Нелсън Демил
Скъпи Джон! (52)

50.

Интеркомът изпиука. Вдигнах слушалката и попитах:

— Припаднаха ли, или си тръгват?

— Нито едното, нито другото. Но преодоляха първоначалния шок.

— Готови ли са за втори, когато им кажа, че няма да подписваме брачен договор?

— Хайде да сведем шоковете до един на ден. Утре е твой ред.

— Добре. Къде си?

— В кухнята, правя им второ мартини, но след минутка ще съм в дневната. Наляла съм ти.

— Благодаря. Идвам.

Излязох във вестибюла. Поспрях се, за да си припомня дивотиите им, които бях търпял цели двайсет години, после влязох в дневната.

Уилям и Шарлот седяха един до друг край камината, а Сюзън се беше настанила на една отоманка срещу тях. На масичката помежду им имаше чинии с ордьоври. Пред Уилям и Шарлот бяха поставени пълни чаши с мартини. Сюзън пиеше бяло вино.

Понечих да се втурна към тях с разперени ръце и да извикам: „Мамо! Тате!“, обаче вместо това просто казах: „Здравейте“ и се приближих.

Сюзън се изправи. Уилям и Шарлот я последваха без ентусиазъм.

Първо целунах Сюзън, за да ги ядосам, после протегнах ръка на Шарлот, която ми подаде влажен макарон, после на Уилям, който ми подаде студена риба.

— Как пътувахте? — направих се на любезен.

— Горе-долу добре — отвърна Уилям.

— Седни до мен, Джон — предложи ми Сюзън. — Направила съм ти водка с тоник.

— Благодаря. — Настаних се до нея на отоманката и тя ме хвана за ръка, което моментално привлече вниманието на майчето и татенцето и ги накара да потреперят.

Носеше се тиха музика от Шуберт. Стаята беше осветена със свещи и украсена с цветя. Нещо като траурен дом.

Отпих от чашата си и установих, че е чист тоник.

Уилям Далтониста носеше тъп зелен панталон, отвратителна жълта риза и изумително розово ленено яке. Шарлот се беше спретнала с бледорозов панталон и зелена като бълвоч блуза. И двамата носеха от ония ужасяващи бели ортопедични обувки. Изненадах се, че изобщо са им позволили да се качат на самолета.

Забелязах, че Уилям не е остарял много за тия десет години — косата му още не беше оредяла и се боядисваше в същия цвят. Затова пък лицето на Шарлот се беше покрило с мрежа от дълбоки бръчки и приличаше на напукана боя. Оставяше косата си да расте с естествения й цвят, яркочервена, и носеше обеци, колие и гривна, всички от корал и морски миди, които и придаваха вид на сух аквариум. И двамата не бяха напълнели много и имаха удивително бели лица за играещи голф, като че ли се бяха варосвали, вместо да се мажат с крем против слънце.

— И двамата изглеждате отлично — казах.

— Благодаря — отговори Уилям, без да ми върне комплимента. — И се чувстваме отлично.

На това място навършилите осемдесет години обикновено ти изрецитирват пълна медицинска справка и въпреки че това иначе адски ме отегчава, в случая нямах търпение да чуя за всичките им болежки, колкото и дребни и незначителни да са — човек не знае какво може да се развие в нещо фатално на тая възраст. Те обаче нямаха намерение да споделят здравословното си състояние с мен, освен че Шарлот ме осведоми:

— Личният ми лекар каза, че сме щели да доживеем стоте.

Копеле гадно.

Сюзън най-после поде голямата тема.

— Джон, казах на мама и татко, че пак ще се женим, казах им и че Едуард и Каролин много се радват за нас.

— И майка ми страшно се радва — информирах „мама“ и „татко“. — А преди да почине, Етел ни каза: „Вече мога да си отида спокойно, като знам, че…“ — Усетих, че Сюзън забива нокти в дланта ми, и се овладях. — Със Сюзън дълго и задълбочено обмислихме всичко… — след като се любихме в неделя, — обсъдихме всички аспекти на повторната си женитба и сме сигурни, че искаме точно това.

— И се обичаме, Джон — напомни ми тя.

— И се обичаме — повторих аз.

Нито майчето, нито татенцето имаха да кажат нещо по тоя въпрос и Сюзън продължи:

— Както споменах, преди да дойде Джон, разбирам, че това ви изненадва, разбирам и защо имате известни съмнения и възражения, но ние сме сигурни в любовта си един към друг.

Уилям и Шарлот седяха така, като че ли слуховите им апаратчета са се повредили. Двамата едновременно се пресегнаха за мартинитата си и отпиха по една яка глътка.

— С Джон обсъдихме всичко случило се в миналото и го оставихме зад себе си — отново поде Сюзън. — Надяваме се, че всички ще можем да продължим напред. Миналото ни показа кои са важните неща в живота и си взехме поука от допуснатите грешки, която ще заздрави любовта и семейството ни.

Уилям и Шарлот пресушиха чашите си.

Реших, че е мой ред.

— Сигурен съм, че искате Сюзън да е щастлива, а аз съм убеден, че мога да я направя щастлива. — Беше време да изповядам греховете си. — По време на брака ни направих много грешки и поемам по-голямата част от вината за случилото се помежду ни, но искам да знаете, че израснах като личност, станах по-чувствителен за нуждите и желанията на Сюзън, развих способността си да преодолявам трудностите, научих се да овладявам гнева си и… — Пак тия нокти в дланта ми. — Мога да ви дам сто милиона причини… — „Или половината“ — защо смятам, че мога да бъда добър съпруг на Сюзън, и още сто милиона причини за…

— Джон!

— Да?

— Мисля, че мама и татко искат да поговориш за последния път, когато всички бяхме заедно.

— Да. Тъкмо щях да стигна дотам. — Доколкото си спомнях, бяхме в един италиански ресторант в Лоукаст Вели, Уилям тъкмо беше продал Станхоуп Хол на Франк Белароса, молеше ме да съставя договора за продажбата, безплатно, естествено, а после щеше да ми пробута да платя сметката, както правеше винаги, и на мен най-после ми прекипя, затуй го нарекох…

— Джон!

— Аха. — Погледнах Уилям, после Шарлот. — Едно от нещата, за които най-много съжалявам в живота си, е онова, което ти казах, Уилям, на оная наша последна вечеря. Избухването ми беше напълно недопустимо и непровокирано от нищо. Думите, които ми се изплъзнаха от устата като… ъъъ, като ония отвратително сготвени омари… както и да е, ако можех да си ги върна назад или да ги изям, непременно щях да го направя. Но не мога. Мога само да поднеса на теб и Шарлот най-искрените си и смирени извинения, задето трябваше да чуете тоя порой от отвратителни мръсотии, и на Сюзън, задето трябваше да види как тримата й най-любими хора на света… — Забравих какво съм искал да кажа в началото на изречението, така че завърших: — Моля, приемете извинението ми.

Последваха няколко секунди мълчание, след което Уилям ме информира:

— Никога през живота ми не са ми говорили така.

— Сериозно?

— Беше много мъчително — прибави Шарлот.

Дали пък нямаха нужда от по още едно мартини? Е, бях обещал на Сюзън да се извиня и го направих, обаче тия двама кретени не разбираха от дума. Въпреки това опитах стария йейлски трик.

— Нямате си представа колко пъти съм сядал да ви напиша писмо, с което да ви се извиня, но така и не успях да изложа на хартия онова, което ми лежеше на сърцето. Ала сега, когато мога да ви се извиня лично… със същата уста, която изригна ония груби, вулгарни, мръсни и скверни думи… сега, надявам се, ще се убедите, че извинението ми е искрено. — Посочих сърцето си.

Виждах, че макар двете мартинита още повече да помътняваха и без това мътния му ум, Уилям усеща, че си правя майтап. Тъпата по рождение Шарлот приемаше всичко буквално.

Накрая тъст ми благоволи да произнесе:

— Бях смаян, Джон, че моят зет, човек, чиито родители уважавам, използва такъв език — на публично място, пък и където и да е, при това в присъствието на дами. — И тъй нататък.

Сведох глава и го оставих да дудне. Явно се беше надявал тоя ден да настъпи и щеше да изстиска от него и последната капчица удоволствие.

Накрая Сюзън го прекъсна:

— Татко, Джон те помоли да приемеш извинението му.

Уилям я погледна, после се обърна към мен.

— Двамата с Шарлот ще го обсъдим. И имай предвид, Джон, че не даваме прошка толкова лесно и лекомислено, колкото много млади хора напоследък. Прошка се иска, но трябва да се заслужи.

Дълбоко си поех дъх.

— Надявам се да заслужа прошката ви.

— Това не става с надежди, Джон, а с усилия.

Добре бе, тъпако.

— Точно това имах предвид.

— Дайте да ви напълня чашите — намеси се в диалога ни Сюзън. — Помогни ми, Джон.

Изправих се и я последвах към кухнята.

— Благодаря ти — каза тя.

Не отговорих.

— Знам, че ти беше трудно, но го направи.

— Говорех от сърце. — Пак посочих сърцето си.

— Според мен говореше от жлъчката си.

— Нали каза, че били омекнали?

— Не, казах ти, че съм те излъгала за това.

— Аха.

Сюзън извади бутилката „Будълс“ от хладилника.

— Това нещо изобщо не действа.

— Ще подейства. Едно мартини, две мартинита, три мартинита и хоп — на пода. — Сетих се и отбелязах: — В тоника ми няма водка.

— Ще ми благодариш за това.

— Трябва ми поне още една доза, за да издържа.

— Справяш се чудесно.

— Сериозно?

— Да. Но не преигравай. Още малко и ще стигнеш до сарказъм.

— Кой, аз ли?! Щяхме ли да се подлагаме на това, ако не бяха богати?

Тя наля джин в двете чаши.

— Ако не бяха богати, нямаше да имат толкова тежък характер.

— Никога няма да разберем.

— И моля те, недей повече да използваш думите „сто милиона“.

— Само се опитвах да придам количествен…

— Мисли за децата. Не ме е страх за нас, а за тях.

Замислих се за миг.

— Не искам децата ни да изгубят себеуважението или душата си за гърне жълтици.

— Няма. За това ще се погрижим ние.

— Къде ще спят довечера маминка и татко?

— Още не сме стигнали дотам.

— Известно ли им е, че аз спя тук, с теб?

— Ами… Татко спомена за охраната на портала, обаче едва ли е успял да събере две и две. Когато настъпи моментът, всички просто ще си пожелаем лека нощ и няма да го правим на въпрос.

— Добре. А какви са плановете ни за довечера?

— Ами, всички ще идем в траурния дом, после ще предложа да се върнем тук за лека вечеря. Освен ако не предпочетат да вечеряме в ресторант.

— Какво ще кажеш за италианския ресторант в Лоукаст Вели, където вечеряхме последния път?

Сюзън се засмя.

— Добре, но този път не забравяй да платиш сметката.

— Аха, ето защо още ми се сърдел баща ти!

Тя капна по мъничко сух вермут в двете чаши и прибави по маслинка.

— Хайде да се връщаме, за да не си помислят, че говорим за тях.

— Ами че самите те говорят за нас.

Сюзън постави чашите върху сребърен поднос и ми го връчи.

— Тази чест се пада на теб.

Насочих се към вратата, но спрях.

— Ако не се получи до неделя, не искам никога повече да ги виждам тия двамата. Ясно?

— Ще се получи. Ти ще направиш така, че да се получи.

Влязох в дневната и бодро съобщих:

— Ето ни и нас! И там, откъдето идва това, има още!^[1]

Те взеха чашите, опитаха мартинитата и Уилям отбеляза:

— Сюзън прави страхотно мартини.

Гордо прибавих:

— А аз не разлях нито капка на пода!

Сюзън вдигна чашата си с вино.

— Ще повторя отново — много съм щастлива, че сте тук, където някога всички живяхме в прекрасния Станхоуп Хол, и въпреки че поводът е тъжен, сигурна съм, че сега Етел ни гледа и се усмихва, като вижда, че всички пак сме заедно.

За малко не се просълзих и отроних:

— От твойта уста в божиите уши.

Не се чукнахме, само вдигнахме чашите и всички отпиха.

Имах чувството, че през последните пет минути Уилям и Шарлот са се поздравили взаимно, че са такива задници, и са координирали атаката си срещу Джон.

Това ми предположение се потвърди, когато чух Уилям да казва на дъщеря си:

— Онзи ден видях Боб, сина на Дан, в клуба. Праща ти много поздрави.

— Благодаря — отвърна Сюзън.

— И пак ми каза, че наистина си направила баща му щастлив през последните години от живота му.

Сюзън не отговори.

Беше ред на Шарлот.

— Дан липсва на всички ни. Винаги е бил душата на компанията.

— И обожаваше да играе голф — ухили се Уилям. — Нали запали и теб, Сюзън. Беше започнала да ставаш доста добра. Играеш ли голф тук?

— Не.

— Е, вече ти е в кръвта… Басирам се, че там горе Дан играе голф по два пъти дневно.

Шарлот се обърна към дъщеря си.

— Не взе онези прекрасни стикове, които ти купи Дан. Искаш ли да ти ги пратим?

— Не, благодаря.

Искаше ми се да им извия мършавите вратове, естествено, обаче просто си мълчах и ги слушах как осведомяват Сюзън за всички новини в Хилтън Хед и споменават името на Дан с повод и без повод.

Сюзън трябваше да им каже, че може да не ми се слуша за непрежалимия й покоен съпруг, само че тия двамата до такава степен се бяха развихрили, че просто нямаше смисъл. Освен това, разбира се, щяха да са в по-добро настроение, ако ме натъпчеха до пръсване с тия лайна.

При туй моят единствен грях се свеждаше до факта, че не съм им изтърпял кретениите, докато дъщеря им ми изневери и извърши убийство, а накрая аз трябваше да им се извиня, задето съм нарекъл Уилям безпринципно говедо, абсолютно цинично копеле, престъпно лайно и монументално дърво. Или първо дърво, а после лайно? Както и да е, всичко си беше вярно.

Сюзън усети, че още малко и ще ми кипнат лайната както преди десет години в оня ресторант, и прекъсна баща си.

— Едуард и Каролин пристигат утре вечер и нямат търпение да ви видят.

— И ние много искаме да ги видим — отвърна Шарлот и се сети да попита: — Как са те?

Пука ли ти наистина? Тъй де, мислех, че вече са минали тоя етап от разговора, ала сега разбирах, че дори не са попитали за единствените си внуци. Какви свине!

Сюзън почна да им разказва за Едуард и Каролин, обаче виждах, че дядо и баба не проявяват особен интерес — като че ли дъщеря им говореше за внуците на други хора.

Изчерпахме и тая тема и Уилям се обърна към мен.

— Ами ти, Джон? Как я караш в Лондон?

Всъщност не даваше и пукната пара как я карам в Лондон. От дългия си опит знаех, че тоя въпрос е прелюдия към нещо съвсем не толкова любезно.

— Бива — отвърнах.

— Работиш ли? — продължи разпита той.

— Винаги съм работил.

— Три години плава около света — напомни ми тъст ми и великодушно призна: — Е, предполагам, че това си е доста работа.

Искаше ми се да го поканя на дълго плаване с мен, обаче щеше да загрее, че на връщане ще съм сам.

— Беше си истинско предизвикателство — заявих.

— Убеден съм. — Уилям се ухили. — Е, имаше ли по една жена във всяко пристанище?

— Не е прилично да ми задаваш такъв въпрос пред дъщеря си.

Това прекъсна шоуто, обаче Сюзън моментално се намеси:

— Татко, ние наистина оставихме миналото зад себе си.

Като всички страхливци, Уилям отстъпи.

— Е, не исках да докосвам болни въпроси.

— Това не е болен въпрос — увери го тя. — А приключен.

— Разбира се — съгласи се царят на тактичността. И в следващия момент имаше нахалството да ме попита: — Как така не се ожени през всичките тия години, Джон?

— Излизах само с омъжени жени.

Това не му се стори много смешно, обаче обяснението ми явно задоволи Шарлот, която отбеляза:

— Значи си изгубил всички тези години за жени, които не са били свободни.

— Да ви донеса ли по още едно мартини? — обади се Сюзън.

Майчето и татенцето поклатиха глави и Уилям ни информира:

— Гледаме да се ограничаваме само с по три.

На минута ли?

— Изпихте само по две — посочих.

— И по едно преди да дойдем тук.

— То не се брои. — И прибавих: — Мразя да пия сам.

— Ами… добре — съгласи се той.

Понечих да изтичам до кухнята и да им направя нови мартинита, ала в тоя момент Софи надникна в дневната и попита Сюзън:

— Имате ли нужда от нещо?

— Още две мартинита — отвърна Уилям, който се отнася с прислугата като с крепостни. — И разчистете тия чинии, после донесете нови ордьоври и чисти салфетки. — Обърна се към дъщеря си: — Покажи й как се прави мартини.

Сюзън се изправи, Софи събра чиниите и двете излязоха. Шарлот се извини и отиде до тоалетната. Озовах се насаме с Уилям.

Спогледахме се и видях, че жълтите му очи се свиват, а от косата му щръкват рога. От ноздрите му заизлиза дим, ортопедичните му обувки се разцепиха и под тях се показаха дяволски копита. Той се почеса по задника — по-точно по дългата опашка.

А може и да си въобразявах. Обаче наистина присви очи.

— Това не ни радва много, Джон — след кратко мълчание каза тъст ми.

— Съжалявам. Но дъщеря ви е щастлива.

— Може да си мисли, че е щастлива. Беше самотна след смъртта на Дан и много се разстрои от терористичните атентати. През последните няколко месеца се е затворила в миналото.

Не отговорих.

— Та искам да кажа, Джон — продължи той, — че тя не е на себе си и това, което виждаш сега, може да се промени след няколко месеца.

— Признателен съм ти, че не искаш да сбъркам, и съм трогнат от загрижеността ти за бъдещето ми.

Уилям пак присви очи.

— Изобщо не ни е грижа за теб.

— Да не би да е заради нещо, което съм казал?

— И смятаме, че Сюзън също не я е грижа. Просто е объркана. Познаваме дъщеря си и мислим, че просто преживява етап от живота си, който ще премине.

— Тогава трябва да й кажете мнението си за психическото й състояние. Иначе аз ще го направя.

Уилям се наведе към мен и тихо рече:

— Трябва да го обсъдим по мъжки, Джон.

— Радвам се да го чуя. — Само че доведи мъж, с когото да го обсъдя — аз няма да търся вместо теб.

Той най-после стигна до същността на въпроса.

— Хората в нашето положение, имам предвид нас с Шарлот, трябва извънредно много да внимават с подходящите ухажори на дъщеря си. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Естествено. Искате Сюзън да е щастлива.

— Не… Е, да, естествено, че искаме. Само че в случая говоря за… е, за пари.

— За пари ли? Какво общо има това с парите? Ние сами ще си платим сватбата — побързах да го уверя.

Тъпотата ми явно го подразни, обаче той търпеливо продължи:

— Нямам представа какво е финансовото ти положение, но съм сигурен, че годишната издръжка на Сюзън и нейното бъдещо наследство са оказали влияние върху намеренията ти. Виж, не го разбирай погрешно, Джон. Знам, мислиш си, че я обичаш, но честно казано, според мен вие се разведохте съвсем основателно, защото не си подхождахте, и по същата причина цели десет години бяхте далеч един от друг. Е, въпросът е защо пак я ухажваш и си и предложил да се ожените?

По-скоро беше обратното, обаче бях достатъчно джентълмен да не го кажа.

— Ако намекваш, че съм зестрогонец, Уилям, наистина ме обиждаш.

— Не намеквам такова нещо, Джон. Искам само да кажа, че намеренията и чувствата ти може да са били повлияни от тази причина — подсъзнателно, естествено.

— Хм, това е интересен въпрос… значи смяташ, че подсъзнателно… е, трябва да го обмисля — признах. — Не искам да се заблуждавам, че се женя по любов, а всъщност тайно от себе си да го правя за пари.

Може и да прекрачих границата на сарказма, но Уилям само се наведе още по-близо към мен и откровено ми предложи:

— Навярно бихме могли да обсъдим някакви финансови условия, които да те накарат да се върнеш в Лондон.

Ако говореше за мизерните сто хиляди долара, които предлагаше на всички ухажори на Сюзън, направо ме оскърбяваше. Щяха да ме обидят даже двеста хиляди. Трябваше да е седемцифрена сума.

— Джон?

Погледнах го и разбрах, че ако го пратя на майната му, останалата част от седмицата ще е малко деликатна. Но ако му играех по свирката, тъй че да зарадвам почетния си гост, можех да го пратя на майната му след вечерята за Деня на бащата. Можех да почакам и до понеделник сутрин, когато Едуард щеше да си тръгне. Трябваше много внимателно да избера момента за пращането му на майната му.

— Надявам се, че ще си помислиш за това — завърши тъст ми.

— Непременно. Нямам предвид финансовата страна… А това, че Сюзън не е на себе си. — Престорих се на дълбоко замислен, после кимнах сам на себе си и неохотно стигнах до следното заключение: — Сюзън не бива да допусне грешката повторно да се омъжи за мен… и после да бъде нещастна.

— Точно така, Джон, не бива.

— Тъй че… е, може би трябва… — Страхотна идея! — просто да живеем заедно.

Бедният Уилям. Мислеше си, че ротативката в главата ми ще спре на три лимона и аз ще стана, и ще си тръгна. Той се прокашля.

— Говорех за финансовия стимул да се върнеш в Лондон.

— Ааа… ясно. Е… не искам да нараня Сюзън, като си тръгна… но и не искам да я нараня с един обречен брак…

— И двамата ще сте много по-щастливи, ако се разделите още сега — увери ме той. — Трябва да е бързо, безболезнено и окончателно.

Това ми напомни за сделката, която бях сключил с Франк Белароса. Както и да е… Дълбоко си поех дъх — всъщност въздъхнах — и обещах:

— Ще си помисля.

Уилям надуши сделка.

— Бих искал да получа отговора ти до неделя или най-късно до понеделник сутрин, преди да си заминем.

— Дадено. — После срамежливо попитах: — Що се отнася до финансовия стимул…

— Ще го обсъдим, когато разговаряме.

— Хм… ще ми е от полза да знам с колко ще бъда стимулиран.

Самият Уилям не знаеше колко иска да похарчи, за да осигури щастието на единствената си дъщеря. Нямаше представа и каква е цената, на която ще се разделя с любовта на живота си. Обаче знаеше, че съм напълно наясно с възможността да прекрати издръжката на Сюзън и да я лиши от наследство. Това понижаваше стойността й, както и моята цена за зарязването на една наследница на рода Станхоуп.

Виждах, че води вътрешна борба, невъобразимо бесен, че Сюзън ще му струва такава пачка. И естествено — на мен, по много причини, например че изобщо ще получа нещо от парите му. Можеше да й намали издръжката, за да компенсира загубите си.

— А ти каква сума имаш предвид? — накрая попита Уилям.

— Какво ще кажеш за два милиона?

Помислих си, че ще се просне по очи в запеченото сирене бри, само че той си пое дъх и отвърна:

— Хайде да се договорим за половината от тази сума — но платима на десет годишни вноски, за да имаш постоянен стимул.

— Аха, виждам накъде клониш. Но ако получа цялата сума в аванс, няма да се отметна от сделката. Имаш думата ми.

— Искам да подпишем официално споразумение.

— Добре. Нещо като небрачен договор.

— И несъжителствен.

— Естествено. — Обожавам сделките, така че оферирах: — Но ако получа цялата сума в аванс, ще ти направя отстъпка върху двата милиона.

— Мисля, че трябва да обсъдим сумата и условията. По-късно.

— Какво ще правиш след вечеря?

Но преди той да успее да отговори, Сюзън и Софи се върнаха в дневната и какъвто си е джентълмен, Уилям се изправи, а след като и без туй стоеше на крака, взе и едно мартини от подноса на дъщеря си.

Софи нареди ордьоврите на масичката и излезе.

Сюзън седна на мястото си.

— Къде е мама?

— Отиде да се освежи — отвърна тъст ми.

Сюзън оцени ситуацията и усмихнато попита:

— Поговорихте ли си хубавичко по мъжки?

— Тъкмо обсъждахме какво става в Станхоуп Хол — отвърна Уилям.

Погледнах го и видях, че вече е малко по-спокоен. Може би дори се надяваше, че най-ужасният му кошмар ще свърши още преди да е започнал. Прииска ми се да му намигна и да му покажа знака за победа с два пръста, което в случая щеше да означава, че няма да се съглася с друга цена освен два милиона.

Шарлот се върна, зае мястото си и взе своята чаша.

— Както споменах в имейла си, собственикът, Амир Насим, има известни проблеми с безопасността, затова нае охранителна фирма — каза Сюзън, като си мислеше, че се включва в нашия разговор за Станхоуп Хол.

— Какви проблеми с безопасността? — попита Уилям.

— Той е иранец и жена му ми обясни, че имал в родината си врагове, които искали да му сторят зло.

Шарлот, която вече ближеше дъното на чашата си, прекъсна заниманието си и възкликна:

— Божичко!

Уилям, който винаги мисли за себе си, се обърна към мен.

— Смяташ ли, че има опасност за нас? — Имаше предвид най-вече себе си и може би и Шарлот, разбира се.

— Едва ли някой ще вземе тая къща за Станхоуп Хол или пък ще сбърка господин и госпожа Насим с нас.

Той се съгласи и глупаво рече:

— Е, може пък да преживеем някое приключенийце.

Никой не се засмя, нито се шляпна по коленете. Аз обаче предложих:

— Ако ще се чувствате по-удобно другаде, Сюзън може да провери дали има свободно бунгало в „Крийк“.

— Мисля, че не бива да преиграваме, Джон — обади се тя.

Не отговорих, но ми направи впечатление, че нито Уилям, нито Шарлот изразяват загриженост за дъщеря си и внуците си.

— Когато живеехме в Станхоуп Хол, дори не си заключвахме вратите — напомни ни той и погледна жена си, която не следеше разговора. — Нали, скъпа?

— Хм — или се съгласи, или не се съгласи тъща ми, в зависимост от това какво според нея беше казал мъжът й.

Зарадвах се, че пия чист тоник, защото на ясна глава по-добре можех да оценя Уилям и Шарлот.

— Много ми е мъчно за Етел — припомни им причината за пристигането им в Ню Йорк Сюзън. — Не е за вярване, че вече я няма.

— Бедничката — отвърна Шарлот. — Надявам се, че не се е мъчила накрая.

Няколко минути поговорихме за покойната Етел — припомнихме си множество весели истории и естествено, не споменахме за това, че е била страшна досадница. Тъща ми обаче усмихнато отбеляза:

— Голям инат беше. — И без да престава да се усмихва, прибави: — Понякога се чудех коя е господарката и коя — прислужницата.

— Вече не използваме тези думи, майко — смъмри я Сюзън.

— О, Сюзън, никой не обръща внимание на такива неща.

Забелязах, че Уилям няма какво да каже за Етел, ни хубаво, ни лошо, и си мълчи. Навярно мислеше за това, че баща му е ебал Етел, а после Етел е преебала баща му.

Реших, че моментът е подходящ да изясня тая работа. Тъй де, двамата с Август бяха мъртви и за да поободря компанията, казах на Шарлот и Уилям:

— Докато преглеждах документите на Етел, намерих и този за правото на пожизнено ползване. Това ме накара да се зачудя защо Август е направил толкова ценно дарение на двама млади служители, които…

— Джон — прекъсна ме Сюзън. — Май че е време да се приготвяме. — Погледна си часовника и се изправи. — Бих искала в седем да съм в траурния дом.

Е, налагаше се да го запазя за момент, когато наоколо щеше да има повече хора, за да го оценят. Станах и майчето и татенцето ме последваха. Стори ми се, че леко се олюляват.

— Багажът на мама и татко още е в колата им — каза Сюзън. — Би ли го внесъл?

— Разбира се, скъпа.

Уилям вече държеше ключовете в ръка и ми ги подаде с думите:

— Благодаря ти, Джон. — Предполагам, това означаваше, че няма да ми помогне. Е, аз пък тогава нямаше да му направя отстъпка върху двата милиона.

Излязох под дъжда, свалих мизерните им сакове, които приличаха на евтин фирмен подарък от някоя банка, и ги замъкнах по стълбището в тяхната стая.

Те още не се бяха качили, тъй че нямаше да получа бакшиш. Оставих багажа върху двете шкафчета, които Сюзън беше приготвила за целта. После отидох в нашата спалня и я заварих да се съблича.

— Имаме ли време за едно бързо? — попитах.

Тя се усмихна.

— Алкохолът ли говори в теб?

— Много смешно. Ония двамата обаче опукаха половин шише джин.

— Бяха много нервни и разстроени. Но след третото мартини татко като че ли се поотпусна.

— Нали?

— За какво си приказвахте?

Замислих се дали да й кажа, че баща й се е опитал да ме подкупи. Е, щях да й кажа… но ако го направех точно в тоя момент, сега пък тя можеше да се разстрои. Беше по-добре да си мисли, че промяната в настроението на баща й се дължи на алкохола. И утре, когато видеше, че с татенцето се разбираме идеално даже без помощта на мартинито, щеше да е щастлива и щастието й щеше да огрее всички ни като слънце, включително Едуард и Каролин.

А после, в неделя след вечеря или в понеделник сутрин, след като децата си заминеха и преди Скрудж Макдък да се отправи на юг, щях да попитам Сюзън на каква цена според нея би трябвало да се съглася да се върна в Лондон. Е, можех да й го представя и по друг начин, например: „Баща ти имаше нахалството да ми предложи подкуп, за да те напусна. Никога през живота ми не са ме обиждали толкова“. И тъй нататък.

А след като се опомнеше от шока, щях да й кажа, че ми е предложил два милиона долара, но че не бих я напуснал за по-малко от пет. Тъй де, това вече са си сериозни пари. Можех да живея само с лихвата, като самите Станхоупови.

Сюзън седеше пред тоалетката и се гримираше.

— Мина по-добре, отколкото очаквах — каза тя. — Благодаря ти, че беше толкова… мил.

— Лесно е да си мил с мили хора.

Отговорът ми й се стори смешен, обаче тя ме посъветва:

— Поохлади сарказма си — прекрачваш границата на приличието. Те не са чак толкова глупави.

— Смяташ ли?

— И повече не споменавай за правото на Етел Алърд пожизнено да ползва вратарската къщичка. Защо изобщо засегна тази тема?

— Не знаех, че е болен въпрос.

— Много добре знаеш. Потърси по-приятни начини да се забавляваш.

— Дадено. Какво ще кажеш за едно бързо?

— Отиваме на поклонение, Джон! — Сюзън си погледна часовника. — Колко бързо?