината, чувствах се добре, а и това в крайна сметка щеше да разкара Младши от живота ми.

Хвърлих поглед към огледалото, ала не видях джипа след мен.

Излязох от Глен Коув и потеглих към Латингтаун.

Освен това пак бях предупредил Антъни да не припарва до Сюзън. Естествено, ако работех за него, тя нямаше от какво да се страхува, ако изобщо се страхуваше, а бях сигурен в обратното. Някога страховете бяха по моята част и явно още бе така.

На второ място трябваше да имам предвид, че макар да не е наследил бащиното си богатство, Антъни най-вероятно е наследил бащините си врагове — както в непосредственото обкръжение от приятели и роднини, например чичо Сал, така и извън фамилията, например някои гангстери, които една вечер бях видял на купон в хотел „Плаза“, а също и хора като Алфонсо Ферагамо, чиято работа се състоеше в това задълго да пратят младия Антъни в затвора. Затова и мандатът му на мафиотски бос можеше да се окаже кратък и имаше голяма вероятност близостта до него да е опасна.

А той, кой знае защо, си мислеше, че мога да му помогна да си реши проблемите, както бях помогнал на баща му. Дали пък не трябваше да се почувствам поласкан?

Историята определено може да се повтаря, ако всички насочват усилията си към допускането на едни и същи тъпи грешки.

И все пак нещо ни тегли назад към познатото, защото даже да не е много хубаво, пак си е познато.

След петнайсет минути вече шофирах по Грейс Лейн, подаръка на Антъни Белароса за всичките му съседи, и фаровете ми осветяваха лъскавия нов асфалт пред мен. В ума ми изскочи стих от Матея:

Широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел.