Нелсън Демил
Скъпи Джон! (5)

3.

— Помните ли ме? — попита той.

Естествено, че не беше призракът на Франк Белароса. А синът на Франк, Тони, за последен път го бях видял на погребението на баща му преди десет години.

Дразня се, когато хората питат: „Помните ли ме?“, вместо да проявят обичайната любезност и да се представят. Подозирах обаче, че това не е най-досадният светски недостатък на Тони Белароса, нито единственият.

— Да, помня ви. — И прибавих, ако случайно си помисли, че импровизирам: — Тони Белароса.

Той се усмихна и отново видях Франк.

— Антъни. Сега съм Антъни. Имате ли една минута за мен?

Имах няколко отговора, нито един от които не съдържаше думата „да“.

— Какво обичате?

Това като че ли малко го смути, но после той попита:

— Може ли да вляза? Аха… — Явно изведнъж се сети за единственото логично обяснение за бавната ми реакция на позвъняването и на факта, че не съм възхитен от появата му. — Гости ли имате?

Едно кимване, придружено с намигане, щеше да го разкара, обаче аз не отговорих.

— Господин Сатър?

Е, човек не кани вампир да прекрачи прага му и мисля, че същото правило важи за синовете на мъртви мафиотски босове. Ала по причини, които са твърде сложни и глупави, за да задълбавам в тях, отвърнах:

— Влезте.

Отдръпнах се и Антъни Белароса влезе във вратарската къщичка и живота ми. Затворих вратата и въведох младежа в малката дневна.

Посочих люлеещия се стол — стола на Етел — край задръстената с пепел камина и се настаних насреща му на оръфаното кресло на Джордж. Не му предложих нищо за пиене.

Антъни направи бързо визуално разузнаване и забеляза, сигурен съм, паянтовите мебели, избелелите тапети и изтъркания килим.

Освен това може би анализираше някои въпроси, свързани с личната му безопасност. Баща му някога го правеше, повече по навик, отколкото от параноя. Франк Белароса освен това имаше несъзнателния навик да оценява всяка жена в стаята, докато проверява дали някой не иска да го убие. Възхищавам се на хора, които са способни едновременно да вършат няколко неща.

В случая със Сюзън Сатър обаче Франк бе пропуснал някои жизненоважни улики и признаци за бъдещи проблеми. Ако можех да гадая за ония няколко последни минути от живота му, щях да предположа, че в решителния момент кръвта е потекла надолу от големия към малкия му мозък. Случва се. И тогава останалата кръв може да се разплиска из стаята, както бе станало с клетия Франк.

— Приятно местенце — отбеляза Антъни.

— Благодаря. — Всъщност вратарските къщички изглеждат старомодни и очарователни отвън, но в повечето те хваща клаустрофобия. Не знам как бях успявал да живея тук с Етел през краткото време, през което живеехме заедно. Май често излизах.

— Известно време сте живели тук, нали? — попита младежът.

— Да.

— И се връщате от Лондон, нали?

Зачудих се откъде знае.

— Но тоя арабин, дето е собственик на имението, притежава и тая къща, нали?

— Да. — Освен това го осведомих: — И е иранец.

— Аха. Скапан арабин.

— Иранците не са араби.

— А какви?

— Перси.

Това явно го обърка и той смени темата.

— И какво? Ще я купувате ли? Или сте под наем?

— Гост съм на госпожа Алърд.

— Нима? Е, и как е старата госпожа?

— Умира.

— Ясно. Значи без промяна.

Очевидно беше направил някои справки. Но защо?

— И какво ще стане, след като умре?

— Ще отиде на небето — информирах го.

Той се усмихна.

— Нима? А вие къде ще отидете?

— Където поискам. — Вероятно трябваше да се поинтересувам какви са плановете на господин Насим за тая къща. Може би искаше да я дава под наем. Но наемите и продажните цени на лонгайлъндския Златен бряг бяха астрономически и след 11 септември се бяха вдигнали още повече, защото хиляди хора тихомълком напускаха града от… ами, от страх.

— Господин Сатър? Попитах докога ще останете тук?

— До смъртта й. — Разгледах го на слабата светлина на лампиона. Навярно би могло да се каже, че Антъни Белароса е красив — в смисъл че жените, но не и мъжете биха го сметнали за такъв. Също като на баща му, чертите му бяха малко тежки… жените биха казали „чувствени“ — пълни устни и тъмни влажни очи. Имаше смугло лице, също като баща си — майка му Анна беше много светла, — и отлично фризирана коса, пак като на Франк, тъмна и чуплива, ала навярно по-дълга, отколкото щеше да му допадне на татето. Антъни несъмнено — отново като баща си — имаше успех сред дамската част.

Дрехите му бяха доста по-небрежни от тези на баща му. Франк винаги носеше спортно сако, официален панталон и риза, шита по поръчка. Всичко това безвкусно, разбира се, но човек поне знаеше, че дон Белароса се облича в съответствие с имиджа си. В града ходеше с шити по поръчка копринени костюми и в жълтата преса му бяха лепнали прякора Дон Конте.

— Значи ще си тръгнете, щом тя умре, а?

— Сигурно. — Антъни носеше впити дънки, отвратителна хавайка, която можеше да е подарък от приятел майтапчия, и черни маратонки. Както и черно яке — заради хладната вечер или пък защото скриваше оръжието му. Правилата за обличане в Америка определено бяха отишли по дяволите в мое отсъствие.

— Обаче не знаете къде ще идете — продължи той. — Така че може и да останете.

— Възможно е. — Също като баща си, Антъни не говореше съвсем като долната класа, но долавях в гласа му бруклинската улица. Предполагам, че беше учил около шест години във военната академия „Ласал“, католическо училище на Лонг Айлънд, някои от възпитаниците на което се бяха сдобили със слава, а други — със злополучна известност, като например дон Белароса. Никой не можеше да сбърка говора в гимназията на Белароса с тоя на „Сейнт Пол“, където бях учил аз, обаче шестте години в пансион бяха смекчили твърдия акцент на Антъни.

— Значи със старата госпожа сте… такова… приятели, а?

Тия лични въпроси малко започнаха да ме дразнят, но като адвокат знам, че въпросите разкриват повече от отговорите.

— Да, и то стари приятели — отвърнах. Както споменах, всъщност тя ме мразеше, само че тук, в тоя изчезнал стар свят на благородници и слуги, древни родови връзки и семейна прислуга, класова структура и noblesse oblige^[1], в крайна сметка нямаше голямо значение кой е господар и кой — слуга, нито кой кого обича. Всички бяхме обвързани от обща история, а предполагам и от силна носталгия по онова време, което, като самата Етел, умираше, ала още не беше съвсем мъртво. Зачудих се дали да обясня всичко това на Антъни Белароса, обаче не знаех с какво да започна.

— Значи се грижите за къщата вместо нея, а?

— Познахте.

Той кимна към входа на трапезарията и отбеляза по повод купищата хартия:

— Май имате доста работа. — После се усмихна. — Това да не е завещанието на старата госпожа?

Наистина бях намерил завещанието й, затова потвърдих:

— Да.

— Милиони ли има?

Не отговорих.

— Всичко на вас ли оставя?

— Да. Много работа.

Младежът се засмя.

Както казах, аз управлявах имуществото на Етел, доколкото имаше такова, и нейните земни притежания трябваше да получи единственото й дете, гореспоменатата Елизабет. Завещанието на Етел, което бях съставил собственоръчно, не ми оставяше нищо, точно както искаше тя, знаех го.

— Господин Сатър? Какво правихте в Лондон?

Люлееше се на стола. Наведох се към него и попитах:

— Защо ми задавате всички тия въпроси?

— Хм… просто от учтивост.

— Добре, тогава и аз ще ви задам няколко учтиви въпроса. Откъде знаете, че госпожа Алърд умира?

— Казаха ми.

— А откъде знаете, че съм живял в Лондон и съм се върнал?

— Чух едно-друго.

— Може ли по-конкретно, господин Белароса?

— Антъни. Наричайте ме Антъни.

Явно нямаше да науча нищо по-конкретно.

Вгледах се в лицето му на бледата светлина. Когато жена ми уби баща му, Антъни беше някъде на осемнайсет — предпоследна или последна година в „Ласал“. Следователно още нямаше трийсет, обаче виждах по очите и поведението му, че за разлика от повечето мъже в Америка, на които им трябва много време да пораснат, Антъни Белароса е зрял мъж или поне почти зрял. Навремето беше Тони, но на това галено име му липсва тежест, та затова сега беше Антъни.

Нещо повече — питах се дали е поел бащиния си бизнес.

Най-основният принцип в американското наказателно право гласи, че човек е невинен до доказване на противното. Само че в тоя случай съвсем ясно помнех думите на Франк Белароса за тримата му сина. „Най-големият ми син, Франки, не става за семейния бизнес, така че го изпратих в колеж, след това ще му уредя нещо в Джърси. Томи е синът ми в Корнел. Иска да е съдържател на голям хотел в Атлантик Сити или Вегас. Ще му намеря нещо заедно с Франки в Атлантик Сити. Тони — той учи в «Ласал», е нещо друго. Той иска да е вътре“.

Погледнах Антъни, по-рано известен като Тони, и си спомних гордостта на Франк от най-малкия му син: „Малкият негодник иска моята работа. И знаете ли какво? Ако я иска достатъчно силно, ще я получи“.

Подозирах, че Тони наистина е получил работата и е станал дон Антъни Белароса. Обаче не бях сигурен.

— Става ли да ви викам Джон? — попита той.

— Аз пък ще ти викам Тони. — Може би не е много разумно да се ебаваш с евентуален мафиотски бос, обаче го правех с баща му, който между другото оценяваше, че не се натискам да му целувам ръката. Във всеки случай трябваше да установя йерархията.

Антъни се усмихна малко криво.

— Навремето ви виках господин Сатър.

— С какво мога да ви бъда полезен, Антъни? — попитах вместо отговор.

— Ами… извинявайте, че се отбивам ей така, но минавах оттук и видях, че свети, и както казах, чух, че сте се върнали, та порталът беше затворен и влязох през… как й се вика?

— Задната порта.

— Да. Беше отключена. Трябва да я заключвате.

— Не съм вратар.

— Да де. Както и да е, реших да се отбия.

Според мен май беше обмислено малко по-отдавна.

— Надявам се, че не сте препречили пътя.

— Не. Шофьорът премести колата. Помните ли го? Тони. Шофьорът на баща ми?

— Помня, че тогава на него му викаха Антъни.

Той се усмихна.

— Да. Вече не обаче. За да не ни бъркат.

— Ясно. — Съмнявах се, че шофьорът на мъртвия бос е имал думата по въпроса. Що се отнася до семейния бизнес, останалите живи служители и законите за наследството, съвсем ясно си спомнях, че и друг член на семейството искаше работата на Франк Белароса, така че за да видя как ще реагира Антъни, попитах: — Как е чичо ви Сал?

Младият Белароса ме зяпна безмълвно. Отвърнах на погледа му също толкова безмълвно.

За последен път бях видял Салваторе Д’Алесио, също известен като Сали Да-да, на погребението на Франк. Преди жена ми да очисти Франк Белароса, някой друг се бе опитал да направи същото и главният заподозрян беше чичо Сал. Случи се в един ресторант в италианския квартал, където за нещастие присъствах, и бях достатъчно близо до Дон Конте и неговия бодигард Вини, та кръвта на телохранителя да ме оплиска. Не беше от най-приятните вечери.

Чичо Сал го нямаше на неуспешния атентат, естествено, обаче подписът му най-вероятно стоеше под поръчката. Не мога да понасям семейните скандали и въпреки че лично съм запознат с проблема, доколкото знам, нито един Сатър или Станхоуп не е поръчвал убийството на роднина… макар че не е лоша идея. Всъщност май току-що ми хрумна как да използвам Антъни Белароса. Майтап бе. Сериозно.

— Добре е — отговори той накрая.

— Хубаво. Предайте му много поздрави от мен, когато го видите.

— Аха.

В живота има неща, които човек не забравя никога, и онези няколко пролетни и летни месеца преди смъртта на Франк през октомври и раздялата ми със Сюзън са изпълнени с образи и звуци, завинаги запечатани в ума ми. Освен че пред очите ми пръснаха главата на Вини с пушка, никога няма да забравя младия Антъни Белароса над бащиния му гроб. Момчето се държеше изключително добре — по-добре от майка си, която виеше и припадаше през няколко минути — и в очите му видях нещо повече от мъка. Видях го да се взира в чичо си Сал толкова яростно, че той не можа да издържи погледа му. За мен, а и за всички останали беше ясно — момчето знаеше, че чичо му се е опитал да убие баща му. Беше ясно също, че някой ден Антъни Белароса ще уреди сметката. Затова сега с изненада научавах, че чичо Сал още е жив и здрав — и че чичо Сал още не е убил Антъни.

Както бях установил по време на кратките ни отношения с дон Белароса и неговото голямо семейство обаче, тия господа бяха невероятно търпеливи и благоразумни, когато обмисляха кого и кога трябва да очистят.

Покрай тези мисли се зачудих какво ли мисли Антъни за Сюзън Сатър — жената, успяла там, където се провали чичо Сал. Сега, след като тя се беше върнала — и всъщност живееше на няма и половин километър — се запитах… но може би щеше да е по-добре да оставя тая тема, затова продължих с темата за семейството и се поинтересувах:

— Как е майка ви?

— Добре е. Върна се в Бруклин. — И прибави: — Ще й кажа, че сме се виждали.

— Поздравете я от мен.

— Благодаря. Тя ви харесваше.

— Аз също. — Над тоя разговор, естествено, тегнеше неловкият факт, че тогавашната ми жена е направила Анна Белароса вдовица, а Антъни и двамата му братя е оставила без баща. — А братята ви? — попитах. — Франки и Томи се казваха, нали?

— Да. Добре я карат. Ами вашите деца?

— И те я карат чудесно — отвърнах.

— Радвам се. Спомням си ги. Умни деца.

— Благодаря.

Частният път, който минава край Станхоуп Хол и Алхамбра — Грейс Лейн, — свършва при Лонгайлъндския пролив, тъй че Антъни Белароса не се отбиваше просто ей така и ми хрумна, че все още живее наблизо. Тая мисъл не ми допадна особено, но исках да се уверя, затова го попитах:

— Къде живеете?

— В старото имение на баща ми. — Помълча и добави: — Сега там строят нови къщи, купих една. Кварталът се казва Алхамбра Истейтс. Къщите са с по пет акра земя.

Не отговорих, обаче си спомних, че по силата на споразумението на Франк с държавата, за да не го пратят в затвора, трябваше да се откаже от Алхамбра заради неплатени данъци върху незаконна печалба. За последен път бях ходил там след смъртта му — бяха разрушили разкошната вила и бяха разделили земята на строителни участъци, за да увеличат държавните приходи, а също и от злоба.

Всъщност, откакто се бях върнал, няколко пъти бях минавал с колата покрай някогашното имение и бях виждал новите къщи през железния портал — миниатюрни алхамбри с червени керемидени покриви и стени с бяла мазилка, като че развалините на голямата къща се бяха преродили в нейни малки копия. Зачудих се дали са оцелели езерцето и статуята на Нептун.

Тъй или иначе, сега научавах, че Антъни Белароса е купил една от тия вили. Не бях сигурен дали това е ирония, символ, или Антъни просто е получил добра оферта от строителя, Доминик, който беше paesano^[2] на Франк.

Антъни май се замисли за изгубеното си наследство и каза:

— Тая шибана държава гепи имота и изхвърли семейството ми на улицата.

Дразня се, когато хората (също като бившата ми жена) пренаписват историята, особено ако съм присъствал на въпросното историческо събитие. На Антъни може и да не му бяха известни обстоятелствата около отнетата му бащиния, ала определено можеше да се досети за тях, ако имаше малко ум, пък и желание да приеме фактите.

— Баща ви сам предаде Алхамбра на държавата — казах, макар да знаех, че не бива.

— Да бе. Опряха му пистолет в главата и той я предаде.

Просто трябваше да сложа край на това неочаквано посещение, обаче Антъни имаше да постави още няколко въпроса и аз… е, може би се безпокоях за Сюзън. Тъй де, тя все пак беше майка на децата ми. Вгледах се внимателно в него. Не приличаше на убиец, ама и баща му не приличаше. Нито пък Сюзън. Басирам се, че Франк се е изненадал, когато е извадила пистолета и го е гръмнала с три куршума.

— Използваха скапания закон и заграбиха всичко, до което се докопаха, след неговата… смърт — продължи Антъни. После ми даде исторически паралел: — Като римските императори след смъртта на някой благородник. Обвинявали го в нещо и му заграбвали земята.

Никога не бях възприемал Франк Белароса като знатен римлянин, но можех да си представя правосъдното министерство и данъчната служба в ролята на алчен и могъщ император. Въпреки това изгубих търпение.

— Законът е суров и невинаги се прилага справедливо, но…

— Законът е идиотски. Гражданските права и свободи са над всичко!

— Завършили ли сте право, господин Белароса?

— Не. Обаче…

— Аз обаче съм завършил. Но да оставим закона за момент. Случайно знам от първа ръка, че баща ви се съгласи да предаде определени имоти на правосъдното министерство в замяна на… — Видях, че Антъни Белароса е надушил накъде клоня и не иска да чуе, че баща му е нарушил единствения важен за него закон — закона за омертата. За мълчанието.

Та за да спазя принципа, че за мъртвите се говори само добро, казах:

— Баща ви дължеше някои стари данъци… Аз бях негов данъчен консултант… и той уреди нещата, като предаде някои имоти на финансовото министерство, сред които и Алхамбра, за съжаление. — Бяха му конфискували и това имение, Станхоуп Хол, което беше купил, струва ми се, по настояване на Сюзън, от моя тъст идиот Уилям. Само че не бях сигурен дали и Антъни го знае и нямах желание да го загрявам повече, затова просто заключих: — Сделката не беше лоша.

— Чист грабеж.

А всъщност — капитулация с цел оцеляване. Много добре си спомнях как Франк Белароса, докато се намираше под домашен арест, се опитваше да оправдае сътрудничеството си с властите. „Старият закон за мълчание е мъртъв. Няма вече истински мъже, няма герои, няма смели момчета, няма ги и от двете страни на закона. Всички сме буржоазни хартиени типове, ченгетата и мошениците, и сключваме сделки, когато ни се налага, за да си опазим задниците, парите и живота. Изпяваме всеки и сме щастливи, че имаме възможността да го направим“.

И завърши обяснението, което не му бях искал, с думите: „Бях веднъж в затвора, господин адвокат, и трябва да ти кажа, че това не е място за хора като нас. То е за новите лоши момчета, те са по-сурови и по-твърди“.

Антъни ме погледна, поколеба се, после каза:

— Някои разправяха… нали разбирате, баща ми имаше врагове… и някои хора разправяха, че… издавал информация на властите. — Изгледа ме колебливо и след като не отговорих, прибави: — Сега разбирам, че просто е имал проблеми с данъчните. И по-рано са го хващали в същото.

— Да, вярно.

Младият Белароса се усмихна.

— Като Ал Капоне. Не могли да го пипнат за контрабанда, затуй го прибрали за неплатени данъци.

— Точно така.

— Та в крайна сметка, господин адвокат, тъкмо вие сте му казали да си плати.

— Да. По-добре, отколкото да го обвинят в данъчни измами. — Всъщност Франк Белароса помогна на мен да се отърва от обвинение в данъчни измами. Както научих по-късно, в действителност той беше инсценирал нещата така, че да ми предявят обвинението, и следователно най-малкото, което можеше да направи, бе да ме измъкне. В резултат се оказах негов длъжник и за да му се отплатя, му помогнах с обвинението в убийство. Нищо чудно, че моделът му за подражание беше Николо Макиавели — можеше да цитира цели откъси от „Князът“ и сигурно дори да му напише продължение.

— Значи отнемането на имота му няма нищо общо с повдигнатото му обвинение в убийство, така ли? — попита Антъни.

— Няма. — И в това имаше нещо вярно. По ирония на съдбата Франк Белароса Епископа, навярно най-големият престъпник в Америка след самите власти, не беше извършил убийството, в което го обвиняваха. Несъмнено нямаше почти нищо друго, което да не е извършил през своите двайсетина-трийсет години организирана престъпна дейност, обаче това обвинение в убийството на колумбийски наркобарон му го беше инсценирал окръжният прокурор, господин Алфонс Ферагамо, който имаше лична вендета срещу господин Франк Белароса.

— Вие сте били един от адвокатите му по делото за убийство, нали?

— Да. — Всъщност бях единственият му адвокат. Така наречените адвокати на мафията си кротуваха, докато Джон Уитман Сатър от „Перкинс, Перкинс, Сатър и Рейнолдс“ се потеше във федералния углавен съд и играеше необичайната роля на човек, който се напъва да измисли как да измъкне мафиотски бос под гаранция. Франк наистина мразеше затвора.

— Знаете ли, че ФБР откри ония, дето са очистили колумбиеца? — продължи Антъни.

— Знам. — Преди няколко години го бях научил от дъщеря ми, която работи в бруклинската окръжна прокуратура и с удоволствие ми съобщи, че съм защитавал невинен. Думите „невинен“ и „Франк Белароса“ обикновено не вървяха в едно и също изречение, обаче в тесните граници на тоя случай бях постъпил правилно и честта ми беше възстановена. Горе-долу.

— Оня боклук Ферагамо адски му се беше наточил на баща ми — осведоми ме наследникът на Епископа.

— Вярно е. — Всъщност господин Ферагамо, прокурорът, който отговаряше за южния район на Ню Йорк, искаше да прибере най-големия трофей в своята джунгла — Франк Белароса. И не му пукаше как ще го направи. Обвинението в убийство се оказа фалшиво, но в крайна сметка Алфонс Ферагамо, като чакал, ръфащ огромен африкански бивол, повали плячката си.

Антъни не преставаше с тирадата си.

— Всички обвинения на оня боклук отпаднаха. Въздух под налягане. Всъщност беше лично. Беше вендета.

— Да. — Но беше и бизнес. И за Франк, и за Алфонс. Дон Белароса бе срам за окръжния прокурор. Отчасти, може би повече, отколкото бях способен да разбера, в това имаше нещо италианско. Само че професионално Алфонс Ферагамо не можеше да остави най-големия мафиотски бос в страната на свобода — да живее в имение, да кара скъпи коли и да се храни в ресторанти, които прокурорът не можеше да си позволи. Всъщност да де, това на практика означава „лично“.

Та Ферагамо накрая успя да впие зъби в ташаците на големия бивол, с различни средства, къде законни, къде не толкова, и Франк Белароса се строполи, и закрещя за милост.

За нашата култура е присъщо да виждаме престъпника в романтична светлина — Били Хлапето, Джеси Джеймс, гореспоменатия Ал Капоне и така нататък — и изпитваме известно колебание, когато го побеждават свещените сили на реда и закона. Босът конте Белароса, наричан също Епископа, стана любимец на медиите, източник на безкрайно развлечение за публиката, звезда. Та когато се разнесе вестта, че е под домашен арест в лонгайлъндското си имение и оказва съдействие на правосъдното министерство, мнозина или не повярваха, или се почувстваха някак си предадени. Най-близките му „съратници“ определено се чувстваха предадени и бяха адски нервни.

Ала преди да изправят Франк Белароса в съдебната зала като свидетел на обвинението, Сюзън Сатър спаси репутацията му, като го уби. И неговото убийство, извършено от омъженото му гадже, красива червенокоса светска дама, само още повече допринесе за превръщането му в легенда и за репутацията му на лошо момче.

Съпругът на гаджето на мафиотския бос (аз) също получи доста сериозно медийно внимание. Ама не чак толкова, че цялата тая история да си струва.

Странно нещо, Сюзън не излизаше много добре в жълтата преса и публиката нададе рев за справедливост, когато щатът Ню Йорк и прокуратурата се отказаха от всякакви евентуални обвинения срещу нея, а именно предумишлено убийство, убийство на федерален свидетел и прочее.

Пропуснахме голяма част от тия медийни забавления, защото аз отплавах, а Сюзън се премести в Хилтън Хед. Нюйоркската преса бързо губи интерес към хора, които не се намират в някой от кварталите или предградията.

Тъй или иначе, за да съм честен, обективен и справедлив, от тая афера, освен Франк, най-много пострадаха членовете на семейство Белароса. По време на това престъпление от страст всички те бяха напълно невинни граждани. Впоследствие Антъни може да беше получил бойното си кръщение, обаче когато изгуби баща си, още учеше в гимназията.

Та затова му казах:

— Познавах баща ви достатъчно добре, за да ми е известно, че направи каквото трябваше, за да… за да се отърве от властите и да остане до жена си и синовете си.

Антъни не отговори и аз се възползвах от мълчанието, за да сменя темата. Носеше венчална халка, затова отбелязах:

— Виждам, че сте женен.

— Да. Имам две деца.

— Чудесно. Мъжът трябва да е женен. Това го спасява от неприятности.

Кой знае защо, думите ми му се сториха смешни.

— С какъв бизнес се занимавате? — попитах без заобикалки.

— Поех фирмата на баща ми — без колебание отвърна Антъни. — Бел Ентърпрайзис. Транспорт и съхранение на багаж, извозване на смет, лимузини под наем, охрана… такива неща.

— А кой пое другите фирми на баща ви?

— Нямаше други фирми, господин Сатър.

— Ясно. — Погледнах си часовника.

Той явно не бързаше да си ходи. Вместо това ме осведоми:

— Баща ми веднъж ми каза, че не познавал друг с такава комбинация от ум и смелост като вас. — И прибави: — Освен италианци.

Не отговорих и не бях сигурен дали ми е приятно да го чуя. Освен че това беше доста половинчат комплимент (освен италианци), трябваше да имам предвид източника.

Посещението на Антъни очевидно имаше друга цел, освен да си припомним миналото и да ме поздрави като нов съсед. Всъщност надушвах предложение за работа. Предишния път, когато работих за член на семейство Белароса, животът ми отиде по дяволите, затова не горях от желание да опитам пак.

Понечих да се изправя.

— Ще ви отнема само още няколко минути — спря ме той.

Отново се отпуснах на креслото и му предложих:

— Моля, преминете направо към целта на посещението ви.

Антъни Белароса като че ли се умисли. Наблюдавах го. Не притежаваше нищо от властното присъствие на баща си, ала не беше и женчо, който се прави на татенцето си. Беше си съвсем истински, но все още недовършен продукт на средата си. Освен това оставах с впечатлението, че заради мен крие своята сурова гангстерска същност. А това означаваше, че иска нещо.

— Разпитвам много за баща ми, неговите приятели и роднините, и всички говорят страхотни неща за него, обаче си мислех, понеже наистина ви уважаваше… че може би ще ми разкажете нещо… такова де… нещо за него, дето неговите paesanos не могат да го проумеят. Нали разбирате?

Знам, че хората искат да слушат хубави неща за своите непрежалими покойници от ония, които са ги познавали, и момчето явно боготвореше баща си, тъй че привидният повод за идването му беше да чуе как Джон Уитман Сатър — образован американец с родословие от първите заселници — ще каже нещо мило и граматически вярно за протокола. Тогава защо ми се струваше, че съм на събеседване за нова работа?

— Познавахме се само около… хм, половин година — отвърнах.

— Да, но…

— Ще си помисля.

— Добре. Навярно може да помислите и как да ви се отплатя за това, което направихте.

— Какво съм направил?

— Спасихте му живота.

Не отговорих.

— Оная вечер в „Джулио“. Когато го раниха. Спрели сте кръвта.

Какво съм си мислел, по дяволите, когато го бях направил? Искам да кажа, тогава вече бях сигурен, че чука жена ми. Отгоре на всичко не е благоразумно да се намесваш в мафиотско убийство. Искам да кажа, някой — в конкретния случай Салваторе Д’Алесио — беше платил добри пари да очистят Франк Белароса и аз го преебах. Та към категорията „никое добро дело не остава ненаказано“, след като оздравя, Франк ми намекна, че баджанак му, господин Д’Алесио, не бил доволен от мен. Зачудих се дали чичо Сал още ми е сърдит. А може би всичко ми беше простено, след като жена ми впоследствие уби Франк. Може би трябваше да помоля Антъни да попита чичо си за това. А може би не трябваше.

— Господин Сатър? Вие му спасихте живота.

— Постъпих като всеки човек, който е подготвен да оказва първа помощ — отвърнах. И прибавих: — Нищо не ми дължите.

— Ще ми е приятно да ви върна услугата.

Ясно си спомнях услугите на Франк. Не ми бяха особено полезни. Бях убеден, че услугите на Антъни също предполагат известни последици. Та, за да отрежа опасността от корен, реших да съм пределно ясен.

— Впоследствие се оказа, че съм спасил живота на баща ви само за да може жена ми да го убие.

Това като че ли го изненада — сигурно си мислеше, че няма да спомена конкретната причина за смъртта на баща му. Тъй де, Франк Белароса не почина от естествена смърт, освен ако в неговия свят убийството от разярено гадже не се смята за такава.

И за да се доизясня, прибавих:

— Баща ви чукаше жена ми. Но предполагам, че го знаете.

Той не отговори веднага, после рече:

— Да де, вестниците писаха.

— А знаете ли, че тя се е върнала?

— Да. Знам.

— И какво мислите за това?

Антъни ме погледна право в очите.

— Мисля, че не е трябвало да се връща.

— И аз мисля така. Обаче тя очевидно е на друго мнение. — И без да откъсвам очи от него, заявих: — Предполагам, че това няма да е проблем, Антъни.

Той продължи да се взира в мен.

— Ако щяхме да имаме такъв проблем, господин Сатър, нямаше да има значение, даже да живееше на луната. Capisce?

Вече бях сигурен, че разговарям с младия бос.

— Ето това е услугата, която можете да ми направите.

Антъни се замисли за момент.

— Не знам какво се е случило между тях, но е било лично. И когато между един мъж и една жена се случва нещо лично… ние не се занимаваме с това. — И прибави: — Няма проблем.

Когато Франк Белароса казваше, че няма проблем, проблем имаше. Обаче засега оставих нещата така и мислено си отбелязах да продължа с Антъни Белароса разговора по въпроса защо да не очиства бившата ми жена. Тъй де, напоследък Сюзън не ми беше правила никакви услуги, но пък е майка на децата ми, както вече споменах. Щях да го посоча на Антъни, но пък той щеше да ми напомни, че тя го е оставила без баща. Като се замисли човек, направо е невероятно колко неприятности докарва едното ебане.

Във всеки случай вече достатъчно се бях разхождал по пътеката на спомените и имах възможност да изтъкна аргумента си, затуй се изправих.

— Мерси, че се отбихте.

Младият Белароса последва примера ми и излязохме в антрето. Поставих ръка на бравата, обаче той спря и ме попита:

— Видяхте ли се вече с жена си?

— Бившата ми жена. Не, не съм.

— Е, ще се видите. Можете да й предадете, че всичко е наред.

Не отговорих, но ми хрумна, че Сюзън Станхоуп Сатър сигурно изобщо не се е замисляла над факта, че се е върнала в квартала, в който е убила мафиотски бос. А вече трябваше да е чула, че Антъни живее на територията на някогашното имение Алхамбра. Може би се канеше да му се обади и със закъснение да му изкаже съболезнованията си, понеже не е присъствала на погребението на любовника си. Това не е само майтап. За Сюзън е присъщо едно убеждение, типично изобщо за горната класа — фактът, че си застрелял човек, не означава, че не бива да си любезен с приятелите и роднините му.

— Някой път може да излезем на вечеря — предложи Антъни.

— Кой?

— Ние с вас.

— Защо?

— Ами, такова, просто да си поговорим.

— За?

— За баща ми. Той наистина ви уважаваше.

Не бях сигурен, че съм изпитвал същото към дон Белароса. Тъй де, той не беше въплъщение на злото. Всъщност беше добър съпруг и баща, като се изключеха извънбрачните му връзки и това, че е вкарал най-малкия си син в организираната престъпност. Можеше да е и добър приятел, като се изключеха лъжите и манипулациите, да не споменавам, че опъваше жена ми. Освен това имаше чувство за хумор и се смееше на вицовете ми, което показваше висок интелект. Ама да го уважавам?! Не. Обаче го харесвах.

— Баща ми ви имаше доверие — прибави гостът ми.

Сигурен съм, че Антъни наистина искаше да научи нещо повече за баща си, но искаше да научи нещо повече и за моя милост и да си обясни защо баща му е имал такова високо мнение за мен. И после… е, също като баща си, щеше да ми направи предложение, което би трябвало да отхвърля. А може би имах прекалено голямо самомнение или пък проявявах прекалена подозрителност към съседското му посещение?

Той видя, че се колебая.

— Ще го смятам за услуга.

Знаех, че тия хора придават огромно значение на услугите, независимо дали се предлагат, или получават, тъй че не биваше да се отнасям несериозно към тая дума. От друга страна, една услуга се заплаща с друга, както лично бях установил преди десет години. Следователно от всякакви бъдещи контакти с Антъни Белароса не можеше да излезе абсолютно нищо добро.

Само че… може би нямаше да е много разумно да го пратя на майната му, с оглед на моята загриженост за Сюзън. И ако параноята ми стигнеше още по-далече, също щях да имам предвид загрижеността си за Салваторе Д’Алесио. „Италианска склероза е, когато забравяш всичко освен кой те е ядосал“ — веднъж ми бе обяснил Франк.

Тъй или иначе, имаше още някои повеи от миналото, които навярно подлежаха на обсъждане, и с всичко това наум допуснах втората си грешка за вечерта.

— Добре. Вечеря.

— Чудесно — усмихна се Антъни. — Какво ще кажете за „Джулио“?

Всъщност нямах желание да се връщам в оня ресторант в италианския квартал, в който Франк отнесе три огнестрелни рани. Като оставим настрана лошите спомени, съмнявах се, че собственикът или персоналът ще се зарадват, ако се появя там с Младши.

— Нека е китайски ресторант.

— Добре. Утре вечер?

Беше понеделник и имах нужда от около две денонощия, за да дойда на себе си, затуй отвърнах:

— В сряда. Има едно заведение в Глен Коув, казва се „Уон Ли“. Да речем в осем.

— Мога да ви взема.

— Ще се видим направо там.

— Чудесно. Ще сме само двамата. — Антъни ми напомни: — Най-добре да не споменавате часа и мястото пред никой.

Погледнах го и очите ни се срещнаха. Кимнах.

— Добре.

Понечих да отворя вратата, обаче той отново ме спря.

— Чакайте малко. — Извади мобилния си телефон, избра някакъв номер с продължително натискане на един клавиш и каза: — Да. Готов съм. — После затвори и ме попита: — Искате ли да излезете навън и да се видите с Тони?

Нямах нищо против да подишам малко чист въздух, но както бях научил в „Джулио“, не е разумно да стоиш твърде близо до човек, който има нужда от бодигард, затова отклоних предложението.

— Може би друг път.

Явно му трябваше някоя и друга минута, за да е сигурен, че няма да виси сам край тъмен път, та за да убие времето, полюбопитства:

— Защо още не сте се виждали с нея?

— Ангажиран съм.

— Нима? А тя ангажирана ли е? Има ли си приятел?

— Нямам представа.

Антъни ме погледна и ме изненада с дълбокото си философско прозрение:

— Всичко е адски шибано, нали?

Оставих това без коментар.

Мобифонът му иззвъня и той хвърли поглед към дисплея, но не отговори.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Отворих вратата.

— Благодаря, че се отбихте.

Той се усмихна.

— Ей, изглеждахте така, все едно сте видели призрак.

— Имате очите на баща си.

— Нима? — Антъни ми подаде десницата си. Ръкувахме се. — До сряда.

И излезе в хладната вечер. Проследих го с поглед, докато мина през задната порта и излезе на пътя, където го чакаше Тони, изправен до някакъв голям черен джип. А бе къде останаха кадилаците? Двигателят работеше, ала фаровете бяха изключени и Тони държеше лявата си ръка на дръжката на вратата, а дясната — под сакото.

В това имаше известен мелодраматизъм, помислих си, обаче нищо не пречи да изпълняваш ритуала. Просто не знаеш откъде ще ти дойде. Но пък, помислих си, може да са пуснали по петите му наемен убиец. А аз ще вечерям с тоя човек?

Преди момчетата да приключат ритуала, затворих вратата, върнах се в трапезарията и си сипах коняк в кафената чаша.

— Точно така. Адски шибано.