Нелсън Демил
Скъпи Джон! (16)

14.

Отвори ми млада жена, навярно иранка, с черна рокля. Представих се:

— Господин Джон Сатър идва да посети господин Амир Насим.

Тук домашната прислужница обикновено питаше: „Той очаква ли ви, господине?“

На което щях да отговоря: „Не, но ако не е неудобно, бих искал да го видя по личен въпрос“. После щях да й връча визитката си, тя щеше да ме покани във фоайето, да изчезне и след няколко минути да донесе присъдата.

В тоя случай обаче познанията на младата жена по английски явно бяха ограничени, както и школовката й.

— Вие чака — отвърна тя и ми затвори вратата. Затова пак натиснах звънеца и момичето отвори. Подадох му визитката си.

— Занесете му това — наредих рязко. — Разбрахте ли?

Прислужницата отново затвори и аз останах да чакам. Това беше третият ми сблъсък с незнаещи английски хора за също толкова дни и нещо започвах да се ядосвам. Всъщност почти разбирах защо Антъни бе изгубил самообладание с младата китайска сервитьорка и тирадата му за възхода и упадъка на Рим. Тъй де, готите, хуните и вандалите сигурно бяха научили латински, прегазвайки империята. Veni, vidi, vici. Не е чак толкова трудно.

Чаках около пет минути, вратата за пореден път се отвори и един висок слаб господин с мургаво лице, сив костюм и моята визитка в ръка каза:

— А, господин Сатър. Много мило, че идвате да ме посетите. — Подаде ми десницата си, ръкувахме се и той ме покани да вляза.

— Тъкмо щях да пия чай. Ще ми направите ли компания?

Не обичам чай, но исках да отнема малко от времето му, затова реших, че е чаено време.

— С удоволствие, благодаря.

— Чудесно.

Последвах го в огромния гранитен долен вестибюл, предвиден като своеобразно преходно помещение за пристигащи гости. Тук домашните слуги поемаха шапките, палтата, бастунчетата или там каквото и да е друго на гостите и те биваха повеждани по едно от грамадните вити стълбища, които стигаха до горното фоайе. Както виждате, малко по-официално от начина, по който посрещаме гостите си днес; например: „Ей, Джон, как си, по дяволите? Хвърли си палтото някъде. Вземи си биричка!“

Господин Насим ме поведе по дясното стълбище, което продължаваше да се осветява от оригинални оцветени железни статуи на чернокожи с тюрбани, държащи електрически факли. Зачудих се дали новият собственик не се обижда от статуите, които явно представяха неговите братя по вяра като тъмнокож народ в качеството на прислуга.

Благодарение на Антъни падането на Римската империя още ми се въртеше в главата и си спомних нещо, което бях чел в „Сейнт Пол“ (там се обръщаше голямо внимание на римската история) — за хуна Атила, който, превземайки римския град Медиолан, влязъл в императорския дворец и забелязал голям стенопис, изобразяващ римския император, седнал на трон. В краката му се въргаляли по очи победени скити. За съжаление, Атила взел пълзящите по пода скити за хуни и това толкова силно го разгневило, че накарал римския управител да пълзи на четири крака пред него.

Предполагам, че се опасявах от подобно културно недоразумение и тук във връзка с чернокожите, и си помислих, че е редно да кажа нещо от рода на: „Станхоупови бяха безчувствени расисти и религиозни фанатици и тия статуи винаги са ме оскърбявали“.

Е, тия мисли май бяха глупави, а и честно казано, не давах пукната пара за чувствата на Амир Насим — беше имал предостатъчно време да се отърве от статуите, ако искаше.

Тъй или иначе, побъбрихме за времето, докато стигнахме на втория етаж и се озовахме в горното фоайе, където в отминалите дни господарят и жена му посрещали вече останалите без палта и шапки и навярно задъхани гости.

Оттам го последвах надясно по дълъг широк коридор, който водеше към библиотеката.

— Откога не сте идвали тук? — поинтересува се господин Насим.

Явно знаеше поне нещо за личната ми история.

— От десет години.

— А, да, аз купих къщата преди девет.

Спомнях си, че властите, конфискували имота от Франк Белароса, бяха продали Станхоуп Хол и повечето земя на една японска корпорация, която щяла да го използва като дом за наркозависими японски бизнесмени от висшия ешелон, обаче сделката се провали, и бях научил от Едуард, че година след моето заминаване имението купил някакъв иранец. Трябваше да информирам господин Насим, че Антъни Белароса си иска бащинията.

— Пазите ли добри спомени от този дом? — попита той.

Всъщност не. Обаче отвърнах:

— Да. — В действителност със Сюзън се оженихме в Станхоуп Хол, докато Уилям и Шарлот още живееха в имението, и Уили Скръндзата ни организира — или по-точно организира на дъщеря си — прием на открито, на който покани тристатина от най-близките си и скъпи приятели, роднини и делови партньори, както и неколцина мои познати. Естествено, понеже той плащаше сметката, храната и пиячката свършиха рано, оркестърът си събра инструментите точно в десет и до десет и половина останалите гости обираха остатъците от вино и китайски свински кожички.

Това не беше първото доказателство, че тъст ми е майстор на преоценения жест, нито щеше да остане последното. Накрая си взе единственото, което ми е давал — дъщеря си.

— Още не сме мебелирали къщата напълно — осведоми ме Насим.

— Е, това иска време.

— Да. — И прибави: — Жена ми… Жените не бързат с решенията.

— Нима? — Тъй де, девет години не са чак толкова много, Амир. Ти си женен. Научи се на търпение.

Всъщност в широкия коридор и съседните стаи нямаше почти никакви мебели и абсолютно никакви картини или друга украса. Подовете обаче бяха покрити с много килими, несъмнено персийски, също като едно време, когато Уилям и Шарлот живееха тук. Каква ирония!

За последен път бях видял къщата почти съвсем празна — със Сюзън използвахме само няколко стаи, в които складирахме спортна екипировка, грозни подаръци и нейните детски мебели. Освен това си спомнях, че имаше куфари, пълни с дрехи на отдавна покойни Станхоупови от двата пола. Тия одежди обхващаха целия XX век и с жена ми понякога се обличахме в костюми от конкретна епоха — и двамата предпочитахме Бурното второ десетилетие — и се държахме глупаво.

— Предполагам, че познавате историята на тази къща — каза господин Насим.

Говореше английски добре — беше го учил от човек с британски акцент.

— Да — потвърдих.

— Отлично. Трябва да ми я разкажете.

— Щом желаете.

Стигнахме до библиотеката и домакинът се отдръпна, за да ме пусне да вляза през двукрилата врата.

Ламперията и книжните лавици бяха от скъп орех, както си ги спомнях, ала новите мебели за съжаление бяха в адски кофти френски стил, в бяло и златно, каквито можеш да видиш на реклама в неделно списание за сто долара аванс и ниски месечни вноски.

Господин Насим посочи два стола край камината — бяха тапицирани със светлосин сатен. Между тях имаше бяла масичка с извити крачета. Седнах на едното от неудобните кресла, моят ирански домакин се настани срещу мен. Забелязах, че лавиците са почти голи — малкото книги бяха предимно огромни художествени албуми, каквито интериорните дизайнери продават на кило.

Направи ми впечатление също, че господин Насим не е инвестирал в климатици: един вентилатор на стойка раздвижваше топлия влажен въздух из голямата библиотека.

На масичката имаше сребърен поднос с някакви лепкави наглед сладкиши, натрупани нависоко.

— Обичам английски чай, но предпочитам персийски десерти пред сандвичите с краставица — осведоми ме господин Насим.

Забелязах, че използва думата „персийски“, вместо „ирански“, което имаше известен негативен смисъл след Ислямската революция, заложническата криза от 1979-а и по-нататъшните недоразумения между нашите две страни.

Той извади мобилния си телефон, натисна продължително един от клавишите за бързо избиране, каза няколко думи на фарси, затвори и се обърна към мен с любезна усмивка.

— Модерната версия на звънеца за прислугата. Ей сега ще донесат чая. — Сигурно искаше да ме успокои, ако съм си помислил, че е повикал революционната гвардия да ме вземе за заложник.

Новият господар на Станхоуп Хол се отпусна назад на сатенения си стол.

— На какво дължа удоволствието да ме посетите, господин Сатър?

Отговорих му, без да се извинявам за неочакваната си визита.

— Първо, исках да ви съобщя, лично и официално, че съм отседнал във вратарската къщичка.

— Благодаря. — И добави учтиво: — Навярно трябваше да ви посетя аз.

Ограниченият ми опит с араби, пакистанци и иранци в Лондон показваше, че те се делят на две категории: едните се стремяха да подражават на британците, а другите полагаха всички усилия в обратната посока. Поне засега моят домакин явно спадаше към първия вид: „Вижте ме какъв съм западняк! Добре ли го правя?“

Обясних му:

— Трябваше да ви посетя аз, понеже живея във вашия имот. Което ме навежда на другата причина за идването ми. Преди няколко дни посетих госпожа Алърд в хосписа и ми се струва, че не й остава много време.

Това явно искрено го изненада.

— Нима? Не знаех. Мислех си… е, много съжалявам.

— Както ви е известно, правото й на пожизнено ползване приключва с нейната смърт.

— Да, знам го.

Не изглеждаше външно развълнуван от новината, че скоро ще си получи имота, но естествено, знаеше, че тоя ден ще настъпи, и вече кроеше планове за него. Бях сигурен, че в тях няма място за мен. Въпреки това му казах:

— Ето защо бих искал да ви попитам дали може да наема или да купя вратарската къщичка.

— Искате да живеете там, така ли?

— Възможно е.

Той кимна и се замисли за миг.

— Разбирам…

— Ако ми позволите да я наема, ще остана само един-два месеца.

— Разбирам. Е, имате нужда от жилище, докато сте тук, а не в Лондон.

— Откъде знаете, че съм живял в Лондон?

— Госпожа Сатър ми каза.

— Предполагам, че имате предвид бившата ми жена.

— Точно така.

— Още какво ви каза? За да не ви губя времето да повтарям неща, които вече са ви известни.

Господин Насим сви рамене.

— Когато купи къщата, някогашната къща за гости, тя се отби да ме посети. Беше неделя и аз бях тук с жена ми, пихме чай и госпожа Сатър ни разказа най-общо за положението си.

— Разбирам. И впоследствие ви е съобщила, че бившият й мъж се е върнал от Лондон.

— Точно така. Всъщност не на мен. На Сохейла. Жена ми. Двете си приказват.

Искаше ми се да го предупредя, че госпожа Сатър е прелюбодейка и не е много подходяща компания за Сохейла. Обаче защо да го смущавам? Вместо това се върнах на темата.

— Та, ако не възразявате, бих искал да наема вратарската къщичка за един-два месеца — с възможност да я купя.

— Не я продавам, но…

Преди да успее да продължи, жената, която ми беше отворила, се появи с поднос чай и го остави на масичката с лек поклон.

Господин Насим я освободи и тя напусна библиотеката буквално заднишком, като затвори вратата от почти клекнало положение. Е, може пък школовката й да си я биваше — имаше нужда само от урок по посрещане на гости. Или по-скоро Амир Насим да й вземе шубето. Навярно можех да науча от него едно-друго за взаимоотношенията между половете.

Тъй или иначе, домакинът се зае със задълженията си и отвори дървената кутия, която съдържаше метални кутийки с различни видове чай.

— Имате ли конкретно предпочитание?

Имах, и то се казваше скоч, обаче отвърнах:

— Ърл Грей, моля.

— Отлично. — Той сложи чай в две порцеланови чайничета и наля вряла вода от термосна кана. През това време обясняваше разни неща, като например: — Обикновено запарвам чая четири минути… — покри чайниците, обърна един пясъчен часовник и завърши: — но вие може да запарите своя колкото време желаете.

Погледнах си часовника, което господин Насим можеше да разтълкува или като засичане на времето за запарване, или като проява на известно нетърпение. Във всеки случай, предполагам, че чаят замества коктейлите в шест часа за хората от религията на моя домакин.

Докато чакахме пясъците на времето да изтекат, той продължи разговора.

— Живял съм десет години в Лондон. Прекрасен град.

— Да, прекрасен град.

— Вие сте живели там седем години, нали?

— Да, седем.

— А преди това сте плавали около света.

— Точно така.

— Значи обичате приключенията. И може би опасностите.

— Просто плавах. Не съм нападал бойни кораби.

Господин Насим се усмихна.

— Но в морето е опасно, господин Сатър. Не говоря само за бурите. Има пирати и мини. Влизали ли сте в Персийския залив?

— Да.

— Това е много опасно. Ходихте ли в Иран?

— Да. В Бушехр.

— И как ви посрещнаха там?

— Много добре.

— Чудесно. Винаги съм смятал, че хората, които живеят край морето, са по-щастливи и по-учтиви с чужденци, отколкото обитателите на вътрешността. Как мислите?

— Съвсем вярно — докато не стигнете в Ню Йорк.

Той пак се усмихна, после смени темата.

— Значи след един-два месеца ще се върнете в Лондон.

— Може би.

— Къде живеете там?

Казах му улицата си в Найтсбридж, без да му давам номера, апартамента и телефона.

Господин Насим кимна.

— Много хубав квартал. — После ме осведоми: — Аз живеех в Мейфеър.

— Чудесен квартал.

— Има много араби.

Не отговорих и се загледах в изтичащия пясък. Наясно съм, че хората от други култури водят дълги общи разговори, преди да преминат към работа. Знам и че това не е само от учтивост — опитват се да те преценят, за да използват информацията по-късно. В тоя случай обаче деловата част беше сравнително елементарна и би трябвало да отнеме по-малко време и от кипване на яйце. Е, Амир Насим може би просто се държеше любезно с вече обезземления бивш аристократ.

— Значи сте адвокат — продължи той.

— Да.

— И с това сте се занимавали в Лондон.

— С американско данъчно право за британски и чуждестранни клиенти.

— Аха. Интересно. Да, има нужда от това. Всъщност имам фирма в Лондон, тъй че някой път може да се срещнем и… — Пясъкът изтече. Домакинът вдигна своя чайник и наля течността през цедка в изящна чашка. — Заповядайте, моля, освен ако не го обичате по-силен.

Обслужих се, докато новият собственик на Станхоуп Хол си слагаше няколко лъжички захар.

— Захар? — попита ме. — Сметана? Лимон?

— Пия го чист.

— Добре. Така трябва. Но аз обичам сладко. — Господин Насим отпи глътка. — Отличен е. Използвам филтрирана вода.

— И аз. Що се отнася до вратарската къщичка…

— Вземете си десерт. Позволете да ви препоръчам ето този. — Посочи някаква лепкава купчинка. — Казва се „рангеенак“. — След което ми изброи още пет десерта.

Моят фарси поначало не е добър, а го бях и позабравил.

— Ще опитам първото.

— Да. Отлично. — С една сребърна щипка моят домакин подхвана нещо, което приличаше на фурми, и го постави в чинията ми. — Ако ви е много сладко, ще ви препоръчам ето това, прави се от сусамено тесто.

— Добре. Та що се отнася до целта на визитата ми, бих искал, ако не е неудобно за вас, да остана месец-два във вратарската къщичка.

Той постави по един от всеки десерт в чинията си и без увъртания отвърна:

— Да, разбира се.

Това ме изненада.

— Ами… много любезно от ваша страна. — И прибавих: — Мога да съставя краткосрочен договор за едномесечен наем, влизащ в сила след смъртта на госпожа Алърд, с възможност за едномесечно продължаване. И ако се договорим за наема…

— Няма да ви взимам наем, господин Сатър.

Това също ме изненада.

— Настоявам…

— Никакъв наем. — И реши да се пошегува: — Да не искате да забатачите американските ми данъци?

Всъщност тъкмо с това си изкарвах прехраната, обаче отговорих:

— Ами… много любезно от ваша страна, но…

— Никакво „но“. Ще ви помоля само да се изнесете до първи септември. Разбира се, ако дотогава госпожа Алърд още е жива, вие ще продължавате да сте неин гост. Но иначе — до първи септември.

— Това няма да представлява проблем.

— Добре.

— Но защо да не съставя договор с такова съдържание? От правна гледна точка и за двамата ще е добре да го имаме черно на бяло.

— Имаме джентълменско споразумение, господин Сатър.

— Както желаете. — Сега, естествено, трябваше да му подам ръка — или си разрязвахме вените, ставахме кръвни братя и после танцувахме около масата? След няколко неловки секунди му протегнах ръка и той я стисна.

Господин Насим си наля още чай и каза:

— Всъщност ми хрумна нещо.

Антената ми моментално щръкна.

— Бих искал да ви помоля за една услуга — продължи той.

Изведнъж пред очите ми се яви вечерта, когато Франк Белароса ни покани със Сюзън на кафе и италиански сладкиши в Алхамбра. После аз и дон Белароса се уединихме в библиотеката му на грапа и пури и в тоя момент той ме помоли за услуга, която накрая ми съсипа живота. Господин Насим не се глезеше с алкохол и тютюн, но бях сигурен, че иначе двамата с покойния бос имат много общо.

— Може ли да ви помоля за една услуга? — попита моят домакин.

— Можете.

— Добре. — Той лапна една доста голяма сладка, след което потопи пръсти в купичката за изплакване на ръцете и ги избърса с ленена салфетка. Сдъвка съсредоточено сладката, преглътна и каза: — Тъй като госпожа Алърд живееше във вратарската къщичка, а госпожа Сатър живее в къщата за гости, чувствам личното си пространство нарушено. Разбирате ли ме?

— Та вие имате близо двеста акра земя, при това оградени, господин Насим — напомних му. — Колко голямо лично пространство ви е нужно?

— Обичам личното си пространство. Освен това бих могъл да използвам вратарската къщичка за собствената си прислуга и също бих желал да разполагам с къщата за гости за лични нужди.

Не отговорих.

— Тъкмо възнамерявах да направя предложение на собствениците на къщата за гости, когато ненадейно установих, че госпожа Сатър я е купила. Затова й направих извънредно примамлива оферта за имота, но тя отказа. Много любезно, трябва да отбележа, но въпреки това отказа.

— Направете й още по-добра.

— Щях, но тя ме увери, и аз й вярвам, че не продава имота на никаква цена. Естествено, има цена и цена, обаче… — Господин Насим ме погледна. — Тя ми каза, че това бил нейният дом, с много спомени, място, където са пораснали децата й, където могат да й гостуват и… е, място, което свързвала с добър период от своя живот. Освен това, разбира се, то било част от имението, от Станхоуп Хол, в което е пораснала самата тя. Затова възнамерявала да остане тук, така каза, до смъртта си.

Не отговорих, ала си помислих, че това прави най-малко двама души в квартала, които не биха имали нищо против смъртта на Сюзън.

— Изглежда, ви е отказала доста категорично — заявих накрая.

Господин Насим леко сви рамене.

— Колкото повече остаряват хората… Не че госпожа Сатър е стара. Всъщност изглежда много млада. Но с годините хората започват да изпитват носталгия и затова ги обзема желание да посещават местата от своята младост или се привързват към предмет, към място. Нали разбирате. И това може да доведе до известен инат и навярно до ирационални решения.

— Защо ми казвате всичко това, господин Насим?

— Ами… питах се дали не бихте могли да я убедите.

— Не можех да я убеждавам даже когато бяхме женени — отвърнах.

Той се усмихна любезно.

— Ние не си говорим — продължих. — И нямам намерение да разговарям с нея по тоя въпрос.

Това явно го разочарова.

— Е, помислих си, че идеята е добра, но виждам, че не е.

— От опит глава не боли.

— Така е. — Иранецът мина на по-важна тема: — Не си изядохте рангеенака.

От учтивост лапнах едно от фурмовидните неща, сетне си изплакнах пръстите във водата с розови листенца и ги избърсах със салфетката.

— Е, няма да се хващам за думите ви, че не ми искате наем, обаче жилището наистина ми трябва за това време.

Той махна с ръка.

— Аз държа на думата си. Без ангажименти.

Точно така казваше и Франк.

Бях приключил с работата си и не исках да ме поканят да се събуя, за да се помоля с тях, така че понечих да се сбогувам, но господин Насим каза:

— Офертата ми за госпожа Сатър възлизаше на четири милиона долара. Много повече, отколкото струва имотът, и над два пъти повече, отколкото е платила за него тя само преди няколко месеца. Готов съм да платя на някого десет процента комисиона, ако успее да уреди продажбата.

Изправих се.

— Аз не съм подходящият човек. Благодаря ви…

Той също стана.

— Е, но не сте сигурен. Ако все пак се видите с нея, имайте предвид нашия разговор.

Започвах да се дразня и рязко отвърнах:

— Господин Насим, какво ви кара да смятате, че имам някакво влияние над бившата си жена?

Новият собственик на Станхоуп Хол се поколеба.

— Тя каза добри думи за вас, така че реших, че… Ще ви изпратя до долу.

— Мога и сам. Отлично познавам къщата.

— Да. И щяхте да ми разказвате нейната история.

— Може би някой друг път. Или госпожа Сатър ще ви я разкаже в по-големи подробности — предложих му и му подадох ръка. — Благодаря за чая и за разрешението безплатно да остана във вратарската къщичка. Ако промените решението си, ще ви разбера.

Той стисна ръката ми, след което постави другата си ръка на рамото ми и ме насочи към вратата.

— Държа да ви изпратя.

Може би се опасяваше, че ще навия някой персийски килим и ще го отнеса.

— Както желаете.

Докато вървяхме по коридора, господин Насим ми подаде визитката си.

— Това е личният ми номер. Обадете ми се, ако мога да ви помогна с нещо.

Помислих си дали да не го помоля утре да ми помогне да натоварим джипа на Елизабет, обаче предложението му едва ли имаше такъв смисъл.

Той извади моята визитка от джоба си и я погледна.

— Станхоуп Хол. Предполагам, че е стара. — И пак реши да се пошегува: — Или току-що сте ги отпечатали, очаквайки, че ще удовлетворя молбата ви?

— Тия визитки са стари — потвърдих. — Но вместо да ги изхвърлям, ще ви направя оферта за цялото имение.

Иранецът се засмя.

— Направете най-добрата си оферта. Всичко си има цена.

И наистина е така.

— Имате ли мобилен телефон? — попита той.

— Още не. — Полюбопитствах: — С какъв бизнес се занимавате, господин Насим?

— Внос-износ.

— Ясно.

— Моля, чувствайте се свободен да ползвате цялото имение — заяви собственикът на Станхоуп Хол и прибави: — Госпожа Сатър често тича или се разхожда из парка.

Основателна причина да не ползвам цялото имение.

— Запазих английския лабиринт от жив плет — съобщи ми той и се усмихна. — Човек може да се изгуби в него.

— Тъкмо това е целта.

— Да. Децата ви играеха ли си там?

— Да. — Вече беше отворил темата за парка, затова без заобикалки го попитах: — Махнахте ли статуите от храма на любовта?

— Да, господин Сатър, махнах ги.

Не ми даде повече обяснения и не исках да го предизвиквам с въпроси за съдбата на статуите.

Моят домакин обаче прибави:

— Аз лично не ги намирах за оскърбителни — те просто са примери за западното класическо изкуство от онази езическа епоха. Но тук ми идват гости от моята вяра и статуите може да са оскърбителни за тях.

Можех да го посъветвам да облича статуите с халати или да заключва вратата на храма, ала се отказах.

Само че той не остави темата.

— Госпожа Сатър прояви разбиране.

Явно през последните десет години беше станала по-толерантна към други култури.

— Имотът си е ваш — отбелязах.

— Да, така е. Във всеки случай, както вече казах, чувствайте се свободен да използвате цялото имение, включително тенис кортовете. Само ще ви помоля да се обличате малко по-скромно в моя имот. Естествено, във вашия можете да се обличате както желаете.

— Благодаря.

Това ми припомни за господин Франк Белароса и госпожа Сатър, когато босът направи първата си и неочаквана визита в Станхоуп Хол, докато ние със Сюзън играехме на тенискорта смесени двойки с Джим и Сали Рузвелт. Нашият нов съсед ни донесе зеленчуков разсад и освен че ни прекъсна играта, което си беше достатъчно досадно, оглеждаше голите крака на жена ми.

Е, ако по онова време имението принадлежеше на господин Насим, Сюзън щеше да играе тенис с фередже и чадра до земята, а Франк Белароса просто щеше да остави разсада и да си тръгне, без изобщо да му хрумне да я чука. Тъй че иранецът навярно имаше право по въпроса за скромното облекло.

Както и да е, определено не исках да се натъкна на Сюзън в парка, макар че тя и господин Насим може би го желаеха, но от любезност отвърнах:

— Благодаря ви за предложението. — Когато стигнахме до стълбището, отново го осведомих: — Оттук мога и сам.

— Имам нужда от движение.

Докато се спускахме по широкото вито стълбище, той повдигна въпроса за осветлението.

— Виждал съм такива статуи на картини и в музеи и дворци из цяла Европа. Но не съм сигурен какво означават.

— Нямам представа.

— Предполагам, че в някогашна Европа тези хора са били роби или слуги.

— Е, не приличат на господарите на дома.

— Определено. — Моят домакин рязко спря по средата на стълбището. Наложи се да последвам примера му. — Аз напълно ви разбирам, господин Сатър.

— Какво разбирате, господин Насим?

— Отношението ви.

Не отговорих.

— Отношението ви към мен — продължи той. — Към това, че съм в тази къща, към моята култура, пари, религия и родина. И към собственото ви положение спрямо всичко това.

Прехвърлих няколко възможни реплики през ума си и избрах най-подходящата.

— Тогава с вас се разбираме отлично.

— Трябва да кажа, че не ви обвинявам за отношението ви.

— Не ме е грижа дали ме обвинявате.

— Естествено. И това разбирам. Но искам да ви обясня, че причината да съм тук, както и за престоя ми в Англия, е фактът, че съм изгнаник, господин Сатър. При това не доброволен изгнаник, какъвто сте били вие. Аз съм политически изгнаник и ще ме арестуват и екзекутират, ако се върна в родината си, която сега е в ръцете на аятоласи и радикали. Аз бях ревностен и отявлен привърженик на покойния шах и затова съм белязан човек. И нямам родина, господин Сатър, тъй че, за разлика от вас, който можете да се завърнете у дома, аз не мога. За разлика от жена ви, която се завърна у дома, аз не съм в състояние просто да взема самолета за Иран и да купя някогашния си дом. Всъщност сигурно никога вече няма да видя родината си. Затова, господин Сатър, между нас с вас има нещо общо — и двамата искаме аз да се върна там, откъдето съм дошъл, ала това няма да се случи нито през моя, нито през вашия живот.

Имах чувството, че тая реч е репетирана и произнасяна в подходящи случаи, но също така предполагах, че съдържанието й отговаря на истината. Или поне отчасти. Може би вече не изпитвах такава неприязън към господин Амир Насим, обаче това не променяше нито моето, нито неговото положение.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — казах.

Продължих сам надолу по стълбището, но усещах, че още стои зад мен.

Пресякох каменния вестибюл, стъпките ми отекваха в просторното помещение. Резето на входната врата беше спуснато, затова го вдигнах.

— Господин Сатър! — извика ме той.

Обърнах се и го погледнах.

— Трябва да ви предупредя, че напоследък тук възникнаха някои проблеми със сигурността, за които трябва да сте осведомен.

Не отговорих.

— Затова имам нужда от вратарската къщичка и къщата за гости — продължи иранецът. — Там ще поставя свои хора. Разбирате ли?

Разбирах, че това спокойно може да е удобна лъжа — хитрост, за да ме накара да кажа на Сюзън, че Станхоуп Хол се намира в непосредствена опасност от атака на ислямистка терористична група. Но се съмнявах, че това ще развълнува бившата ми жена, стига атентаторите да не изпотъпчат цветята.

— Ако забележите нещо подозрително или странно, моля ви, обадете ми се — продължи господин Насим, след като аз не реагирах.

— Непременно. Вие също. Приятен ден.

Излязох и затворих вратата.

Спуснах се по стъпалата под портика, качих се на колата и потеглих.

Докато бавно шофирах по обточената с дървета алея към вратарската къщичка, анализирах информацията на иранеца за проблемите със сигурността. Тъй де, колко политически изгнаници са били очистени из тия краища? Нито един, според последните ми изчисления. Не можеше да няма щатски закони, забраняващи политическите убийства.

От друга страна, след 11 септември светът се промени. Първо, в Близнаците загинаха десетки тукашни жители и хората като господин Насим бяха под известна заплаха от страна на родината си или на разяреното и все по-ксенофобски настроеното население… или на властите. Или просто се поддаваха на параноя, какъвто можеше да е случаят с Амир Насим.

После пък идваше господин Антъни Белароса, който живееше малко по-нататък. Странна работа, помислих си, господата Белароса и Насим идваха от противоположните краища на вселената, но имаха сходен проблем, тоест: стари врагове, които искаха да ги убият. А може пък да не беше съвпадение — когато професията ти е да живееш опасно и да вбесяваш не когото трябва, на това му се вика професионално заболяване.

И тук на сцената излиза Джон Сатър, съвсем наскоро пристигнал, за да се погрижи за някои делови въпроси, и получава две предложения за лесни пари. Тъй де, тая седмица наистина бях извадил късмет — освен ако не попаднех под кръстосан огън.

Наближих къщата за гости и си помислих дали да не спра и да позвъня на вратата. „Здрасти, Сюзън, отбивам се само да ти кажа: ако видиш група въоръжени мъже с черни ски маски да тичат по моравата ти, не се бой. Дошли са само да убият господин Насим. — И да прибавя: — Ако намине някой си господин Антъни Белароса, недей забравя, че ти уби баща му. А, между другото, имам няколко твои голи снимки и фотографии на безпътното ти семейство“.

Когато се изравних с къщата, намалих скоростта и я видях през предния прозорец на някогашния ми кабинет. Седеше на старото ми бюро и като че ли вършеше няколко неща едновременно — приказваше по телефона, пишеше на компютъра, а освен това сигурно ядеше кисело мляко и се лакираше.

Зачудих се дали да използвам момента и да спра. Наистина трябваше да поговоря с нея за нещата, които ми каза Насим, а също за Антъни и по още някои не толкова спешни въпроси. Но можех да го направя по телефона… и продължих към вратарската къщичка.

Денят беше отвратителен, и откъм време, и откъм всичко останало, обаче виждах, че облаците се разкъсват и че утре ще е слънчево. А бях решил жилищния си проблем, стига да нямах нищо против ислямистки командоси да се катерят по стените, бях приключил с подреждането на бумагите, бях се помирил с Етел, бях си уредил нещо като среща с жена — Елизабет — и бях отхвърлил предложението на Антъни Белароса, както бе трябвало да направя с баща му преди десет години.

Общо взето, нещата вървяха в правилна посока и имаше много голяма вероятност да ме очаква прекрасно светло бъдеще.

И все пак имах онова лошо предчувствие, онова усещане, че действат сили, които от една страна разбирам, но от друга пренебрегвам, като черни буреносни облаци в морето, които опасват хоризонта около яхтата ми, докато съм попаднал в безветрие под късче слънчево небе.

Влязох във вратарската къщичка, налях си бира, после минах през кухнята и излязох да седна на пейката в градината на Етел.

Замислих се за промените, на които тя е станала свидетелка през дългия си живот — нейните пролет, лято, есен, а сега и нейната студена мрачна зима.

Знаех, че съжалява за много неща, сред които и за изгубената си любов, и това ми напомни за Сюзън.

Както веднъж ми каза покойният ми баща: „Късно е да промениш миналото, но никога не е късно да промениш бъдещето“.

Не исках накрая да съжалявам за абсолютно нищо — ала тъкмо сега имах нужда да съжалявам за някои нови неща.