Нелсън Демил
Скъпи Джон! (39)

37.

В Хамптън нямаше официални нудистки плажове, но намерихме уединено кътче в Саутхамптън, където неофициално можеше да се печеш без дрехи.

Спрях колата на малкия брулен от вятъра паркинг и слязохме. Тоя понеделник в началото на юни плажът почти пустееше, ала във водата имаше две двойки и когато вълните се отдръпнаха, видяхме, че се къпят голи.

Затичахме се към широкия плаж, смъкнахме си дрехите и се хвърлихме в ледената вода.

— Мамка му! — възкликна Сюзън.

Наистина си беше студенко, но въпреки това останахме в морето около половин час. После излязохме на белия пясък и навлякохме дрехите върху мокрите си тела.

— Спомням си, когато за пръв път го направихме заедно. Още бяхме гаджета — каза Сюзън. — Преди това не ми се беше случвало и те помислих за луд.

— Лудо влюбен. — Всъщност, преди да се запознае с мен, Сюзън Станхоуп не беше правила много неща и може би тъкмо това ме привлече към богатото, защитено от света момиче, което бойко се съгласяваше с тъпите ми щуротии. Опитвах се да й направя впечатление, естествено, а тя се опитваше да ми покаже, че е като всички останали. Постепенно и двамата започнахме да сме самите себе си и с огромно облекчение установихме, че пак се харесваме.

Изтичахме при колата, отидохме в някога старинното, а днес пълно с бутици градче Саутхамптън и си направихме късен обяд в едно от старите ни свърталища, кръчмата „Автомобилната седалка“. Последвах настойчивия съвет на Сюзън и си поръчах салата от пиле на скара и газирана вода, но когато станах да отида до мъжката тоалетна, промених поръчката на чийзбургер с бекон, пържени картофки и бира. Тя явно помнеше тоя номер и когато отиде до дамската тоалетна, върна първоначалната поръчка. Един мой добър приятел веднъж ми каза: „Никога не ходи с бившата си съпруга и не се жени повторно за нея“. Чак сега го разбрах.

След салатите се разходихме по Джобс Лейн, която, според табелата, била прокарана през 1664-та, а сега беше пълна с модни магазини, ресторанти и авантюристично настроени заселници от Манхатън.

— Хайде да ти купим дрехи — предложи Сюзън.

— Имам си дрехи.

— Стига, Джон. Само няколко ризи.

Отбихме се в няколко магазина и купихме няколко официални ризи, няколко спортни ризи, няколко вратовръзки, няколко чифта дънки и още няколко неща, от които нямах представа, че се нуждая. И тя си купи няколко неща.

Решихме да пренощуваме там, така че си купихме анцузи и бански костюми и Сюзън се обади в „Гърнис Ин“ край нос Монтаук, където има спа център, и резервира стая с изглед към океана. После потеглихме на изток през останалите градчета в района, включително Ийст Хамптън, където някога беше вилата ни, и аз я попитах:

— Искаш ли да минем покрай старата ни къща?

Сюзън поклати глава.

— Прекалено е тъжно… Децата много я обичаха. — Лицето й просия. — Хайде да си я откупим.

— Не можеш да откупиш всичките си стари къщи.

— Защо да не мога?

— Просто няма да ти стигнат парите.

— Не искам да ти прозвучи глупаво, Джон, но някой ден ще наследя моя дял от сто милиона долара.

За пръв път чувах колко всъщност имат Станхоупови и за малко не катастрофирах. Тъй де, когато изобщо се споменаваше за богатството им, винаги го предшестваха определения като „намаляло“ и „топящо се“, което ме караше да съжалявам Уилям и Шарлот. Е, не искрено, обаче винаги съм определял нетната им стойност на десетина-двайсет милиона, тъй че тая сума ми дойде като изненада. Виж, сега вече наистина бях влюбен. Майтап бе.

Тъй или иначе, знаех, че Едуард и Каролин, единствените им внуци, ще фигурират в завещанието на Уилям, после пък идваше непрокопсаният брат на Сюзън, Питър, и естествено, Шарлот, ако надживееше мъжа си. Тя обаче не беше Станхоуп, затуй в света на старите пари основната част от състоянието щеше да я прескочи — пък и тя си имаше свое семейно наследство — и чрез ловки данъчни и имуществени трикове и сложни попечителски фондове повечето от богатството на Станхоуп щеше да премине в ръцете на преките потомци на Уилям. Така Уилям го беше получил от Август, който пък го беше наследил от Сайръс.

След няколко бързи изчисления установих, че Сюзън Станхоуп всъщност би трябвало да отвори бутилка шампанско на погребението на Уилям.

Освен, разбира се, ако не се омъжеше за мен, затова й напомних:

— Твоят дял може да е по-близо до нулата.

Тя нямаше какво да отговори, но виждах, че постепенно осъзнава действителността.

Подминахме градчетата и продължихме през участък с безлюдни дюни. Нататък се намираше фарът на нос Монтаук, най-източният край на Лонг Айлънд. За последен път бях видя фара от морето преди десет години, когато заобиколих носа на път за Хилтън Хед. Милион пъти съм се чудил какво щеше да се случи, ако бях спрял там, за да я видя.

Съмнявам се, че някой от нас е бил готов за помирение, но ако бяхме разговаряли, едва ли щях да остана цели десет години в чужбина. Ама казва ли ти някой?

Преди да стигнем носа, откъм морската страна на пътя се появи „Гърнис Ин“ и паркирах пред входа на рецепцията.

Настанихме се в стаята с изглед към океана, после облякохме новозакупените анцузи и прекарахме няколко часа в спа центъра и фитнес залата.

Сюзън си беше записала час за някакви козметични процедури и аз използвах възможността да се върна в стаята ни, откъдето набрах централата на Федералното бюро за разследване в Манхатън.

След малко бюрократични галимации ме свързаха със спецчастта за борба с организираната престъпност и аз се представих:

— Казвам се Джон Сатър и търся специален агент Феликс Манкузо.

— За какво се отнася, господине?

— Преди десет години той водеше едно следствие, с което бях свързан. Искам да разговарям с него за ново развитие по случая, ако в момента е на работа.

— И той ще разбере за какво става дума, така ли?

— Ще разбере.

— Добре. Не мога да потвърдя, че в момента е тук, господине, но ако оставите телефон за връзка, ще предам или на него, или на някой друг да ви се обади.

— Чудесно. — Дадох му телефона в „Гърнис Ин“ и го предупредих, че ще съм на въпросния номер до сутринта, после му продиктувах номера в къщата за гости като свой домашен телефон.

— Имате ли мобилен телефон, на който да ви намерим?

— Нямам.

Той замълча за миг и аз реших, че съм извършил някакво престъпление, така че му обясних:

— Наскоро пристигнах от Лондон. — И прибавих: — Скоро ще си купя.

— Добре, значи някой може да ви остави съобщение на тези номера?

— Точно така. Моля, предайте на специален агент Манкузо, че е важно.

— Непременно.

Затворих и се върнах в спа центъра, където имахме час за масаж по двойки.

Сюзън си беше поръчала масажистка, дребна женица от Източна Азия, а за мен масажист, който спокойно можеше да е излежал присъда за изтезаване на клиенти.

Докато лежахме един до друг на масите, Сюзън каза:

— Отидох в бизнес центъра и пратих имейли на децата и родителите ми, за да ги осведомя за състоянието на Етел. Предупредих ги, че скоро ще трябва да дойдат.

— Съобщи ли на родителите си нашата добра новина?

— Не. И помолих децата също да не казват нищо на никого, докато не го обявиш ти.

— Добре. — Надявах се, че когато им съобщя добрата новина, майчето и татенцето ще се строполят мъртви, преди да са лишили дъщеря си от наследство. Сто милиона?! Може би все пак трябваше да се държа по-любезно с тях. Или пък да се обадя на Сали Да-да и да се споразумеем да уреди нещата.

Някога познавах на Златния бряг и в Хамптън хора, които притежаваха стотици милиони, тъй че сумата не ме смая чак толкова. Смая ме фактът, че Уилям, който винаги се държеше така, сякаш ще остане без дом, ако плати поредната сметка, всъщност има толкова пари. Това ме ядоса. Тъй де, стиснатото му гадно копеле… обаче Сюзън може да бъркаше цифрата. Нямаше да й е за пръв път. Всъщност, казах си, можеше да е още по-голяма.

— За какво мислиш? — попита тя.

— Хм… мисля си вече да връщам това твое намазано с масло тяло в стаята.

Масажистката изхихика, масажистът се захили, а Сюзън каза предупредително:

— Джон!

Изчакахме края на масажа в мълчание, после качихме намазаните си с масло тела в стаята. Лампичката на телефонния секретар не светеше и се любихме, подремнахме, след което се облякохме и слязохме в коктейлната да погледаме океана и помръкващото небе.

Имахме резервация за вечеря. Докато на хоризонта гаснеха последните слънчеви лъчи, отидохме в ресторанта със закъснение и малко пиянско залитане.

Сюзън ме погледна над свещта на масата.

— Не мислех, че отново ще те видя да седиш срещу мен в ресторант.

Хванах ръката й.

— Очакват ни много прекрасни години заедно.

— Знам.

Мобилният й телефон иззвъня. Сюзън го погледна и каза:

— Не е задължително да отговоря.

Изключи го и го прибра в чантичката си.

Не бях сигурен дали да попитам кой се обажда — може да бяха родителите й, децата може да отговаряха на имейла или пък да беше Елизабет — с лоша новина. А можеше и да е мъж. Ако тя искаше да знам кой е, щеше да ми каже.

Само че лицето й изведнъж помръкна, затова все пак попитах:

— Кой беше?

— От полицейското управление на окръг Насау.

— Пусни съобщението.

— По-късно.

— Сега.

Сюзън извади мобилния си телефон, включи го и въведе паролата, после ми го подаде.

Доближих го до ухото си и чух:

„Здравейте, госпожо Сатър, тук е детектив Настаси от полицейското управление на окръг Насау. Просто исках да ви уведомя, че тази вечер посетих въпросния човек в дома му и съпругата му ми каза, че мъжът й ще отсъства от града за неопределен период. Обадете ми се, когато ви е удобно. Моля, предайте съобщението на господин Сатър“.

Натиснах бутона за повторно изслушване и й подадох телефона. Докато тя слушаше, се замислих за отсъствието на Антъни Белароса. Това не се връзваше с предстоящата смърт и погребение на Джон Готи — той не биваше да се отлъчва от дома си. Имаше вероятност обаче чичо Сал да го е изпреварил и сега, както се казва, Антъни да храни рибите някъде на морското дъно. Нямаше ли да е чудесно? Но ако не бях прав, ненадейното изчезване на Белароса младши беше по-скоро обезпокояващо, отколкото успокояващо.

Сюзън изключи телефона и пак го пусна в чантичката си.

— Утре ще му се обадим — казах аз.

— Искам да си поръчаш от здравословното меню — каза тя, все едно не ме е чула.

— Защо? В какво съм се провинил?

— Човек се познава по това, с което се храни.

— Ами тогава трябва да си сменя името на Барбекю.

— Препоръчвам ти пушена камбала.

— Нали закусвах рибено масло!

— Искам да останеш до мен много дълго.

— Е, ако трябва да ям тия боклуци, наистина ще ми се стори много дълго.

— Хайде, давай тогава, поръчай си пържола и бавно се самоубивай.

— Благодаря.

Сервитьорката дойде и поръчахме.

Камбалата не беше чак толкова лоша — особено с бутилка шардоне.

Когато се върнахме в стаята, видях, че лампичката на телефонния секретар все още не свети.

Не се налагаше да разговарям с Феликс Манкузо, но ако в правоохранителните органи имаше човек, който е наясно с тоя случай — не само с фактите и историята, но и с човешкия елемент в онова, което се бе случило преди десет години, — това беше той, защото не само се опита да спаси душата ми от ужасно зло, но и се измъчваше от факта, че колегите му сводничат на дон Белароса.

Е, спокойно можеше да са го пенсионирали или преместили, а можеше и да е мъртъв. Иначе със сигурност щеше да ми се обади, знаех го.

Излязохме на балкона. На хоризонта се виждаха светлините на огромни лайнери и товарни кораби, в небето самолети започваха спускането си към летище „Кенеди“ или излитаха за Европа и останалите части на света.

— Плава ли ти се пак? — попита Сюзън.

— Е, каква полза от яхтклуб без яхта?

Тя се усмихна, после стана сериозна.

— Не искам никога повече да плаваш сам.

Не бях плавал съвсем сам, но разбирах какво има предвид.

— Няма да плавам без теб.

Заслушахме се в прибоя. Нощното небе и черният океан ме хипнотизираха.

— Как беше? — попита тя след малко.

Продължих да се взирам в звездната нощ.

— Самотно. — Замислих се за миг. — Нощем е лесно да си представиш, че си последният жив човек на Земята.

— Звучи ужасно.

— Понякога наистина е така. Но обикновено се чувствах… сякаш бяхме само аз и Бог. Искам да кажа, човек може малко да полудее, но тая лудост не е непременно лоша… Имаш много време за мислене и постепенно се опознаваш.

— Мислеше ли си и за мен?

— Да. Честно. Всеки ден, всяка нощ.

— И какво ти попречи да се върнеш?

Тоя въпрос имаше много отговори — гняв, гордост, обида и абсолютната свобода да си доброволен изгнаник без родина и работа. Но на Сюзън отвърнах:

— Когато разбера, ще ти кажа.

Изтегнахме се на шезлонгите и загледахме небето, после заспахме под звездите.

В съня си чувах океана, усещах морския бриз и мириса на сол и сънувах, че пак съм в морето. Но тоя път бях със Сюзън.