Нелсън Демил
Скъпи Джон! (18)

16.

Качих се по стълбището.

Стигнах на площадката и отворих единствената врата, която водеше към дневната на празния апартамент. Килимът беше износен, бежовата боя — опушена, а мазилката на високия таван сякаш всеки момент щеше да падне. Изобщо потискащо място, освен че имаше големи прозорци и беше много слънчево.

Другата му хубава страна се състоеше в това, че мафиотският бос явно си беше тръгнал. Но после чух в тоалетната да потича вода и вратата в дъното на стаята се отвори.

— Канализацията изглежда наред — осведоми ме Антъни, сякаш бях стоял да го чакам, и се огледа. — Цялата тая съборетина трябва да се изтърбуши. Обаче аз имам строителна фирма… ей, спомняш ли си Доминик? Дето ви построи конюшнята. — Белароса младши продължи с историческата справка: — Някъде през трийсетте направили от офисите апартаменти. Та ще се отърва от наемателите и мога да взема двойно по-голям наем от офис пространство. Нали така?

Не отговорих.

— Представям си големи пищни корнизи, дебели килими и махагонови врати. И знаеш ли какво си представям на оная врата? Представям си златен надпис: „Джон Уитман Сатър, адвокат“. Представяш ли си го?

— Възможно е.

Той като че ли не реагира на намека за капитулация, като вярно предполагаше, че щом съм се качил горе, съм готов да го изслушам.

— Айде да разгледаме другите стаи — предложи Антъни и излезе през една врата. Последвах го в просторна ъглова спалня, от която се виждаха улиците навън. Олющените тапети допълнително бяха боядисани с бяла боя, а килимът приличаше на изкуствена трева. — Агентът от фирмата за недвижими имоти каза, че това бил кабинетът на Рузвелт.

Всъщност агентът грешеше или по-скоро лъжеше. Както вече казах, истинският кабинет на Рузвелт се намираше в Сагъмор Хил и това сигурно беше офисът на секретаря му. Хитрият агент просто искаше да увеличи стойността на имота. По-интересното беше, че Антъни напълно му се връзваше, нещо присъщо за хора, в които ентусиазмът е повече от ума. Ако Франк беше тук, щеше да шляпне сина си по главата и да му каже: „Аз пък ще ти отстъпя собствеността си върху Бруклинския мост“.

— Рузвелт е можел да зяпа през тия прозорци и да бройка мацките — продължи Белароса младши и се засмя, после се замисли: — Ей, мислиш ли, че е имал comare?

Спомнях си, че Франк използваше тая дума. Веднъж попитах за значението й Сюзън, която говореше сносен италиански, научен в колежа. „Кръстница“ — отговори тя, обаче той явно й придаваше друг смисъл. Затова се обърнах към Джак Уейнстейн, еврейския consigliere на Франк и мой преводач на мафиотски термини, и той усмихнато отвърна: „Буквално значи «кръстница», но женените на жаргон викат така на гаджетата или любовниците си. Довечера имам среща с кръстницата. Голям майтап“.

Направо да си умреш от смях. Ето един пример за употребата на думата в изречение: Франк си имаше comare на име Сюзън.

— Как мислиш? — попита Антъни. — Дали са му въртели свирки под бюрото?

— Мисля, че учебниците по история мълчат по тоя въпрос.

— Жалко. Както и да е, ще накарам някой да изрови от тукашното историческо дружество снимки, за да видим как е изглеждало всичко по времето на Рузвелт. Ще го направим същото.

Не ме попита дали искам да работя в музей. Тъй де, чий офис щеше да е това? Във всеки случай проверката в Ойстърбейското историческо дружество щеше да установи, че Рузвелт всъщност не е работил тук. И после проверката на страниците с некролозите в „Ойстър Бей Ентърпрайз-Пайлът“ щеше да установи един мъртъв агент на недвижими имоти.

— Трябва да турим еленска глава на тая стена — предложи той, засмя се и ме въведе в по-малка стая, която изглеждаше също като спалнята, само дето беше още по-занемарена. — Тук ще седи личната ти секретарка — продължи да споделя идеите си Антъни. — Сложи си сгъваем диван и ще има малко fica^[1]. Capisce? — Белароса младши се захили.

Нима можеше да има по-примамлива сделка? Секс, пари, власт и даже история.

В това помещение имаше бюро и кантонерка.

— Кой е живял тук? — попитах.

— Един литературен агент. Него го изведоха по съдебен ред, обаче другите наематели имат договори и трябва да ги разкарам.

— Направи им справедливи оферти. — Например, ако не се махнеш, ще умреш.

— Да бе, добри оферти. — Антъни ме заведе в кухничката в дъното на апартамента. — Ще изтърбушим всичко тук и ще го направим стая за кафе с бар. А? Какво мислиш?

— Мисля, че възстановяването на историческата обстановка ще привлече вниманието на тукашната преса. Нужно ли ти е това?

— Добра реклама за теб. Аз съм партньор в сянка.

— Не задълго.

— Знам как да го направя, без да се появи името ми. Не се бой за това.

— Ти вече си разговарял с агента, Антъни.

— Не съм. Антъни Стефано разговаря с него по телефона. И когато дойде, аз се казвам Антъни Стефано. Capisce?

— Хората те познават по лице.

— Не толкова, колкото познаваха баща ми. Аз гледам да не се изтъквам. Проблемът е името, затова няма да го използваме. И даже някой да си помисли, че не се казвам Стефано, няма да каже и гък. Нали така?

— Ако използваш истинското си име, можеш да убедиш продавача да смъкне два милиона — посъветвах го.

Той се усмихна.

— Нима? Защо бе, Джон?

— А, не знам. — Опитах наслуки: — Сигурно от нервност.

Антъни пак се усмихна. Явно се наслаждаваше на властта и славата на дон Белароса, а също на мисълта, че хората се разтреперват от страх, когато говорят за бизнес с него.

От друга страна, забелязвах — а може и да си го въобразявах, — че през последните десет години в деловата дейност на тая организация е настъпила известна промяна. Или просто стилът на Антъни ми се струваше различен от спомена ми за времето, когато бях почетен мафиот.

Във всеки случай нямаше промяна по отношение на мен — тия хора не ме заплашваха. В края на краищата аз бях Джон Уитман Сатър и даже най-тъпият гангстер знаеше, че не бива да трепят представители на една определена класа. Тъкмо затова например прокурорът Алфонс Ферагамо още беше жив. Мафиотите си имаха закони и не обичаха отрицателното отразяване в пресата. И изобщо пресата.

Ала дори да няма опасност да те очистят, винаги съществува възможността да те съблазнят, корумпират или манипулират. И мисля, че в момента с мен се случваше точно това. Само че причината не беше някакво морално падение от моя страна, напомних си, нито нуждата още повече да прееба живота си заради силни усещания — веднъж вече го бях направил. Причината беше Сюзън.

Тая дама, естествено, иначе щеше да е начело на списъка със забранените за очистване, ако не беше фактът, че е утрепала мафиотски бос. А, сега де!

Та затуй трябваше да… какво трябваше?

Антъни се върна на темата.

— Бизнесът ми е съвсем законен. Бел Ентърпрайзис. Каквото и да се е случило в миналото, с това вече е свършено. Но щом хората предпочитат да си мислят…

— Антъни! Моля те. Обиждаш ме на интелигентност.

Той явно не се зарадва, че го прекъсвам.

— Казвам ти каквото искаш да чуеш.

— Не искам да слушам празни приказки. Най-добре да не чувам нищо от теб по тоя въпрос.

Белароса младши запали цигара.

— Добре.

— Какво искаш от мен? И защо?

Той седна на перваза на прозореца и дръпна от цигарата.

— Добре, ето я самата сделка. Приказвах с Джак Уейнстейн, някогашния адвокат на баща ми. Спомняш си го. Той те харесва. И ме посъветва да разговарям с теб, както и постъпих. Вика, че си най-умният, най-честният и най-смелият човек, с когото е работил. И тия думи — от устата на един хитър евреин, който можеше да се опъне на баща ми, ако се налагаше. Но винаги в интерес на дон Белароса. Та Джак ми вика, че имам нужда от човек като теб. Просто да разговаряме. Просто да ме съветваш. Както Джак — баща ми. Човек, който не е paesano. Разбираш ли?

— Consigliere ли имаш предвид?

— Да бе… ама това значи просто съветник. Хората си мислят, че значи… такова, нещо, свързано с… хората от организираната престъпност. А то си е „съветник“ на италиански. На адвокатите им викат „съветници“. Нали така?

— Та имаш предвид предишната работа на Джак Уейнстейн, така ли?

— Да. Джак вика, че ми трябвал и някой като ония, дето едно време вървели по петите на цезарите и им шепнели в ухото: „Ти си обикновен смъртен“.

— Тая работа на пълен щат ли е?

Антъни принудено се усмихна.

— Навремето е била. Та тоя пич напомнял на цезарите, че са хора, а не богове. С други думи, че даже те трябва да слушат гадости като всеки друг.

— И смяташ, че имаш нужда това да ти се напомня, така ли?

Той отново се насили да се усмихне.

— Всеки има нужда. Всеки, който е преуспял. Джак също е на мнение, че имам нужда. Ей, всички във Вашингтон трябва да си имат такива хора, дето да им вървят по петите. Нали така?

— Може да им е от полза.

Доколкото можех да преценя, Джак Уейнстейн, който беше умен човек, веднага трябваше да е разбрал, че младият Антъни се е оплел като пате в кълчища. Джак обаче виждаше потенциала и ако останеше живо достатъчно време, тигърчето щеше да порасне и да стане голямо, силно и може би достатъчно интелигентно, за да управлява, убива и взима шубето на враговете си. И какъвто си е проницателен, Джак беше измислил Джон Сатър да поеме задълженията, които той по-рано изпълняваше за Франк, и може би също да заеме мястото на покойния баща на Антъни. Тъй де, дали не се ласкаех, че ме смятат за подходящ втори баща на един младок, чиято амбиция се състоеше в това да порасне и да стане опасен и коварен като истинския си родител? И ако изпълнех задачата си, някой ден Антъни може би щеше да пожелае да чука жена ми, стига да имах жена, разбира се.

В цялата тая ситуация имаше известна ирония и ми приличаше на фарс — само че не беше смешно. Щеше да е смешно, ако Сюзън не се намираше на Златния бряг, ала тя беше тук и двамата с Антъни го знаехме.

— Та значи Джак смята, че имаш нужда от съветник и от някой, който да те предупреждава, ако почнеш много да вириш нос — казах аз. — А ти какво смяташ, че искаш от мен?

— Имам нужда от човек, на когото да се доверявам и който не е свързан с бизнеса ми. Който не може да спечели от моята загуба. Имам нужда от ума ти и от откровените ти съвети.

Баща му беше впечатлен и от моя произход, почтеността ми и уважаваната ми адвокатска кантора. Произходът си оставаше, обаче Антъни не се интересуваше от него — днес той купуваше ума и прямотата.

— Какви съвети? — попитах го.

— Каквито ми дотрябват.

— Но тогава ще се наложи да слушам неща, които не искам да слушам.

— Няма. А даже да се наложи, ще разчитаме на адвокатската тайна.

— Нима?

— От теб зависи, господин адвокат.

— Какво е заплащането?

— Двеста годишно. Това е постоянният хонорар. И можеш да бичиш кинти по какъвто друг начин искаш. Например, като се опиташ да върнеш собствеността на баща ми. Можеш да се занимаваш и с данъчно право. Всъщност имам нужда от данъчен съветник.

Хрумна ми, че повече се нуждае от свещеник и майка му да го нашляпа по дупето, отколкото от consigliere или някой, който да му казва да вземе да се стегне. И това навярно трябваше да е първият ми съвет.

— Това ли е всичко?

— Общо взето. Ще получиш и тоя офис.

— Може ли да откажа за еленската глава?

Той се усмихна, изправи се и хвърли фаса в мивката.

— Естествено. Е?

— Ами… остави ме да си помисля.

— Нищо повече не искам от теб. — И прибави: — Знам, че ще стигнеш до правилното решение.

— Бъди сигурен.

— И се обади на Джак Уейнстейн. Иска да те поздрави. Сега е във Флорида. Може би ще трябва да го посетиш.

Оставих предложението му без отговор.

— Имах натоварен ден. Благодаря за возенето.

— Аха. Иди при Тони, той ще те закара вкъщи.

— Имам нужда от движение.

Излязохме в дневната и аз тръгнах към изхода.

— Ако взема тоя офис, книжарницата долу остава — заявих. — Със същия наем.

Антъни не каза нищо.

— Извини ли се на келнерката?

— Не.

— Изобщо способен ли си да приемаш съвети?

— Да. Когато имам доверие и уважавам съветника.

— Надявам се да намериш такъв съветник.

— Имах си. Джак Уейнстейн. И баща ми. Единият е на смъртно легло, другият е мъртъв. Насочиха ме към теб.

— Добре. И не се издавай пред агента, че се натискаш за сградата. Хората усещат, когато толкова силно искаш нещо, че си готов да платиш всякаква цена. Увери се, че наистина го желаеш. И провери неговата версия за историята на къщата. Capisce?

— Capisco.

Тръгнах си.