Нелсън Демил
Скъпи Джон! (73)

71.

Полицаите претърсиха къщата и околността и установиха, че няма други престъпници.

Санитарите, които качиха носилка по стълбището, не я свалиха веднага и един униформен полицай ме осведоми:

— Мъртъв е. — Когато пристигнеше, патологът щеше да го потвърди официално.

Полицаите поставиха етикети за веществени доказателства на оръжията. Криминалистите скоро щяха да започнат бавния сложен процес на превръщане на хаоса на местопрестъплението в грижливо организиран научноизследователски проект.

Докато се случваше всичко това, детектив Стив Джоунс от отдел „Убийства“ реквизира домашния ни кабинет, за да ме разпита, а една от линейките закара Сюзън в отделението за жертви на сексуални престъпления в университетската болница „Норт Шор“.

Не бях доволен, че не ми позволиха да я придружа в болницата, но детектив Джоунс ми обясни, че това била стандартната процедура. С други думи, при тежки углавни престъпления свидетелите се разделят. Е, не можеше да минават всичко по един калъп и въпреки че бяхме свидетели, въпреки че Сюзън беше убила заподозрения престъпник, ние очевидно бяхме и жертви на престъпление, затуй заявих на полицая:

— Естествено, ще ви окажем пълно съдействие, обаче трябва да настоя да присъствам, когато разпитвате госпожа Сатър. — И поясних: — Аз съм адвокат и освен това съм неин адвокат. Може би няма да е зле да се обадите на детектив Настаси от Втори участък — той прие нашата жалба за заплахите, отправени ни от нашия нападател.

Детектив Джоунс обмисли думите ми и отиде да се посъветва с началника си и с един прокурор от отдел „Убийства“ на Окръжна прокуратура, и двамата току-що пристигнали. Естествено, случаят беше от особено значение, затова детектив Джоунс, който, сигурен съм, обикновено сам си водеше следствията, сега трябваше да споделя задълженията и правомощията си с началството, което беше окупирало дневната.

В заключение, когато една светска дама убие мафиотски бос, в своето или неговото имение, случаят придобива друго измерение и всички искат да се включат. Спомнях си го от предишния път.

Детектив Джоунс се върна и каза:

— Детектив Настаси пътува насам. — И в отговор на другото ми искане сподели: — Не възразяваме да присъствате, когато разпитвам госпожа Сатър.

— Благодаря.

— Като адвокат, вие разбирате, че сте свидетел на убийство и навярно нещо повече от свидетел, тъй че преди да изслушам показанията ви, трябва да ви кажа правата ви. Чиста формалност.

Това не ме изненада особено, обаче започвах да се ядосвам. От друга страна, в спалнята ми лежеше труп и детектив Джоунс трябваше да се увери, че става въпрос за убийство при законна самоотбрана. А всъщност не беше — тъй де, Сюзън го беше простреляла при обстоятелства, които едва-едва можеха да минат за законна самоотбрана, обаче аз бях ускорил смъртта му и на това му се викаше убийство.

— Ще ви спестя труда — отговорих и сам си изрецитирах правата.

Това явно го задоволи. Поне не ме попита дали разбирам нещата, които току-що съм си казал сам.

Преди да дам показания му съобщих, че покойният ни нападател на име Антъни Белароса ми е посочил като свой съучастник Тони Розини, човек, когото познавам.

Детектив Джоунс предаде тая информация на друг полицай и ме информира:

— Аз бях сред детективите, които се отзоваха на убийството на другия Белароса преди десет години.

Не бях съвсем сигурен защо го споменава, обаче още бях ядосан, че са ни разделили със Сюзън, и попитах:

— Нима от убийството на първия Белароса минаха цели десет години?!

Той не обърна внимание на сарказма ми и аз започнах с показанията си. Детектив Джоунс записваше всичко на листове с редове, макар че, естествено, можех сам да го напиша или на компютъра, или на ръка. Обаче винаги се е правило така — защо да въвеждаме нова технология?

В показанията си пропуснах да отбележа, че съм коленичил върху гърдите на престъпника и повторно съм отворил раната му, за да съм сигурен, че ще умре преди пристигането на линейката. Тъй де, детектив Джоунс не ме попита, защо сам да му казвам?

Всичко това отне повече от час и след като прочетох показанията си, поставих подписа си под тях, наред с детектив Джоунс и още един полицай, които свидетелстваха, че се подписвам собственоръчно.

На двора спря полицейска кола и един униформен полицай придружи Сюзън до входната врата. Детектив Джоунс отиде да я вземе и я доведе в кабинета.

Прегърнахме се и тя каза:

— Добре съм. Дадоха ми някакви успокоителни и утре пак трябва да отида на преглед, но мисля, че ще предпочета личния си лекар.

В кабинета при нас дойдоха началникът на детектив Джоунс, лейтенант Кенеди, и една млада дама от Окръжна прокуратура, Кристин Донъли, която ми напомни за Каролин. За да помогна на всички да застанат на правилни позиции в тоя критичен момент от следствието, ги информирах:

— Дъщеря ни Каролин работи в Бруклинската окръжна прокуратура.

Госпожа Донъли се усмихна.

— Не е лесно да работиш при Джо Хайнс, обаче ще научи много.

Както ми е известно, между служителите на реда и закона съществува изумително братство и човек никога не бива да пропуска възможността да каже на ченге или прокурор, че любимият му чичо е полицай в Южен Бронкс или някъде другаде и че дъщеря му, племенницата му или племенникът му работи в някоя прокуратура, дори да се наложи да си го измисли.

Тъй или иначе, следствието водеше детектив Джоунс и той започна, като попита Сюзън дали се чувства добре и тъй нататък.

После й прочете правата и я помоли да даде показания за случилото се тая вечер. И почна да пише върху своите листове с редове.

Знаех, че е най-добре да си мълча, макар че, естествено, можех да съветвам клиентката си, ако преценях, че прави инкриминиращи изявления, например: „Казах на Джон да се качи горе и да се погрижи за него“. Тогава Джоунс можеше да попита: „Какво имате предвид с думите «да се погрижи за него?»“

Разбира се, ние официално не бяхме заподозрени в предумишлено убийство, обаче все пак имаше убит, така че със Сюзън трябваше да внимаваме какво говорим.

Още преди да се появи първият детектив, аз й бях казал недвусмислено да заяви, че е смятала, че животът ни е в опасност, и затова е стреляла по човек, който всъщност не е бил въоръжен точно в тоя момент. И като неин адвокат я бях посъветвал да прибави, че престъпникът не се е подчинил на заповедта й да спре и да вдигне ръце и че се е нахвърлил върху нея.

За съжаление, това не беше дребна подробност и не исках съдебните заседатели да останат с каквито и да било съмнения. Естествено, в действителност Сюзън се беше целила в сърцето на Антъни и искаше да го довърши с изстрел със сачми в лицето. Напълно разбирах мотивите й, но не бях убеден, че полицията и Окръжна прокуратура ще ги разберат — особено като се имаше предвид извършеното от нея неоправдано убийство на бащата на заподозрения престъпник.

В заключение, колкото и прекрасна жена да беше, Сюзън Станхоуп си имаше скрита страна, която се беше проявила преди десет години и която, надявах се, нямаше да се прояви скоро пак.

Докато траеше разказът, госпожа Донъли и началникът на отдел „Убийства“ лейтенант Кенеди си водеха записки, но мълчаха и оставяха Сюзън да говори.

Тя стигна до момента, в който Антъни Белароса и Тони Розини буквално я завлекли в спалнята на втория етаж, смъкнали й халата и гащичките и я вързали на леглото.

Виждах, че госпожа Донъли, прекалено млада, за да е закоравяла от многобройните примери за човешка поквара, е искрено разстроена. Помислих си за Каролин и се зачудих как ще й повлияят още няколко години в Бруклинската прокуратура.

Сюзън също беше започнала да се разстройва, ала дълбоко си пое дъх и продължи:

— Белароса ме завърза по очи на леглото и с някакъв колан… мисля, че е на Джон… ме би по задника…

Изправих се.

— Не съм чул тази част и не искам да я чуя. Моля, повикайте ме, когато госпожа Сатър стигне до момента на моето влизане в стаята.

Излязох да подишам чист въздух. На двора вече се бяха събрали пет-шест полицейски коли и няколко автомобила от криминалистиката, ала линейката я нямаше и предположих, че са закарали трупа на Антъни в моргата. Е, ако не се бавеха много с аутопсията, можеха да ги изложат едновременно с чичо Сал, например в същия бруклински траурен дом, в който беше поклонението на Франк. И после, ако Бруклинският диоцез не възразеше, щяха да им направят двойно опело в „Санта Лучия“ и двойно погребение в черковното гробище. Каква ирония, а? Или поне щеше да е по-удобно за приятелите и роднините. Във всеки случай тия две погребения щях да ги прескоча.

Един униформен полицай дойде и ме отведе в кабинета.

Сюзън продължи разказа си с думите:

— Надявах се Джон да се е сетил, че нещо не е наред, и да е повикал полиция… но после чух гласа на Антъни в коридора и когато разбрах, че води Джон, сърцето ми се сви…

Седнах и изслушах нейната гледна точка за случилото се в спалнята. Версиите ни се различаваха само по отношение на онова, което си беше мислила. Тя например каза:

— Както вече споменах, Белароса ми заяви, че когато Джон се върнел, той първо щял да ме накара да застана на колене и да му направя… орален секс. Затова знаех, че мога да го… ухапя — щеше да изпита толкова силна болка, че можех да се претърколя под леглото и да взема двуцевката, която бях оставила там. Той накара Джон да се заключи с белезници за радиатора, но не смяташе, че аз представлявам опасност за него.

Е, басирам се, че Антъни бе променил мнението си, след като Сюзън му беше пробила дупка в гърдите.

Тя завърши показанията си с думите:

— Белароса ми каза, че ще ни убие, и аз знаех, че животът ни е в опасност. Когато взех пушката и му извиках да спре и да вдигне ръце, той ми изкрещя: „Мъртва си, курво!“ После се хвърли към мен и протегна ръце към цевта на пушката. — Спомни си да прибави: — Не ми оставаше друг избор, освен да натисна спусъка.

Детектив Джоунс, лейтенант Кенеди и госпожа Донъли се спогледаха и детективът каза на Сюзън:

— Благодаря ви. — Помоли я да прочете показанията си, Сюзън ги прочете и ги подписа, подписаха ги и той и началникът му. След това лейтенантът и прокурорката излязоха, но аз останах. Детектив Джоунс зададе на Сюзън още няколко въпроса.

Докато тя му отговаряше, аз се обадих в туристическата агенция и оставих съобщение, отменящо пътуването ни. Освен това нямаше да можем да останем в къщата, която вече беше местопрестъпление, пък и място, с което изведнъж са се оказали свързани лоши спомени, така че се обадих в „Крийк“ и запазих бунгало, като предупредих, че може да пристигнем късно.

Детектив Джоунс се извини и ни остави сами.

— Как си? — попитах Сюзън.

Тя сви рамене.

— Уморена и изтощена. Но… ме обзе посттравматична еуфория, както ме предупреди сестрата в болницата.

— Разбирам. — Разбирах също, че еуфорията ще изчезне и двамата ни очаква тежък период. Ала по ирония на съдбата фактът, че трябва да издържим по време на следствието, не ни позволяваше да мислим за случилото се.

Дойде детектив А. Дж. Настаси и след като ни изказа съчувствието си, ни съобщи:

— Пратиха ме да помагам на отдел „Убийства“ в това следствие.

Кимнах. Удивително, помислих си, колко бързо се беше развил тоя случай — от нашата жалба срещу Антъни Белароса до неговото убийство. Но ако човек се замислеше сериозно, нямаше как да не се стигне до смърт — макар че не бях сигурен чия.

— Мога да ви съобщя някои неща, които сигурно ще ви интересуват, ако сте готови да ги изслушате — каза Настаси.

Двамата кимнахме.

— Дежурният от Груп Ълтра Зийл е изчезнал, затова смятаме, че е работил почасово и в Бел Секюрити. Белароса и Розини сигурно са взели униформите от него и пак той е осведомявал Белароса или някой негов човек за действията ви.

Кимнах. Знаех си аз, че е вътрешна работа.

Детектив Настаси продължи:

— Всички си мислеха, че Белароса не е в Ню Йорк, но в портфейла му открихме карта-ключ от мотел в Куинс и когато от Нюйоркската полиция провериха, се оказа, че е бил там през последната седмица, под фалшиво име. Близо до дома му намерихме шевролет „Капри“, една от двайсетината коли, наети от Бел Ентърпрайзис, и предполагаме, че напоследък е използвал тъкмо него.

Отново кимнах. Най-сигурното скривалище е под носа на всички. Антъни Белароса не беше най-умният човек на света, но като всички хищници, лесно нагаждаше ловните си умения, за да надхитри преследвачите си. И естествено, после се обръщаше и пак се превръщаше в преследвач.

— Хората от Бел Секюрити, охраната на Алхамбра Истейтс, явно са съобщили на Белароса, че у тях няма полицейски пост, и той е влязъл в квартала, паркирал е на неколкостотин метра от дома си, след което според нас е дошъл тук пеш, сигурно заедно, с Тони Розини.

Спомних си въздушната снимка на квартала, която бях видял в оня уебсайт. Винаги бях знаел за подобна възможност, макар да се бях надявал, че докато се върнем от Европа, Станхоуп Хол вече ще се охранява отвсякъде. И въпреки това Антъни Белароса все някога, все някъде щеше да се добере до Сюзън.

— Що се отнася до Тони Розини, заловихме го в дома на Белароса — явно има стая в мазето — и той каза, че чакал шефа си да го повика, за да отиде да го прибере. Не знае нищо повече. Засега сме го арестували като съучастник в множество престъпления. — Обърна се към Сюзън. — Утре рано сутринта ще направим очна ставка и трябва да го разпознаете като човека, придружавал Антъни Белароса. Тогава ще можем да му предявим обвинение.

Тя кимна.

— След като заподозреният престъпник е мъртъв, следствието и делото ще приключат много по-лесно и бързо, отколкото ако беше останал жив — осведоми ни полицаят.

Вярно. Мъртвите мафиоти не издават тайни и не могат да правят изявления за пресата или в полицията, които противоречат на показанията на техните жертви. И най-важното — Антъни нямаше да възкръсне.

— Имате ли някакви въпроси за случилото се или по развитието на делото? — попита Настаси.

— Колко време ще трябва да останем на разположение? — попита Сюзън.

— Един-два месеца. Решението не зависи от мен.

— Втората събота на август ще се женим, после заминаваме на меден месец — каза тя.

— Честито. — И прибави: — Това няма да е проблем.

— Определено — отвърна лейди Станхоуп и ни в клин, ни в ръкав попита: — Къде ми е колата?

— Още я няма, но предполагам, че местонахождението й е известно на Розини. Когато я открием, ще трябва да я задържим, докато лабораторията по криминалистика не приключи с нея.

— Кога ще можем да се върнем вкъщи?

— След ден-два.

Съмнявах се, че Сюзън наистина иска да се върне толкова скоро, но ако и когато се приберяхме, щяхме да се преместим в някоя от другите спални. В крайна сметка обаче нямаше да останем тук — след като преживеехме медийния цирк и следствието, щяхме да продадем къщата за гости на Амир Насим и да отидем другаде. Нямах представа къде — може би щяхме да решим, като хвърлим стреличка по картата на света.

Детектив Настаси прекъсна мислите ми и увери Сюзън:

— Според мен съдът ще реши, че се касае за убийство при законна самоотбрана. Тъй че не се безпокойте за това. Намерете къде да спите тая нощ, останете във връзка с нас и утре заран ще направим очната ставка. Детектив Джоунс каза, че тук повече нямаме нужда от вас.

Благодарихме му, ръкувахме се и друг детектив ни отведе в спалнята ни — все още бе пълна с криминалисти. Един фотограф снимаше кръвта и тебеширеното очертание на Антъни на килима.

Взехме си едно-друго в сакове и слязохме долу.

С изненада видях, че във фоайето ни чака специален агент Феликс Манкузо, и се почувствах неловко. Първата му работа беше да попита Сюзън как е.

— Добре съм — отвърна тя.

Господин Манкузо веднага мина по същество.

— Мисля, че ви заблудих относно местонахождението и намеренията на Антъни Белароса. Така и не вярвах, че ще го направи лично.

— Не мислете за това, господин Манкузо — успокоих го. — Всички правим някакви обосновани предположения и някои от тях са грешни. Благодаря ви за усилията и личния ви интерес към случая.

— Много мило от ваша страна. — Но виждах, че продължава да се измъчва. — Не успях да разбера Антъни Белароса… — призна той. — Не разбирах, че до такава степен се ръководи от омразата си… и от старата максима око за око. Това вече не се случва често в нашето чудесно, цивилизовано общество, но започвам да се сблъсквам с него в новата си работа.

Можех да отговоря на Феликс Манкузо, че цивилизованото лустро всъщност е съвсем тънко, само че той го знаеше и все пак, като всички нас, постоянно се изненадваше, когато старият Звяр надигнеше грозната си глава.

— Тая нощ ще отседнем в клуба на Сюзън — казах. — Съвсем сме изтощени.

— Естествено. Ще ви изпратя.

Излязохме на двора. Нощта беше ясна и благоуханна, в небето сияеха милиони звезди.

— Детектив Джоунс каза, че сте проявили изключителна находчивост и смелост — обърна се господин Манкузо към Сюзън.

Забравила или пренебрегнала онова, което й бях обяснил за законната самоотбрана, тя отвърна:

— Проявих изключителна глупост. Той нямаше да ни убие. Каза ни го пет-шест пъти. Това не беше око за око. Искаше да ни унижи и да превърне живота ни в ад. — Пое си дълбоко дъх и го погледна, ала всъщност говореше на мен. — Можех просто да го оставя да ме изнасили и всичко щеше да свърши. Но аз рискувах и своя живот, и живота на Джон, за да го унищожа.

И двамата със специалния агент знаехме, че това е инкриминиращо изявление, обаче той ни харесваше и в известна степен се чувстваше отговорен за случилото се.

— Сигурен съм, че сте го направили, защото сте смятали, че животът ви е в опасност, госпожо Сатър, и сте постъпили правилно, като сте стреляли по него.

Сюзън обаче упорстваше.

— Ако искаше да ме убие заради това, че убих баща му, щях да го разбера… око за око… но… той искаше да убие душите ни, а това не можех да му позволя.

Господин Манкузо се замисли за миг.

— Ясно, но… е… може би и аз щях да постъпя по същия начин.

Изпрати ни до тауруса.

— Между другото, патологът каза, че Белароса бил още жив, когато пристигнала линейката, обаче умрял, преди да успеят да му окажат първа помощ.

Упражних правото си да запазя мълчание по тоя въпрос.

Господин Манкузо продължи:

— Изглежда, че… е, патологът каза, че кръвта в раната като че ли първо се била съсирила, но… съсирването в гърдите му някак си било нарушено и кръвта потекла отново. — Погледна ме. — Ами… чудех се дали не сте се опитали да му окажете първа помощ, както постъпихте с Франк Белароса, и неволно да сте отворили раната?

Господин Манкузо всъщност ме предупреждаваше, че може да ми задават въпроси, свързани с причината за смъртта според доклада на патолога. Мислено му благодарих.

— Направих каквото трябваше. — И поясних: — Обадих се в полицията.

С това затворихме темата и даже да смяташе, че съм ускорил смъртта на Антъни Белароса, специалният агент не каза нищо. Надявах се обаче, че разбира.

Като че ли нямаше какво повече да обсъждаме, затова се ръкувахме и със Сюзън потеглихме по дългата тъмна алея.

Във вратарската къщичка светеше. Пред вратата имаше полицейски коли, а на улицата чакаха новинарски ванове. Порталът беше отворен. Излязох от Станхоуп Хол и продължих по Грейс Лейн.

 

 

Не се върнахме в Станхоуп Хол и прекарахме следващата седмица в бунгалото в „Крийк“. Разговаряхме с приятели и роднини по телефона, но не се срещахме с никого. Освен това бяхме на разположение на детектив Джоунс за допълнителни въпроси. Сюзън лесно разпозна Тони Розини — все пак го познаваше отпреди десет години — и му бяха предявени няколко тежки обвинения, включително за отвличане. Това щеше да го прати в затвора за срок, който можеше да се измери с геологически епохи.

Детектив Джоунс ме разпита във връзка с доклада на патолога и по-конкретно дали знам как така раната на Антъни Белароса, която толкова добре се съсирвала, отново се е отворила, при което са останали съсиреци наоколо и друга материя дълбоко навътре.

— Все едно някой е натикал нещо в раната — коментира полицаят.

Трудно ми беше да го повярвам и дори да го разбера.

— Нямам медицинска подготовка — заявих, — освен че в армията са ме учили да оказвам първа помощ, затова не мога да ви отговоря на тоя въпрос.

Това явно не го удовлетвори напълно, но все пак каза:

— Според мен съдът ще реши, че се отнася за законна самоотбрана.

На което отвърнах:

— Какво друго решение може да вземе?

 

 

След една седмица в „Крийк“ резервирах стая в Гърнис Ин.

Първата нощ се разходихме по плажа. В полунощ нямаше много хора, но група младежи бяха запалили на пясъка огън от плавеи, а неколцина смели рибари бяха излезли в морето за лефер.

Луната сияеше на югозапад и широката лунна пътека осветяваше океана и хвърляше сребристи отблясъци по плажа. Повяваше приятен бриз, леко разпенваше вълните и донасяше солен мирис и плисъка на прибоя.

Със Сюзън се държахме за ръце и вървяхме боси по белия пясък. Не разговаряхме, просто слушахме морето.

Изкатерихме се на малка дюна и седнахме с лице към океана. На хоризонта блещукаха светлини на товарни кораби и танкери — приличаха на малки градове, носещи се по водата.

Дълго мълчахме. После Сюзън ме попита:

— Още ли ще се женим?

— А аз още ли ще получа яхта?

Тя се усмихна.

— Разбира се. След сватбата ще отплаваме за Англия с децата и ще освободим твоя апартамент. После… ще пратим Едуард и Каролин у дома със самолет.

— И?

— Може ли заедно да заминем на околосветско плаване?

— Може.

— Опасно ли е?

— Има ли значение?

— Няма.

— Такова преживяване направо преобразява човек.

— Добре. Имам нужда от преображение. — Сюзън ме прегърна. — Къде искаш да живеем през остатъка от живота си?

— Мисля, че ще познаем мястото, когато го видим.

— Ще се влюбиш в Хилтън Хед.

Усмихнах се.

— Възможно е. — Дръж приятелите си близо до себе си, но враговете си още по-близо. — Ще ти липсва ли Ню Йорк? И Станхоуп Хил?

— Да. Той е част от мен. И двамата имаме хубави спомени от там, където сме израснали, където сме се влюбили, оженили, отгледали децата си и сме прекарали живота си… заедно. И когато идваме на гости тук, ще мислим за себе си като за пътешественици във времето, които са се завърнали в едно чудесно време и място от живота си, ще си представяме, че отново сме млади и че целият живот е пред нас.

— Е, ние сме си млади и целият живот е пред нас.

Тя ме прегърна.

— Прекрасно е, че пак сме заедно.

Погледнах далечния фар и си спомних оня момент преди десет години, когато отплавах. Нямах представа къде отивам и дали ще се върна. А и нямаше значение, защото Сюзън всеки ден беше в ума и сърцето ми. Често й говорех на глас и вярвах, че където и да е, знае, че мисля за нея.

Мислено й показвах света и двамата заедно се любувахме на звездите, заедно преживявахме страшни бури и заедно влизахме в спокойни пристанища — дори заедно се разхождахме по лондонските улици. Тя всъщност не ме беше напуснала през тия десет години, тъй че ние не се събирахме отново, защото никога не се бяхме разделяли, и сега повторно щяхме да се отправим заедно на пътешествие.

И ако съдбата беше решила да не се завърнем от морето — е, нищо. Всяко пътуване си има край и краят на пътуването винаги се нарича „у дома“.

Отплавай, пътниче, да търсиш и откриваш.

Уолт Уитман