Нелсън Демил
Скъпи Джон! (23)

21.

На хладилника имаше старо радио и Пати Пейдж пееше „Старият Кейп Код“. Това ми напомни за няколкото пъти, когато бях водил семейството си там с яхтата. По тая станция пускаха песни, вдъхновени от американската география, и следващото парче беше „Лунна светлина във Върмонт“. Бях сигурен, че Етел не е променяла настройката от двайсет години.

Променящият се свят връхлиташе стените на Станхоуп Хол, но времето във вратарската къщичка беше спряло. Всъщност и животът зад стените се беше променил и времето скоро щеше да връхлети това място и хората, които бяха живели и живееха тук.

Още преди девет вече бях взел душ и бях облякъл бежов панталон и последната си чиста риза. На облегалката на кухненския стол висеше шитото по поръчка синьо сако от Савил Роу^[1]. Бях се приготвил да се отбия при Сюзън, тоест с други думи, бях готов на всичко, а до ранната ми вечеря с мафията в четири дано не се случеше нищо.

Но преди да се обадя на Сюзън, може би трябваше да проведа неделните си телефонни разговори с Каролин и Едуард. Каролин обаче спеше до късно в неделя, а в Лос Анджелис беше още шест сутринта, тъй че навярно трябваше да позвъня на майка си, но пък когато разговарях с Хариет, обикновено държах в ръка чаша твърд алкохол, а за това беше малко раничко.

В девет и петнайсет Рей Чарлз пееше „Джорджа“, а аз все още стоях в кухнята с чаша кафе в ръка.

Странно, помислих си — можех да пратя един мафиотски бос да върви на майната си, обаче не можех да събера кураж да се обадя на Сюзън.

Последните тъжни ноти на „Джорджа“ заглъхнаха и медногласият водещ каза:

— Това беше прекрасно. Вие слушате радио УЛИГ, излъчващо в страната на свободните и родината на смелите.

Е, след това вдъхновяващо изявление изключих радиото, вдигнах телефона и набрах номера в къщата за гости. След третото иззвъняване вече се надявах да се включи телефонният секретар.

Телефонният дисплей на Сюзън би трябвало да показва номера на Етел.

— Здравей, Джон.

Сърцето ми се разтуптя, когато я чух да произнася името ми, и за малко да затворя, но явно не можех, макар че навярно бих могъл да имитирам пискливия глас на Етел: „Здравейте, госпожо Сатър, просто исках да знаете, че се върнах от хосписа, дочуване“ — и после да затворя.

— Джон?

— Здравей, Сюзън.

Мълчание.

— Как си? — попитах.

— Добре. Ти как си?

— Добре. Чудесно. Как я караш?

— Все още съм добре.

— Да де… и аз.

— Не си репетирал този разговор много добре — отбеляза тя.

Това малко ме подразни.

— Просто реших да ти се обадя. Нямах време да правя подробни планове.

— И на какво дължа огромното удоволствие от това обаждане?

Леле Боже! Не очаквах да заподскача от радост или да се разчувства, когато чуе гласа ми, обаче тя определено се държеше ледено. Трябваше да си напомня, че според Етел и Елизабет Сюзън щяла да се радва, ако и се обадя. Господин Насим също беше споменал, че Сюзън се изказала добре за мен. Даже Едуард и Каролин бяха намекнали, че искала да ме чуе. Тогава каква беше тая работа?

Отговорът дойде със следващия й въпрос.

— Гостенката ти замина ли си вече?

Аха. Преди да успея да отвърна, тя продължи:

— Онази кола снощи беше на Елизабет Алърд, нали?

— Да. Но… — Не съм я чукал. Честно.

— И как е Елизабет?

Всъщност не й дължах никакви обяснения, но реших, че за да изясня нещата, трябва да кажа нещо — само че Сюзън ме хвана неподготвен и запелтечих:

— Ами… пи много и искаше да види старата си стая, и имахме много работа по документите за имуществото, и аз съм адвокатът, така че Елизабет просто остана да пренощува и…

Преди окончателно да изгубя дар слово, Сюзън ме прекъсна.

— Това не ме интересува. Какво друго?

— Не я чуках.

Мълчание, после:

— Наистина не ме интересува, Джон. Трябва да се приготвям за службата.

Е, щом бях поел инициативата да й се обадя, нямаше да се оставя да ме отсвири толкова лесно.

— След малко ще се отбия да ти донеса един плик. Ще позвъня на вратата. Ако не ми отвориш, ще оставя плика на прага.

Мълчание.

Казах „довиждане“ и затворих.

Облякох си сакото, взех плика от масата в трапезарията и излязох.

Беше прекрасен слънчев ден, пееха птици, жужаха пчели и сърцето ми бясно туптеше, докато вървях по алеята към къщата за гости.

Не разбирах защо съм толкова напрегнат. Тъй де, ако някой трябваше да се чувства неловко или да е напрегнат — или гузен, — това беше Сюзън. Аз нито бях имал любовница, нито после я бях застрелял.

Докато измина тристатината метра до къщата за гости, вече се бях поовладял.

Предишните собственици, на които Сюзън я бе продала, бяха оградили десетакровия си имот с жив плет. Когато Уилям и Шарлот още живееха в господарския дом, предложих на Сюзън да издигнем шестметрова каменна стена със стражеви кули, за да отбиваме неочакваните посещения на родителите й, обаче тя не пожела да се лиши от гледката, затуй сега се зачудих дали ще изкорени плета. Амир Насим сигурно се боеше, че зад тоя гъст храсталак може да се крият ирански снайперисти.

Но да се върнем на по-непосредствения проблем. Почти ми се искаше да не ми отвори — тогава щях да продължа живота си, без повече да мисля за Сюзън Станхоуп Сатър. От друга страна, се чувствах задължен да й предам опасенията на Насим, както и моите опасения относно Антъни Белароса. Естествено, можех да го направя и по телефона или с писмо и ако не отвореше, щях да постъпя точно така.

Трябва да призная обаче, че другата ми половина искаше тя да отвори и да ме покани да вляза. Ако не друго, поне трябваше да й обясня за преспиването на Елизабет при мен — не защото имаше значение тъкмо за мен, а защото можеше да е важно за Елизабет, тъй че исках да изясня това недоразумение, та със Сюзън спокойно да преминем към следващите.

Минах по настланата с плочи алея до голямата каменна къща и забелязах, че бръшлянът не е подрязан и пълзи по первазите на прозорците. Освен това на чакълената отбивка и на предния двор им липсваше поддръжка. Някога за това отговарях аз — трябваше или да го свърша сам, или да наема хора. Обаче цветните лехи, които спадаха към отговорностите на Сюзън, бяха като картинка. Защо ли ми правеше впечатление?

Спрях пред входната врата и без колебание натиснах звънеца.

Имах време за една бърза мисъл, преди вратата да се отвори или преди да си тръгна, затова си припомних как Сюзън и Франк се скъсваха от ебане цяло лято, докато аз си скъсвах задника в града и успоредно с това се опитвах да се боря с обвинението за данъчни измами, а в свободното си време се мъчех да защитавам гаджето на жена ми по обвинение в убийство. Всички тия щастливи спомени ми помогнаха да си възстановя правилното разположение на духа.

Изчаках десетина секунди, после подпрях плика на вратата, обърнах се и тръгнах да си ходя.

След пет секунди чух вратата да се отваря и Сюзън извика:

— Благодаря.

Хвърлих поглед през рамо. Тя стоеше на прага с плика в ръце, иначе с дънки и поло.

— Няма нищо — отвърнах и си продължих да си тръгвам.

— Джон.

Спрях и се обърнах.

— Да?

— Би ли влязъл за малко? Имам нещо за теб.

Погледнах си часовника, после — с изражение на крайна неохота — отговорих:

— Ами… добре.

Тръгнах към къщата, а тя изчезна вътре. Остави вратата отворена. Влязох и я затворих.

Сюзън стоеше до вратата за кухнята.

— Искаш ли кафе?

— Да, благодаря.

Тя влезе в кухнята и аз я последвах. Доколкото можех да видя, къщата си беше също като преди десет години, мебелирана предимно със семейни антики на Станхоупови, които наричах „боклуци“ и които Сюзън сигурно беше взела със себе си в Хилтън Хед. А може да ги бе дала на склад.

Голямата селска кухня също изглеждаше непроменена, включително старият стенен часовник, и изпитах онова чувство като в „Зоната на здрача“, че съвсем за малко съм излязъл да взема неделните вестници и като съм се върнал, съм открил, че съм разведен от десет години.

Сюзън стоеше пред кафеварката с гръб към мен.

— Пак ли чисто?

— Да.

Тя наля две чаши, подаде ми едната и се спогледахме. Наистина не беше остаряла, както бях забелязал отдалече преди няколко дни, и за тия десет години не беше напълняла нито грам. Обаче и аз не бях. Явно си бяхме помислили едно и също, защото едновременно казахме:

— Изглеждаш… — неволно се усмихнахме, — добре.

С което приключихме с любезностите и казах:

— Трябва да поговорим.

— Ако си дошъл, защото се чувстваш виновен…

— За нищо не съм виновен.

— Можеш да спиш с когото си искаш, но моля те, опитай се да стоиш настрана от приятелките ми.

— Ами тогава ми дай списък на приятелките ти.

— А ти ми дай списък на твоите приятели, ако имаш такива.

Кучка. Оставих кафето на масата.

— Преди да си тръгна, държа да разбереш, че не съм чукал Елизабет Алърд.

— Това изобщо не ме интересува.

— Но нали току-що каза…

— На адвокат ли ми се правиш?

Някои неща не се променят. Сюзън е много умна, обаче досега никой не я е обвинявал в логичност или рационалност. Тъй де, може да е логична и рационална, ама когато е стресирана, търси убежище в шантавата част от ума си. Всичко е заради червената коса.

— Погледни ме в очите — казах твърдо.

— И в двете ли?

— Погледни ме.

Тя ме погледна.

— Не съм чукал Елизабет.

Сюзън ме гледаше в очите. Аз също не откъсвах очи от нейните.

— Ами попитай я — казах.

— Добре. Вярвам ти.

Стояхме и се гледахме и стенният часовник отмерваше изтичащото време, както в безбройните пъти, когато бяхме споделяли тия непоносими мълчаливи минути в кухнята след скандал. Скандалите обикновено ни действаха пречистващо, добър признак, че достатъчно ни е грижа един за друг, за да разменим някой и друг удар, и в повечето случаи се целувахме и се помирявахме, после тичахме горе в кревата. Бях сигурен, че и тя си го спомня, само че тоя път нямаше да тичаме да скочим в кревата.

— Мога да дойда друг път — казах.

— Какво има в този плик? — попита тя.

— Снимки и документи, които би трябвало да останат при теб, в частност актовете за раждане на Каролин и Едуард. Не знам как са се озовали при мен.

Тя се понамръщи, после каза:

— Ако имаш няколко минути, трябва да обсъдим едно-друго и аз да ти дам някои неща.

— Добре.

— Ела да седнем в розовата градина.

— Съгласен.

— Ей сега идвам.

Взех си кафето и излязох през кухненската врата в английската розова градина, заобиколена с ниска каменна стена. Общо взето, изглеждаше като едно време, само че мебелите от ковано желязо бяха заменени с плетени, които нямаха вид на много по-удобни. Е, жените могат да седят на всичко.

Розите започваха да цъфтят. Не си спомнях дали е рано за това — предполагам, че зависи каква е пролетта на Лонг Айлънд.

Ето че пак си бях вкъщи, но не и у дома. Всичко изглеждаше познато, ала едва забележимите промени ме объркваха. Като с хората. Щеше да ми е по-спокойно в туземска колиба на някой тихоокеански остров, където нищо да не ми напомня за предишния ми живот.

Сетих се за нещо, което веднъж ми каза баща ми — тогава бях в казармата и тъкмо щяха да ме пращат на служба в Германия. Та ето какво ми рече той по повод четиригодишното си воюване: „Когато се върнах, се чувствах толкова не на място, че ми се искаше пак да съм с другарите си в окопа“. Като знаех, че по-късно се е запознал с майка ми и се е оженил за нея, бях сигурен, че многократно е изпитвал същото желание. Всъщност обаче сега разбирах какво е имал предвид.

Както и да е, седнах до кръглата плетена маса и се зазяпах във фонтана, който клокочеше в дъното на изящната симетрична градина със слънчев часовник в средата.

Из розовите лехи бяха пръснати няколко градински статуи, главно класически фигури, и това ми напомни за класическия парк в Алхамбра, езерцето и естествено, съня ми. Навярно никога нямаше да я попитам как, кога и къде е започнала връзката й с Франк Белароса, но ако все пак я попитах как се е случило, тя щеше да отвърне: „Кое как се е случило? А, онова. Беше много отдавна, Джон. Защо пак повдигаш този въпрос?“ И така нататък. Майсторка е на амнезията и бях сигурен, че не си спомня нито как се е чукала с Франк Белароса, нито как го е застреляла. Е, спомняше си, естествено, но само ако някой като мен проявеше дебелащината да го спомене.

Спомних си последния път, когато я видях — преди четири години, на погребението на леля Корнелия. Не знам защо беше дошла. Всъщност тя продължаваше в известен смисъл да е член на семейството, заради децата ни. Беше оставила втория си съпруг в Хилтън Хед, тъй че нямах възможността да се запозная с късметлията, нито да коментирам колко стар изглежда, колко е дебел и прочее. Ако се бе оженила за млад жребец, той със сигурност щеше да е там в черен костюм на Армани.

Тъй или иначе, тогава със Сюзън разговаряхме, но само на общи теми — за леля Корнелия, покойния й мъж Артър и двамата им безмозъчни сина. Говорихме и за баща ми: Сюзън много го обичаше, обаче не спомена, че не съм отишъл на погребението му. Помня, че я поздравих за женитбата й и й пожелах щастие. Струва ми се, че даже бях искрен.

Тя ми каза, че мъжът й бил много добър човек, което означаваше, предполагам, че не е любовта на живота й.

Не ми зададе никакви лични въпроси и аз също не я осведомих за любовния си живот.

От дневния ред отсъстваха и последните думи, които бяхме разменили на раздяла преди шест години. Присъствах на изслушването й в манхатънския федерален съд, за да дам показания като свидетел на смъртта на Франк Белароса. Като неин съпруг и някогашен адвокат, не бях длъжен да го правя, но исках да изложа някои смекчаващи вината й обстоятелства, свързани главно с психическото й състояние в нощта на убийството, като например: „Ваша чест, жена ми е откачена. Само вижте червената й коса“. Освен това осведомих съда, че бих желал официално да съобщя как ФБР е сводничило на мафиотския бос за жена ми, докато той се е намирал под тяхна охрана в имението си, и че настоявам да кажа няколко думи за съмнителните действия на прокурор Алфонс Ферагамо.

Е, оказа се, че съдията и господин Ферагамо нямат намерение да ме изслушат, и закритото заседание приключи с решението на правосъдното министерство да не се дава ход на делото. Пълна победа за Сюзън и поредно утвърждаване на правото на държавата да си покрива задника. Що се отнася до мен, за пръв път ми се случваше да повлияя на изхода на съдебен процес, като седя в коридора със затворена уста.

Естествено, изпитвах облекчение, че на Сюзън й се е разминало, но честно казано, бях и малко разочарован, и като адвокат, и като гражданин, че министерството на правосъдието я е пуснало толкова лесно, без даже да я плесне през ръката. А като измамен съпруг, ми се искаше поне да й наредят да носи на официалната си рокля алено „П“, означаващо прелюбодейка, обаче тогава по подразбиране аз трябваше да нося табелка „Рогоносец“.

Тъй или иначе, след изслушването нарочно я пресрещнах на стъпалата на съда на Фоли Скуеър. Беше заобиколена от щастливите си родители, трима облекчени адвокати и двама семейни психиатри, които едва стигаха за всички от семейство Станхоуп.

Успях да откъсна Сюзън от свитата й и поговорихме за кратко. Поздравих я за изхода на процеса, макар че не бях съвсем доволен от него. Въпреки това й казах:

— Знаеш, че още те обичам.

И тя отговори:

— Само посмей да не ме обичаш. Завинаги.

И моите последни думи бяха:

— Да, завинаги.

А нейните последни думи бяха:

— И аз.

Разделихме се на стъпалата пред съда и не се видяхме почти четири години, когато Едуард завърши колежа „Сара Лорънс“.

А когато разговаряхме за последен път, на погребението на Корнелия, последните думи, които ми каза, бяха:

— Ще ти пожелая щастие, Джон, но преди това ти желая покой.

Не знаех защо смята, че ми липсва покой — това беше моята тайна, — но отвърнах:

— Благодаря. И на теб.

Разделихме се на гробището и аз се върнах в Лондон. Сега, четири години по-късно, щяхме да погребваме друга жена от нашето минало и ако бях в майтапчийско настроение, щях да й кажа: „Трябва да престанем да се срещаме на такива места“. А можеше пък, помислих си, някое от децата ни или и двете едновременно най-после да решат да се оженят и тогава със Сюзън щяхме да се срещаме при по-приятни обстоятелства, например раждане, кръщене и рожден ден на внуците.

Дотогава ни оставаха погребенията, което ми напомни стиха на Лонгфелоу: „И нека Миналото мъртво само погребва свойте мъртъвци“.

Да, наистина нека.