Нелсън Демил
Скъпи Джон! (37)

35.

По пътя Сюзън се обади на Елизабет и научихме, че състоянието на Етел не се е променило. Когато пристигнахме във „Феър Хейвън“, Елизабет ни посрещна във фоайето. Носеше красив син ленен костюм. Навярно беше дошла направо от черква, след като й се бяха обадили от хосписа.

Разменихме прегръдки и целувки и със Сюзън изразихме съчувствието си. Елизабет изглеждаше спокойна и философски настроена за предстоящата кончина на майка си, която според доктор Уатрал, както ни каза, щяла да настъпи до четирийсет и осем часа.

Стори ми се, че се държи по-дружелюбно със Сюзън, отколкото с мен — всъщност почти не ми говореше. Е, разбирах я — бяхме прекарали приятни и даже интимни моменти заедно, две самотни души, които си мислеха, че това може би е начало на нещо. И после, както обикновено, се намеси Съдбата и размести точките на триъгълника.

— Искате ли да я видите? — попита Елизабет.

— Разбира се — отвърна Сюзън.

Качихме се с асансьора и влязохме в стаята. На стола в ъгъла седеше сестра и четеше любовен роман. В ръцете на Етел се вливаха малко повече системи, отколкото при предишното ми идване.

— Лекарят ме увери, че не изпитва болка, и наистина изглежда много спокойна — каза Елизабет.

Сюзън се приближи до леглото, хвана ръката на Етел и се наведе към лицето й.

— Бог да те благослови, Етел, и лек път — прошепна и я целуна по бузата. — Благодаря ти за горещия шоколад и бисквитите.

Дълбоко си поех дъх, отидох при леглото и внимателно хванах ръката на старицата.

— Поздрави Джордж от мен, когато го видиш. — И Август. Ние със Сюзън пак сме заедно. — Знаех, че е в дълбока кома, но ми се стори, че стиска ръката ми. Целунах я. — Сбогом.

Е, след това нямаше какво повече да кажем, така че излязохме в коридора.

— Благодаря, че дойдохте — каза Елизабет.

Сюзън навярно изпитваше известно угризение или знаеше, че Елизабет няма да се отдели от майка си, защото предложи:

— Отиваме на вечеря в „Сиуанака“. Защо не дойдеш с нас?

Елизабет се усмихна.

— Много мило от ваша страна, но трябва да остана тук. Обадих се на някои хора и те обещаха да наминат. — После ме погледна. — Майка ти ще дойде скоро, можеш да я изчакаш, ако искаш.

Не исках.

— Бих я изчакал, но майка ми често губи представа за времето.

Не ми се щеше да оставам повече и да рискувам да се натъкна на Хариет, преподобния Ханингс или на някой друг, когото може да не искам да срещна, но трябваше да кажа на Елизабет още нещо.

— Изнесох се.

— Знам.

— Тъй че имаш пълен достъп до къщата и можеш да организираш пренасянето на мебелите и останалия багаж. Ще уговоря с Насим приемлив срок за освобождаване на сградата.

— Благодаря ти за всичко, което направи, Джон.

За миг погледите ни се срещнаха.

— Ще уредя всичко друго, което трябва да се свърши. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се.

— Обади се на моя мобилен телефон или вкъщи и аз ще предам на Джон — прибави Сюзън. — Моля те, съобщи ни веднага, когато Етел почине.

— Непременно. — Елизабет ни погледна един по един. — Много се радвам за вас.

Бях сигурен, че е точно толкова искрена, колкото и поканата на Сюзън за вечеря.

Тъй или иначе, всички отново се прегърнахме и целунахме и Елизабет се върна в стаята, за да продължи бдението си над смъртния одър на майка си, а ние със Сюзън слязохме във фоайето.

— Сигурен ли си, че не искаш да изчакаш майка си? — попита Сюзън по пътя към паркинга.

Ускорих крачка.

— Ако останем, ще трябва да киснем тук чак до изгрев-слънце. А и трябва да пийна нещо.

— Добре. Но искам да й се обадиш и да й кажеш, че пак сме заедно.

— Дадено. Обаче тогава тя ще ти се обади на теб и ще се опита да те разубеди.

— Джон…

Прекъснах я:

— Много мило от твоя страна да поканиш Елизабет на вечеря.

— Аз наистина я харесвам.

Нямаше да я харесва, ако Елизабет се беше съгласила. И все пак жестът си беше мил. Сюзън винаги се държеше така с приятелите си.

— Елизабет е сред последните от старата тайфа — отбеляза тя.

Кимнах и се замислих за всичките ни познати, които вече не бяха сред живите или се бяха преселили някъде другаде.

— Наистина.

— Напоследък все по-често установявам, че не са останали много — прибави Сюзън.

— Е, аз се върнах, ти също. Ще се сприятелим с нови хора от кварталите.

— Едва ли.

Държахме се за ръце. Късметът ми пак проработи, защото стигнахме до колата, преди да се натъкна на някой, когото нямам желание да срещна. Ала знаех, че ще ги видя всичките на погребението на Етел. Всъщност едно от лицата, които не бях изгарял от нетърпение да видя на погребението, беше Сюзън. А сега… е, вярно си е — животът ни поднася изненада след изненада. Някои приятни, други не толкова.

Потеглихме към Сентър Айлънд^[1], който всъщност не е остров, а полуостров, обаче ако живееш в имение за десетина-двайсет милиона долара в Ойстър Бей или край Залива, можеш да му викаш както си искаш.

Влязохме в паркинга пред коринтския яхтклуб „Сиуанака“. Точно както очаквах, сградата изглеждаше непроменена от последното ми идване, а всъщност и почти от построяването й през 1892-ра. Ако днес влезеше в пристанището, Уилям Суон, близък приятел на Теди Рузвелт, един от основателите на клуба и негов пръв председател, веднага щеше да познае голямата триетажна постройка с бели корнизи и черни капаци на прозорците и с двускатен покрив, покрит с плочки. И ако нещата не се бяха променили в мое отсъствие, щеше да се почувства като у дома си. Естествено, облеклото не беше същото, но господата все още носеха сака, макар че вратовръзките не бяха абсолютно задължителни, а що се отнася до дамите, те се обличаха консервативно, обаче човек от онова време пак би се шокирал от общата повърхност на голата кожа.

Клубът всъщност е основан през 1871-ва, което го прави един от най-старите коринтски яхтклубове в Америка — коринтски, защото собствениците сами управляват яхтите си, без помощта на професионални моряци — напълно в духа на коринтяните в Древна Елада, които очевидно са измислили аматьорските регати за удоволствие. Между другото, най-голямо удоволствие от плаването изпитах веднъж, когато Уилям и Шарлот направо си издрайфаха червата на „Поманок“ по време на една буря в Залива. С носталгия си спомних за тоя случай.

— Какво те кара да се усмихваш? — попита Сюзън.

— Ти, скъпа.

Паркирах на чакъла и забелязах, че в тая приятна неделна вечер има много коли, главно джипове.

— Тази вечер е „Соленото куче“ — осведоми ме жена ми.

„Соленото куче“ е барбекю на моравата и въпреки че не съм сигурен откъде идва името, никога не ядях ребърцата, просто за всеки случай.

— Но нашата резервация е за трапезарията, за да седнем сами — прибави тя.

— Чудесно. Имаме ли яхта? — попитах, докато вървяхме към клуба.

Сюзън се усмихна.

— Нямаме. Просто исках пак да постъпя в клуба. По социални съображения.

Това може би означаваше срещи с хора, които понякога биват мъже. Напомних й:

— В доброто старо време не са приемали сами жени за членове.

— Е, слава богу, това време е отминало. Какво щяхте да правите без нас?

— Изобщо не мога да си представя.

Докато наближавахме сградата, ме обзе съмнение дали наистина е разумно да дойдем тук. Тъй де, любезно ме бяха помолили да напусна, без да посочат причината, която може би се свеждаше до това, че съм потопил собствената си яхта и публично са ме заклеймили по телевизията като адвокат на мафията, да не споменавам, че жена ми застреля моя клиент мафиот, който също й беше любовник. От друга страна, отново бяха приели Сюзън и тя не се колебаеше за идването ни. Може би бяха забравили всички тия неприятни инциденти. Тогава от какво се опасявах?

„Уважаема г-жо Поуст, е, събрах се с бившата си жена, оная, дето уби своя любовник мафиот, и тя иска да ме заведе на вечеря в някогашния ни яхтклуб. Като се има предвид, че ни изхвърлиха за лошо поведение (тя извърши прелюбодеяние и убийство, а аз станах адвокат на мафията и освен това потопих яхтата си, за да не ми я конфискува държавата за неплатени данъци), смятате ли, че членовете на клуба ще ни приемат? (Подпис) От един все още объркан лонгайлъндчанин.“

„Уважаеми… Предполагам, че членството на единия или и на двамата е възстановено, тъй че ако се облечете и държите прилично и дълговете и таксите ви са платени, другите членове ще се радват да разговарят с такива интересни хора. Две предупреждения. Първо, не повеждайте разговор за убийството, прелюбодеянието и за това, че сте били адвокат на мафията и сте потопили яхтата си — изчакайте друг да повдигне тези въпроси. Второ, опитайте се да не повтаряте тези престъпления и обществено недопустими постъпки, заради които членството ви е било прекратено. Желая ви успех. (Подпис) Емили Поуст. Послепис: Явно и на двамата много ви стиска.“

Сюзън навярно усети колебанието ми, защото ме хвана за ръка.

— Откакто се върнах, вече два пъти идвах в яхтклуба. Комисията за членството не ми направи проблем нито тук, нито в „Крийк“.

— Стандартите определено са се понижили — отбелязах. Всъщност сега може би щях да успея да вкарам Франк Белароса в „Крийк“ — стига да не беше мъртъв — без проблеми.

Влязохме в сградата и завихме надясно към бара, както безброй пъти в миналото.

Не се изненадах от липсата на каквато и да е промяна, включително на бармана, жизнерадостен плешив господин на име Бенет, който поздрави Сюзън.

— Добър вечер, госпожо Сатър. — После ме погледна и без никакво забавяне каза: — Добър вечер, господин Сатър.

— Здравей, Бенет. — И двамата се поколебахме за миг, след което едновременно протегнахме ръце.

— Радвам се да ви видя отново при нас.

— И аз. Радвам се, че се връщам.

— „Мрак и буря“? — попита той.

— Да, моля.

Барманът се зае да приготвя коктейла, който всъщност не обичах, обаче това беше специалитетът на клуба и… е, защо да смущавам реда във вселената?

Обърнах се с гръб към бара и се огледах. Познах възрастното семейство на една от масите и забелязах няколко млади двойки, които се вписваха в обстановката, въпреки че не всички мъже носеха сини сака и бежови панталони. Освен това не можех да си представя, че някой от тях различава бакборд от щирборд, но си спомних, че и аз някога съм бил такъв.

— Как е усещането? — поинтересува се Сюзън.

— Хубаво.

Бенет постави чашите ни на бара и Сюзън подписа сметката.

Отново обходих с очи помещението и тоя път забелязах калаените халби на Регатната комисия, подредени в ниша в стената. На една от тях беше гравирано моето име. Друга стена беше покрита с разрязани наполовина модели на корпуси, а по останалите стени висяха стари снимки на отдавна починали и забравени хора, които бяха обезсмъртени тук завинаги или поне докато членуващите в клуба жени не се наложеха и не променяха обстановката.

Сюзън ми подаде коктейла и се чукнахме.

— Добре дошъл — каза тя.

„Мрак и буря“ не е толкова кофти, ако обичаш тъмен ром и джинджифилова бира в една и съща чаша — лично аз не ги обичам.

Взехме чашите си и влязохме в голямата зала. Тя също не се беше променила и имаше много морски вид — личните флагове на всички членове висяха от тавана, във витрината бяха подредени купи, няколко от които бях спечелил аз.

Неколцина души седяха или стояха с коктейли в ръце и някои погледнаха към нас, кимнаха или ни махнаха, и ние отвърнахме на поздравите, но никой не дойде да ни заговори. Предполагам, че бяха изненадани да ме видят, при това заедно със Сюзън, и никой не искаше да дойде пръв и да попита: „А бе каква е тая работа?“ Знаех, че след като минем през помещението, ще почнат одумки и някой ще бъде упълномощен да отиде при бившите съпрузи Сатър, за да научи новината.

Всъщност още преди да стигнем до двукрилата врата, която водеше към верандата, пред нас се появи някаква жена и ми трябваше секунда, за да позная госпожа Алтия Гуин, една от придворните дами на стария ред, която, спомних си, се смяташе за капацитет по добри обноски и поведение. Мъжът й Дуайт беше свестен човек, който или беше получил удар, или се преструваше, за да не се налага да разговаря с нея.

Тъй или иначе, госпожа Гуин ни се усмихна принудено.

— Чух, че си се върнал, Джон.

— Върнах се.

— Чудесно. И къде живееш?

— Вкъщи.

— Разбирам…

— С Джон пак се събрахме — информира я Сюзън.

— Това е прекрасно. Много се радвам за вас.

Съмнявах се, обаче отвърнах:

— Благодаря.

Госпожа Гуин ме погледна.

— Когато те видях за последен път, Джон — трябва да е било преди десет години, — със Сюзън вечеряхте в „Крийк“ с… друго семейство, което, струва ми се, беше ново в района.

— А, да. Спомням си. Мисля, че бяха господин Франк Белароса и жена му Анна, от Бруклин.

Тя явно малко се изненада от откровеността ми, защото се предполагаше, че трябва просто да отбележа: „Толкова отдавна ли е било?“

— Наистина бяха Франк и Анна, скъпи — потвърди Сюзън. — Сигурна съм.

— Точно така. Искахме да ги поздравим с добре дошли. — И прибавих: — Обаче не останаха задълго.

Госпожа Гуин не знаеше точно какво да отговори, затова рече: „Извинете ме“ и се отдалечи.

Сюзън ме хвана под ръка и продължихме пътя си.

— Много мило от страна на Алтия да ни поздрави — каза Сюзън.

— Тя е прекрасна жена — съгласих се. — Да си надигне тлъстия задник, за да си пъха носа където не й е работа!

— По-спокойно, Джон. Тя само отбеляза, че не те е виждала от десет години.

— Да бе. Вечеряхме в „Крийк“ с… с кои вечеряхме всъщност?

— Със семейство Белароса, скъпи. От Бруклин.

Засмяхме се.

Е, наистина си беше смешно. Госпожа Гуин принадлежеше към изчезващ вид и не беше толкова важна, колкото се смяташе. Но в своя свят тя беше направила всичко, за което е пратена на тая земя. И нейното непоколебимо високомерие и снобизъм направо ме изпълваха с благоговение, особено защото Сюзън произхождаше от рода Станхоуп.

Както и да е, Сюзън смени темата.

— Пазя твоя флаг и когато си купим яхта, ще го дадем да го закачат.

Не бях знаел какво е станало с флага на яхтата ми — знаех какво се бе случило със самата яхта, — така че признах:

— Не съм сигурен какъв е статутът ми тук.

Тя се замисли, после каза:

— Имаш право да потапяш по една яхта на десет години.

Усмихнах се, но се зачудих колко любовници имаш право да убиеш, преди да те изключат окончателно. След което мислено се шамаросах.

— Когато се оженим, автоматично ще станеш член на клуба и ще си купим хубава четиринайсетметрова яхта, с която ще отплаваме на меден месец в Карибите — заяви Сюзън.

— Тая сделка става все по-добра — отбелязах. Нямах представа обаче дали съзнава, че меденият месец сериозно ще застраши шестцифрената й годишна издръжка.

Излязохме на извитата покрита веранда, намерихме два стола и седнахме с лице към Залива.

Беше точно седем и слънцето залязваше над сушата на югозапад. На моравата, която се спускаше до морето, се издигаше висок пилон и южният ветрец развяваше американското знаме. Барбекюто беше в разгара си. Забелязах множество млади двойки с деца — повече, отколкото си спомнях от едно време. Хората от именията в стил „Макдоналдс“.

Като деца и тийнейджъри, със Сюзън бяхме идвали тук с родителите си, които бяха членове на клуба, но Станхоупови и Сатърови не се познаваха и нито аз, нито Сюзън си спомняхме да сме се срещали, а даже да бяхме, явно срещата ни не е била незабравима.

Баща ми имаше красива петметрова яхта и ме научи да я управлявам — това беше един от най-милите ми спомени за него.

Моят бивш и бъдещ тъст Уилям, също известен като капитан Драйфус, нямаше ветроходна яхта и не можеше да управлява такава, но беше сменил няколко моторни, въпреки че клубът не насърчава влизането в пристанището с големи моторни съдове. Уилям и Шарлот членуваха в „Сиуанака“ главно по светски съображения — още едно умение, в което Уилям не го биваше.

Отправих поглед към трите клубни дока, които се вдаваха на трийсетина метра в Залива. Младежкият гъмжеше от момчета и момичета, доволни да се откъснат от родителите си и, изглежда, увлечени в предбрачни ритуали. Спомних си, че правех същото като млад. Помнех също, че момчетата и даже някои момичета лудуваха по дока и накрая обикновено някой се озоваваше във водата.

— Някога хвърляли ли са те в морето? — попитах Сюзън.

— Най-малко веднъж седмично — отвърна тя. — Едно отвратително момче, Джеймс Нелсън, проявяваше юношеските си чувства към мен, като ме мяташе от дока.

— Трябваше да се омъжиш за него.

— Щях, но подозирах, че няма да надживее детските си навици. Ти хвърлял ли си момичета във водата?

— Понякога.

— А теб някой хвърлял ли те е?

— Само майка ми, и то единствено когато намираше котва, която да завърже за глезена ми.

— Джон. Не се дръж гадно.

Хванахме се за ръце. Погледнах на юг. Видях светлините на Ойстър Бей, където за малко да започна нова кариера, и се зачудих дали Антъни все пак ще купи оная сграда. Естествено, дразнеше ме, че човек, чието богатство е тясно свързано с престъпността, има толкова много пари. Същото изпитвах навремето към баща му. Трябваше да си напомня обаче, че тия хора нямат спокоен сън. И даже да имат, будните им часове са изпълнени със страх и тревоги. И обикновено ги настига или законът, или куршум. Всъщност се надявах куршумът да настигне Антъни, и то скоро.

— Много е красиво — каза Сюзън.

— Наистина. — Слънчевите лъчи блещукаха по водата, в Залива плаваха няколко десетки ветроходни и моторни яхти. По синьото небе бавно се плъзгаха пухкави облаци. Погледнах на югоизток към Коув Нек, където се намираше Сагъмор Хил, домът на Теди Рузвелт, днес Национален исторически паметник, и където все още живееха неколцина Рузвелтови, включително наши стари приятели.

— Поддържащ ли връзка с Джим и Сали? — попитах.

— Поддържах няколко години, но те се преселиха в Сан Диего.

— Какво правят чак в Мексико?

— Южна Калифорния — поправи ме Сюзън. — Престани да се държиш като сноб от Източното крайбрежие.

— Виж ти кой го казва.

— Аз имам извинение — родена съм такава. Трябвало е да ходиш на уроци.

— Ще го имам предвид.

— Вече трябва да влезем вътре — каза тя.

— Дай да се откажем от вечерята и да останем тук.

— Добре. Веднага се връщам.

Стана и изчезна в клуба. Проследих един дванайсетметров ял, който се приближаваше с надути от южния бриз платна, и почти усетих руля в ръцете си и поклащащата се палуба под краката си.

Сюзън се върна и каза:

— Тази вечер Сатърови ще употребяват само алкохол.

— Сатърови са точно моят тип хора.

Денят бавно гаснеше. Продължихме да гледаме искрящата вода, сушата отвъд Залива, небето и яхтите, вече с включени светлини и вече отправили се към брега.

Кимнах към моравата.

— Ей там се запознахме. Точно на мястото, където сега е разпъната сватбената шатра.

— Адски мило, че си го спомняш — отвърна тя, но добави:

— Според мен обаче беше по-близо до верандата. Аз излизах от клуба, а ти влизаше.

— Права си. Пикаеше ми се.

— Страшно романтично.

— Ами… както и да е, видях те… всъщност те бях видял по-рано и се опитах да разузная дали си с някого и дали някой знае коя си… Е, казвал съм ти го.

— Кажи ми го пак.

И аз й описах как я бях дебнал, за да установя, че не е с гадже, че е от Станхоупови, баснословно богата, което, естествено, нямаше абсолютно никакво значение за мен, защото бях запленен от хубостта й, от самоувереното й държане и така нататък. Някой трябваше още тогава да ми подшушне, че родителите й са ужасни хора, обаче аз не се стремях към брак — стремях се… е, да я изчукам.

Тъй или иначе, успях и отгоре на всичко се ожених, и в добавка получих родителите й като наказание за първоначалните ми непочтени намерения. Завърших с думите:

— Всъщност оная моя реплика направо е била божествено вдъхновение.

— Коя реплика, Джон?

— Не може да не си спомнят. Казах, че булката… как й беше малкото име?… Както и да е, казах, че е гостенка на собствената си сватба. Спомняш ли си?

Сюзън замълча за миг, после изхъмка:

— Ти беше третият, който ми го каза онази вечер.

— Невъзможно!

— И се бях заклела, че ако някой ми го изтърси още веднъж, ще го обявя публично за идиот.

— Наистина ли?

— Наистина. И това беше ти.

— Е… струваше ми се смешно. И ти се захили.

— Да, помня. Точно тогава разбрах, че си изключителен.

Сервитьорката ни донесе още два коктейла „Мрак и буря“ и две големи чинии, едната със сурови зеленчуци в оцетен сос, а другата със скариди. Всъщност какво друго можеше да поръча Сюзън.

И продължихме да седим на верандата, пиехме си коктейлите, говорехме си и се любувахме на залязващото слънце.

А когато то залезе напълно, прозвуча националният химн и оръдието на моравата произведе изстрел. Всички млъкнаха и се обърнаха към знамето. Един гвардеец го спускаше.

Гвардеецът сгъна знамето и го отнесе.

— Запомни този ден — каза Сюзън.

— Ще го помня до смъртта си.

— И аз.