Нелсън Демил
Скъпи Джон! (61)

59.

В събота сутринта валеше. Подходящо време за погребение.

Всички — облечени в черно и с черни чадъри — се наблъскахме в лексуса. Шофирах аз и след петнайсет минути вече бяхме паркирали до епископалната църква „Сейнт Марк“ в Лоукаст Вели.

Малката, но красива готическа сграда беше построена в началото на миналия век с пари, конфискувани от една игра на покер между шестима милионери в имение на Златния бряг.

А кой, може би ще попитате вие, би конфискувал пари от милионери, доставящи си удоволствие, залагайки огромни суми на покер? Как кой? Социалистите или данъчните служители — но не и за да построят черква. Всъщност това били съпругите на въпросните господа, добри християнки в настроение за шеги, които обаче сигурно са били подстрекавани да откраднат от богатите — тоест от самите себе си — от енорийския свещеник, който смятал, че има нужда от нова черква, и знаел как да я получи.

Ханингс, сигурен бях, би направил същото, ако му дадат и най-малкия шанс. Във всеки случай черквата си беше хубава въпреки греховния произход на парите за построяването й — хазарт и кражби.

Със Сюзън и децата се поздравихме с някои от опечалените в преддверието и си намерихме пейка на един от първите редове.

Черквата беше наполовина пълна, което не е зле за опело на старица в дъждовна съботна утрин. Докато вървяхме по централната пътека, не видях кестенявите букли на Уилям, нито червената като знак за авариен изход коса на Шарлот, която трудно може да не се забележи. Значи още не бяха дошли. Може би бяха изпили толкова много мартини на снощната вечеря, че бяха започнали да се държат отвратително и приятелите им ги бяха пребили.

Покрит с бяла плащеница, затвореният ковчег на Етел лежеше на поставка до перилата на олтара. Покрай перилата бяха подредени част от букетите от погребалния дом, за да поразведрят атмосферата. Тихо свиреше орган. Дъждът плющеше по витражите и тежкият влажен въздух миришеше на мокри дрехи и восък.

Ходил съм в „Сейнт Марк“ по много щастливи (сватби и кръщенета) и тъжни (сватби и погребения) поводи, както и, естествено, на великденските и коледните служби, а от време на време даже на редовните неделни литургии. Всъщност, ако затворех очи, можех да си представя кръщенетата на Каролин и Едуард и дори нас със Сюзън, приближаващи се по пътеката към олтара, за да бъдем венчани.

Там витаеха много спомени и много призраци, но най-тъжният спомен беше как едно момченце на име Джон Сатър седи на пейката с Хариет, Джоузеф и Емили… и си мисли, че има нормални родители и светът е много хубаво и безопасно място.

И като стана дума за вълка, Хариет се появи при нашата пейка и се намести до Каролин. Всички я поздравихме и тя ми прошепна:

— Искам да пътувам с вас до гробището.

— Разбира се. — Ако шофираше сама, по пътя щяха да останат още няколко трупа — но пък катафалката щеше да ги прибере.

Преподобният Джеймс Ханингс се приближи в съответните си църковни одежди, поклони се към олтара и тържествено се насочи към централния подиум. Протегна ръце и възвести:

— Аз съм възкресението и животът. — Надявах се, че не говори за себе си.

Ако чуваше, Етел щеше да се зарадва колкото на изпълнението на отец Ханингс, толкова и на органиста. Химните бяха избрани лично от нея и хорът и паството пееха в тон.

Елизабет произнесе прекрасно слово за майка си, последвана от Том младши и Бетси. Тия хвалебствени слова могат да те научат на едно-друго за покойника. Етел се оказваше прекрасна жена. Може и тъй да беше.

Отец Ханингс също се изказа добре за покойната: заяви, че притежавала огромна вяра и дух, думи, които предната вечер бе изпробвал върху мен.

Богослужението продължи — имаше даже Свето причастие, което означаваше, че може да прескочим неделната литургия. Използвах възможността и се помолих за баща ми.

Накрая отчето ни покани да си разменим знака на мира и Сатърови се разцелувахме. Целунах даже Хариет. После се ръкувахме с хората наоколо и когато се обърнах към задната пейка, се оказа, че протягам ръка на… Уилям Станхоуп. Кога ли се беше промъкнал?

Каролин, Едуард и Сюзън се целунаха с Шарлот и Уилям. После дойде моят ред с Шарлот и просто и двамата нямаше как да се измъкнем, освен ако не се престорех, че получавам инфаркт. И тъй, в тон с чудесното послание за мир, набързо я мляснах по сбръчканата буза.

От погребалния дом бяха пратили професионални носачи и Алърдови тръгнаха след ковчега, последвани от отец Ханингс и олтарните прислужници. Накрая вървяха опечалените.

Навън още валеше, затова веднага бяха разтворени чадъри, които увеличиха обичайния хаос около това кой в чия кола ще се вози до гробището и кой в коя лимузина ще седне. Естествено, Етел пътуваше с катафалката.

Сюзън настоя майка ми да седне отпред до мен, тъй че имах удоволствието да слушам шофьорските съвети на Хариет. Голям майтап.

Маневрирах сред върволицата коли в траурната процесия, начело с Етел, следвана от три лимузини за роднините и още двайсетина автомобила. Имахме и полицейски ескорт и така стигнахме до гробището на Лоукаст Вели. Единият ъгъл на това общинско гробище е запазен за рода Станхоуп, което им осигурява максимално усамотение и комфортно изолиране от по-незначителните мъртъвци.

Паркирах колкото може по-близо и се вляхме в тълпата, тътреща се под дъжда към гроба.

От траурния дом бяха докарали цветята и ги бяха наредили в кръг около него. В тоя ограден периметър се струпахме всички, петдесетина опечалени, и някой раздаде рози. Ковчегът беше върху поставка, покрита с някакъв изкуствен чим. Забелязах, че в единия край на гроба е забита старата табела с надпис Градина на Победата.

Надгробният камък на Джордж Алърд лежеше наблизо. Елизабет отиде при него и постави длан върху името на баща си. Много мил жест.

Огледах се и видях другите надгробни камъни, на повечето от които беше написано името Станхоуп. Едно от предимствата на женитбата за член на това семейството беше, че получаваш безплатен парцел. С нетърпение очаквах този момент — не точно за мен, разбира се.

Уилям и Шарлот стояха от отсрещната страна на ковчега с лице към мен. Погледнах ги. Застанал там сред и над всичките си покойни предци, Уилям, естествено, трябваше да мисли за собствената си тленност, за безсмъртната си душа и за делата си на земята, дела, от които зависеше дали ще му кажат да вземе асансьора за нагоре или за надолу. Би трябвало да мисли и за единственото безсмъртие, в което можем да сме сигурни — за децата си, техните деца и поколенията, които ще дойдат след него. Може би, казах си или по-точно се помолих, днес Уилям щеше да получи просветление, да благослови нашия брак и да прегърне децата си.

Внимателно се вгледах в него, за да видя дали не го е обладал Светият дух, но той ми се стори просто прегърбен. После не щеш ли кихна. Пневмония? Може би пак щях да идвам тук идната седмица.

И като стана дума за мъртви Станхоупови, някъде, сигурно на петдесетина метра от нас, се намираше надгробният камък на Август Станхоуп. Спомних си погребението на Джордж, когато Етел отиде на гроба на своя любовник. Не бях казал за това на никого, освен на Сюзън, и сега се зачудих дали Етел е отнесла и други тайни със себе си в гроба — което ми напомни за писмото. Трябваше да има нещо важно в това писмо, иначе отец Ханингс нямаше да го спомене. Но какво? Навярно тайно завещание, анулиращо явното, някакво друго дарение от Август, което даваше на Етел или нейните наследници право върху богатството на Станхоупови? А може би писмото разкриваше бащинство, за което не подозираше никой. Може би Уилям Станхоуп беше незаконен син на италианския градинар. Кой знае? Но ако живееш толкова дълго, колкото Етел, все научаваш едно-друго.

Едно момче, олтарен прислужник, държеше чадър над главата на отец Ханингс и когато се събраха всички, свещеникът започна:

— Посред живота ни дебне смъртта…

И след петнайсет минути завърши с:

— Със сигурна вяра във възкресението за вечен живот чрез Господа Исуса Христа, предаваме на Всемогъщия Бог нашата сестра Етел и полагаме тялото й в земята, защото пръст си и в пръстта ще се върнеш.

Ние със Сюзън, Едуард, Каролин и Хариет хвърлихме розите си върху ковчега.

— Почивай в мир.

Майка ми тръгна с децата. Докато се отдалечавахме от гроба, Сюзън ме хвана за ръка.

— Спомняш ли си, на погребението на Джордж с теб си обещахме да присъстваме на погребението на този от нас, който си отиде пръв, дори да сме разведени?

— Помня. — Или поне нещо подобно. — Защо питаш?

— Защото… онези три години, докато ти плаваше… Все си мислех… ами ако изчезне в морето? Как ще мога… — И се разрида.

Прегърнах я и продължихме да вървим с черните си чадъри в дъжда сред облечените в черно опечалени.

 

 

Всички отидохме в подземната стая за събирания в „Сейнт Марк“ и установих, че там има повече хора, отколкото на гробището. При гроба обаче не бяха дошли главно възрастни и съвсем малки деца, плюс редовните посетителки на черквата, които трябваше да подредят купите за пунш и храната, тъй че всички те имаха оправдание за отсъствието си от погребението в дъжда.

Пуншът явно беше безалкохолен, но се надявах, че някой е сипал нещо поне в една от купите — просто трябваше да я открия.

Не си падам особено по епископални торти и бисквити и стомахът ми куркаше за сандвич от ръжен хляб с лебервурст и горчица, но се задоволих с картофена салата, в която се мержелееха загадъчни късченца месо.

Тия събирания след погребение са малко неловки — просто не съм сигурен дали трябва да продължаваме да сме опечалени, или вече може да купонясваме с роднините и приятелите на покойния. Зададох тоя въпрос на Сюзън — последните няколко пъти Емили Поуст ми бе отговорила малко саркастично — и тя каза, че просто трябвало да си разказваме приятни спомени за покойния и да повдигнем настроението на близките му. Всъщност и аз го знаех, но след като ме бе нямало десет години, понякога се чувствах като чужденец и ми правеше впечатление, че ми убягват или тълкувам грешно някои едва забележими промени, настъпили, през последното десетилетие. А може пък аз да се бях променил повече от тукашната култура.

Хариет, изглежда, се познаваше добре и се разбираше с повече хора, отколкото си мислех — това ме изненада, но и ми стана приятно. Радвах се също, че колата й е тук и че няма да се наложи да я закарам вкъщи.

Забелязах, че Уилям и Шарлот стоят сами и пият отвратителния пунш. Внимателно наблюдавах Уилям, за да видя дали киха и кашля, обаче той изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото смъртно болен. По дяволите. Ядоса ме и това, че Сюзън не е замъкнала при тях Едуард и Каролин да им правят компания и да им се подмазват. Не оставаха чак толкова много възможности и тя пропускаше една от тях. Огледах се за децата, но не ги видях, макар че наследниците на Том и Елизабет присъстваха.

Може би трябваше да се откажа от намерението си да ги чифтосам и от опита си да накарам Едуард и Каролин да висят при дядо си и баба си. Сюзън не ми помагаше нито в едното, нито в другото. Тогава защо да се безпокоя аз? От обич? Майната му. За пари? На кой му пука? Щях да оставя тия неща на Съдбата.

Обичам да се смесвам с тълпа от непознати, особено ако повечето са възрастни — човек може да завърже адски интересни разговори. Пуншът също помага, естествено. Видях обаче Том Корбет и Лорънс и тримата застанахме в ъгъла и се заприказвахме.

Забелязах преподобния Джеймс Ханингс. Жена му беше с него, така че отидох да я поздравя, е, и него също, и видях, че за последните десет години госпожа Ханингс е остаряла. Това ужасно ме разочарова — мразя, когато жените от фантазиите ми остаряват. Въпреки това очите й искряха и имаше чар. Даже си спомних името й — Ребека.

— Джим ми каза, че си се върнал и със Сюзън отново сте се събрали — рече тя.

Кой беше пък тоя Джим? А, Джеймс Ханингс. Мъжът й.

— Неведоми са пътищата Господни — отвърнах.

Тук се намеси Ханингс, както, сигурен бях, прави често.

— Наистина! Чудни са пътищата Му.

Точно тъй. Да вземем например факта, че жена ти не те е напуснала. Похвалих го:

— Богослужението беше прекрасно и словата бяха много трогателни.

— Благодаря ти, Джон. Не е трудно да произнесеш хвалебствено слово за Етел Алърд. Тя беше жена с голяма вяра и дух.

Ребека Ханингс ми се усмихна, после се извини и ме остави насаме с Джим, който ми каза:

— Надявам се, че си помислил за онова, за което говорихме.

— Обсъдихме го със Сюзън и тя е съгласна с мен, че няма да имаме полза от предбрачни консултации.

— Е, с твое позволение, Джон, бих искал да поговоря с нея по този въпрос.

— Нямаш нужда от моето позволение.

— Чудесно. Току-що разговарях с Уилям и Шарлот и си уговорихме среща в кабинета ми следобед, за да обсъдим… хм, техните тревоги.

— Добре. Но имай предвид, че те ме мразят.

Това го сепна, но отчето бързо се окопити.

— Те се тревожат за щастието на дъщеря си.

— И за моето.

— Знам. Тъкмо затова е толкова сериозно.

— Точно така. Уилям не ти ли се стори малко неразположен?

— Не, защо питаш?

— Ъъъ… не ми изглеждаше много добре на гробищата, та се обезпокоих.

— На мен ми се стори добре.

— Не кашляше ли?

— Хм… не. Ааа, между другото, позволих си волността да поговоря с Елизабет за онова писмо и тя ми съобщи, че е у нея и още не ти го е дала.

— Така е.

— Е, трябва да бъда откровен с теб, Джон — посъветвах я лично да се запознае със съдържанието му и после да го обсъди с мен, преди да ти го предаде.

— Така ли? И защо, ако смея да попитам?

— Ами, както ти казах, Етел ми предаде най-общо съдържанието на писмото и самата тя не беше сигурна дали трябва да го видиш.

— Когато за последен път разговаряхме по тоя въпрос с Елизабет, разбрах, че майка й й казала да ми го даде след смъртта й.

— Аха… Е, тогава явно има някакво недоразумение.

— Не и от моя страна. Но ще попитам Елизабет.

Той явно водеше някаква вътрешна борба и накрая ме осведоми:

— Възможно е това писмо да… съдържа сведения, които биха могли да се изтълкуват като клюки… или скандал. — Погледна ме и продължи: — С каквито не би трябвало да се занимава християнка като Етел Алърд.

Защо не? Обожавам клюките и скандалите. Къде си ми е писмото? Отбелязах:

— Етел е мъртва.

— Нито Елизабет, нито аз искаме паметта на майка й да бъде… да речем, опетнена по какъвто и да е начин. Затова Елизабет, разбира се, би желала първа да види писмото.

Запитах се кой ли й е пуснал тая муха? Е, ако отец Ханингс не ми замазваше очите, в писмото не ставаше дума за пари. Но пък аз обичам клюките повече и от парите. И скандалите де. Ставаше време да си тръгвам, така че го попитах:

— Ще те видя ли довечера у Елизабет? С госпожа Ханингс, естествено?

— С Ребека ще се опитаме да дойдем.

— Добре. — Отдалечих се и намерих Сюзън, но не споделих с нея за какво сме разговаряли със свещеника. Вместо това попитах: — Децата подмазаха ли се на вашите?

— Това е ужасно, Джон!

— Исках да кажа, Едуард и Каролин контактуваха ли си нежно с дядко и бабинка?

— Поговориха си за малко, но мама и татко си тръгнаха.

— Вече? Добре ли се чувстват?

— Да, но… Това не е тяхната среда.

— Аха. Значи лорд и лейди Станхоуп само са наминали да удостоят селяните с поздрава си.

— Моля те, спри. Беше много мило от тяхна страна, че дойдоха.

— Според мен всъщност дойдоха да се видят за малко с отец Ханингс. Имат среща с него следобед.

— Така ли? — Тя се замисли. — Виж, това е адски досадно.

— Просто са загрижени за твоето щастие. — И добавих: — Принц Джон е готов да си тръгне.

Сюзън не ми обърна внимание и попита:

— Говори ли с Елизабет?

— Не, но довечера ще я видим и тогава ще я попитам за писмото. Надявам се, че е поканила опечалени от по-висша класа. Между другото, Едуард и Каролин общуват ли си с Бетси и Том?

— Не знам. Защо си толкова настойчив?

— Мисля, че ще е страхотно, ако се оженят за хора от родния си град. Като нас с теб.

— Вече никой не го прави.

— Жалко. Готова ли си? Хайде да повикаме децата.

— Те си отидоха.

— Нали нямат кола?

— Трябваше да тръгнат бързо, за да хванат влака за града. Имат среща с приятели.

— Предупреди ли ги да са си вкъщи навреме, за да отидем заедно при Елизабет?

— Ще нощуват в апартамента на Каролин.

— Ясно… Е, досега бяха достатъчно търпеливи. Редно е да се позабавляват с приятелите си.

— Една нощ вкъщи по-малко — отбеляза Сюзън.

Погледнах я и кимнах.