Нелсън Демил
Скъпи Джон! (6)

4.

На другия ден подкарах форда по Скънкс Мизъри Роуд^[1], една от няколкото тукашни улици с доста неблагозвучни имена. Логично е местните жители или предприемачите да искат да ги сменят, обаче тия имена са исторически, някои датират още от XVII век, пък и като си фрашкан с пари, хич не ти пука, ако ще имението ти да е на улица „Кокоши гъз“. Това даже допълва чара му.

Златният бряг представлява конгломерат от градчета от колониалната епоха по северното крайбрежие на лонгайлъндския окръг Насау, на петдесетина километра източно от Манхатън. Едни имат старинни центрове, а други, като Латингтаун, където се намира Станхоуп Хол, са предимно жилищни райони, сбор от величествени имения, по-малки имения с претенции и нови имения тип конфекция, построени на територията на стари имения.

В своя зенит — от Епохата на позлатата до „Бурното“ второ десетилетие на XX век, завършило с Черния четвъртък, 29 октомври 1929-а — лонгайлъндският Златен бряг е бил най-големият център на богатство и власт в света. И камък да хвърлиш, все ще улучиш милиардер. После Голямата депресия, Втората световна, подоходният данък и разширяващите се предградия са нанесли смъртоносни удари на тая райска градина на стари пари, стари родове и стари обичаи, но тя е устояла, сянка на своето минало, въпреки че сега, при цялото това ново уолстрийтско богатство, усещам възраждане на формата, макар и не на същността на тоя изгубен свят.

Лоукаст Вели е типично градче на Златния бряг и аз се бях запътил натам. Скромната ми цел беше сандвич — по-конкретно сандвич от ръжен хляб с шварцвалдска шунка, мюнстерско сирене и горчица. Мислех си за него цяла седмица и сега моментът беше настъпил. Тоя сандвич можеше да се намери в „Немски деликатеси на Ролф“ — надявах се, че заведението не е пометено от урбанизацията, диетичните мании и здравословното хранене.

Беше съвършен юнски ден, около двайсет и четири градуса, предимно слънчево, с няколко бели пухкави облачета на светлосиньо небе. Цветята цъфтяха, големите стари дървета бяха напълно разлистени и лекият бриз поклащаше клоните им. Пееха птици, пчели опрашваха разкошни цветя, пеперуди кацаха върху чипите нослета на съвършени деца, които с кикот се обръщаха към бавачките си: „О, Мария, нали е чудесно да си богат?!“

Завръщането ми тук освежаваше спомените ми за причината след цяло десетилетие все още да съм ядосан. Искам да кажа, бях продължил да живея живота си и тригодишното ми плаване, по време на което имаше някой и друг опасен момент, изигра достатъчно пречистваща и разсейваща роля, за да не ми позволи да мисля за миналото. А Лондон, където бях останал седем години, нито за миг не ми приличаше на място, където са ме пратили в изгнание или където сам съм избягал от миналото си. Сега обаче се бях завърнал и усещах, че това минало търпеливо ме е чакало.

От друга страна, повечето места тук бяха свързани и с приятни спомени. Тъй де, тук съм роден и израснал, тук се ожених и ми се родиха деца, все още имах роднини и приятели. А бях заминал. Може би тъкмо затова още бях гневен. Нещата не биваше да се развият така — и нямаше, ако Франк Белароса не чукаше жена ми. Или обратно.

Продължих нататък по пътя на спомените, който сега се казваше Хорс Холоу Роуд^[2], и подминах някогашния си кънтри клуб, „Крийк“. Той също ми навя много спомени, например как със Сюзън бяхме завели дон Белароса и неговата натруфена съпруга Анна на вечеря в клуба. Другите членове не им се зарадваха и като се замислех, бях проявил неблагоразумие. Ама беше адски забавно.

Тъй или иначе, беше вторник, обедно време — един ден след посещението на Антъни Белароса, което имаше разузнавателна цел, сигурен бях. Не можех да повярвам, че наистина съм се съгласил да вечерям с тоя тип. Както казваха собствените ми paesanos, „Ако ще вечеряш с дявола, носи си дълга лъжица“. Или в нашия случай, дълги пръчици за хранене. Или още по-добре, отмени вечерята.

За пръв път идвах в градчето след завръщането си и докато се приближавах, забелязвах познатите му особености. Англичаните, сред които собствените ми прадеди, заселили мястото през 1667-а и оттогава в старинното селище нямаше особено много промени. Всичко зависи от районирането все пак.

Завих по Бърч Хил Роуд, старата главна улица, и минах през Стейшън Плаза, площада пред гарата, откъдето някога взимах лонгайлъндския влак, за да пристигна в Манхатън петдесет минути по-късно. На площада се намираше кръчмата „Макглейдс“ — Сюзън понякога ме чакаше там, когато се прибирах. Чудех се колко пъти следобеда е правила секс с Франк Белароса, преди да пийне едно с мен.

Приближих до бившата ми адвокатска кантора, където оставах да работя един-два дни седмично, за да разредя пътуванията до града, и намалих скоростта. Клонът на „Перкинс, Перкинс, Сатър и Рейнолдс“ в Лоукаст Вели се помещаваше във викторианско имение в края на градчето. Сградата още си беше там и продължаваше да е адвокатска кантора, само че пищната фирма на предната морава сега гласеше: „Джоузеф П. Битет & Джъстин У. Грийн, адвокати“.

Имената не ми говореха нищо и отсъствието на собственото ми име от табелата малко ме изненада, въпреки че нямаше какво да прави там.

Ако бях в епизод от „Зоната на здрача“, сега щях да вляза вътре и да видя, че мебелите са други. „Къде е Кати?“ — щях да попитам секретарката и тя щеше да ме погледне озадачено. „Кой?“

— Секретарката ми.

— Какво обичате, господине?

— Аз съм Джон Сатър. Това е моята кантора. Защо името ми го няма на фирмата?

И жената щеше да каже: „Един момент, господине“, после щеше да изчезне и да повика полицията, която щеше да дойде и да ме откара, докато аз се пенявя, че това си е моята кантора, и настоявам да открият секретарката ми или да се обадят на жена ми, за да изяснят всичко. Накрая зад екран щеше да се разнесе гласът на Род Стърлинг: „Джон Уитман Сатър смяташе, че просто се връща в кантората си след обедната почивка — но всъщност е прекарал повече време… в Зоната на здрача“.

Завих обратно към центъра на градчето. Никой посетител, който идваше отнякъде западно от Хъдсън, нямаше да вземе Бърч Хил Роуд за обикновена американска Главна улица. Първо, там бяха паркирани безчет луксозни вносни коли, а пък магазините, забелязах, продължаваха да са главно антикварни или бутици и галерии. Сред ресторантите не се мяркаше нито един Старбъкс.

Бях избягвал Лоукаст Вели, където навярно все още познавах доста хора, обаче след като вече бях тук, можех да си представя случайна среща с някогашен приятел или съсед.

— Здравей, Джон. Къде се изгуби, старче?

— Първо обиколих света с яхтата си, после бях в Лондон. Заминах преди десетина години.

— Толкова отдавна ли беше?! Как е Сюзън?

— Разведохме се, след като тя застреля своя любовник мафиот.

— Да бе. Адски жалко. Имам предвид развода. Хайде да обядваме в клуба.

— Няма да ме пуснат да припаря до „Крийк“ или „Сиуанака“ до края на живота ми.

— Не думай! Е, изглеждаш чудесно, Джон. Съобщи ми кога си свободен.

— Ще ти пратя прислужника си със свободните дати. Чао.

Както и да е, завих по Форест Авеню и намерих място за паркиране близо до „Немски деликатеси на Ролф“ — по-рано често идвах тук, когато ми писнеше от здравословните фъшкии на Сюзън.

Зарадвах се, че заведението още съществува, обаче вътре установих, че е имало мексиканско нашествие и вече не предлагат меню на английски.

Въпреки това поръчах с обичайния си нюйоркски лаконизъм:

— Шварцвалдска шунка, мюнстер, горчица, с ръжен хляб.

— Монстър?

— Не, мюнстер.

— Манастир?

— Не бе. Божичко, пич, поръчвам си сандвич. Какво точно не ти е ясно?

— Швацва…

В ума ми прозвуча саундтракът на „Зоната на здрача“ и прошепнах:

— Къде е Ролф? Какво си направил с Ролф?

— Той заминал, амиго — пошегува се продавачът.

— Ясно. — Тъй или иначе, не исках немски сандвич, направен в Мексико. — Дай ми просто кафе с leche^[3]. Окей?

— Окей.

Взех си кафето и си тръгнах.

През няколко сгради имаше нова закусвалня и както си пиех кафето, се насочих към витрината, за да прегледам менюто. Не щеш ли вратата се отвори и оттам излезе Сюзън Станхоуп Сатър. Заковах се на място и сърцето ми заблъска лудо.

Щеше да ме види — между нас нямаше и пет-шест метра, — ако не разговаряше по мобилния си телефон.

Поколебах се. Обаче след като вече го бях обмислял, реших да отида при нея.

Лейди Сюзън Станхоуп седна на една от масичките пред заведението и без да прекъсва разговора, разопакова торбичката с обяда си. Подреди книжната салфетка, пластмасовите прибори, вносната минерална вода и салатата точно както се полага на изискана маса.

Не я бях виждал от погребението на леля Корнелия преди четири години. Червената й коса беше малко по-къса, отколкото си я спомнях, а тенът й — по-тъмен от всякога. Нацупените й устни бяха с леденорозов гланц, а котешките й зелени очи все още искряха като смарагди на слънцето. Усетих се, че си представям голите й снимки на яхтата.

Отърсих се от спомена и забелязах, че е с обичайното за Лоукаст Вели облекло — кафеникав панталон и зелено поло, на което висяха закачени слънчеви очила. Носеше спортен часовник, но нямаше други бижута, даже вдовишка халка. Дамска чанта на „Коуч“, оставена върху масата, допълваше тоалета й — семпла и не прекалено елегантна за следобедно излизане в градчето. Нещо повече, чантата показваше, че Сюзън е аристократка от някое от именията, а не е от местните.

Тъй или иначе, дълбоко си поех дъх и понечих да се приближа, само че преди да успея да превключа на висока предавка, вратата на закусвалнята се отвори и отвътре излезе друга жена, погледна ме, после се обърна към Сюзън и седна насреща й.

Сюзън приключи телефонния разговор и двете се заприказваха.

Не познавах жената, обаче познавах нейния тип. Макар и малко по-възрастна от бившата ми съпруга, тя се носеше по последна мода, сигурно и викаха Бъфи, Суки или Тафи и твърдо вярваше, че човек никога не може да е прекалено богат или прекалено мършав.

Не чувах какво си бъбрят, ала виждах, че Тафи (или там както й викаха) говори на местния диалект, известен като „спазъм на челюстите“. Добре де, ще ви обясня. Тоя недъг се среща главно при жените, обаче понякога поразява и мъже, и обикновено се наблюдава в светска обстановка, когато зъбите на говорещия са стиснати и той произнася думите само с устни. Получаващите се носови звуци са изненадващо ясни и отчетливи, освен ако говорещият няма дефект на носната преграда.

Както и да е, обядът на Тафи се състоеше от бутилка минерална вода и йогурт с пет гроздови зърна, всичко това извадено от дамска чанта за хиляда долара. Двете със Сюзън, изглежда, се чувстваха комфортно една с друга и не можех да кажа дали си приказват за нещо леко, например мъже, или за нещо важно, например пазаруване.

Изведнъж ме обзе желанието да ида при тях и да кажа нещо недодялано на Тафи, като: „Здрасти, аз съм Джон Сатър, бившият мъж на Сюзън. Разведох се с нея, защото се чукаше с един мазен италиански мафиот, когото после застреля“.

Само че Тафи сигурно го знаеше, тъй като това не беше от ония местни клюки, дето можеш да ги скриеш или забравиш. Това място живееше само със скандали и сплетни и ако отлъчваха от обществото всички, които са направили нещо скандално, кънтри клубовете щяха да опустеят и на домашните купони нямаше да ходи почти никой.

Лошите обноски обаче си имаха граници — пример за това беше вечерята в „Крийк“, на която Сатърови бяха завели семейство Белароса. От друга страна, връзката на госпожа Сатър с господин Белароса едва ли щеше да доведе до зачеркването й от ВИП списъка. Нейното присъствие на благотворителни прояви, коктейли и дамски събирания даже щеше да е крайно желателно. Що се отнася до това, че е застреляла любовника си, е, не че не се беше случвало и друг път, пък и с малко рекламни трикове баналното престъпление от страст можеше да се представи като въпрос на чест. В крайна сметка Сюзън Сатър си оставаше Станхоуп, фамилия, завинаги вписана в аристократичния именник. Заменете я с кое да е друго местно име — Вандербилт, Рузвелт, Прат, Уитни, Грейс, Поуст, Хътън, Морган и така нататък — и ще започнете да разбирате неписаните закони и привилегии.

Известно време наблюдавах как двете жени обядват и си приказват. После за последен път погледнах Сюзън, обърнах се и тръгнах към колата си.