Нелсън Демил
Скъпи Джон! (46)

44.

С Феликс Манкузо се изправихме.

— Сюзън, спомняш си специален агент Манкузо, нали? — казах аз.

Тя любезно се усмихна и му подаде ръка.

— Разбира се. Благодаря, че дойдохте.

— Радвам се отново да ви помогна.

Съмнявах се, че Сюзън е била особено щастлива от помощта му предишния път. И двамата го знаеха.

След като приключиха с учтивостите, тя даде знак на Софи, която чакаше на прага с количка, Софи вкара количката, излезе и затвори вратата.

Сюзън ни покани да се обслужим, което и направихме, после седна на кушетката и ние с господин Манкузо се върнахме на местата си.

Беше облечена скромно в традиционната туземна носия — бежов панталон, бяла блуза и шито по поръчка синьо сако. Би ми се искало да видя кръстче на шията й, само че това щеше да е изсилване.

Тъй де, може би и двамата приемахме малко истерично буржоазния католически морал на Феликс Манкузо, отношението му към изневярата на Сюзън, извършеното от нея убийство и моята работа за мафията, ала убежденията му изглеждаха искрени и бях сигурен, че и аз, и Сюзън споделяме голяма част от неговите морални ценности, както и лошото му мнение за поведението ни в миналото. Но идваше време да насочим вниманието си към нови проблеми.

— Пропуснах ли нещо важно? — поинтересува се Сюзън.

— Нищо — отвърнах аз. — Просто пак разисквахме как ние с теб си прецакахме живота.

— Е, радвам се, че не съм пропуснала нищо важно.

И тримата се усмихнахме.

— Желая на вас и на господин Сатър щастие в бъдещия ви семеен живот — каза й господин Манкузо.

— Благодаря. Много мило от ваша страна.

Виждах, че напълно се е вживяла в позата на лейди Станхоуп, което спокойно можеше да е правилната тактика с Феликс Манкузо, ама можеше и да не е. Поведението й обаче навярно се дължеше на спомена за последната й среща със специалния агент — тогава носеше красив костюм за езда, но и белезници, което сериозно вредеше на величествения й вид. Да не споменавам, че плачеше, една полицайка я командваше и трупът на любовника й беше разпльокан на пода пред очите на всички. Тъй че, да, новата среща със специален агент Манкузо беше мъчителна или неловка за нея и сигурно точно заради това се държеше като лейди Станхоуп.

— Както обясних на господин Сатър по телефона, аз вече не работя в Спецчастта за борба с организираната престъпност, но поради някогашното ми участие в случая, който е свързан с евентуалната заплаха, и понеже господин Сатър потърси лично мен, ми възложиха да преценя как стоят нещата и да направя препоръки за реакцията на Бюрото — осведоми я свети Феликс. — Струва ми се, че проблемът е в юрисдикцията на щатската полиция — лична заплаха без пряка връзка с организираната престъпност освен предполагаемата замесеност на господин Белароса в нея. Уверявам ви обаче, че Бюрото ще окаже нужната помощ на местните власти.

Реших, че трябва да му съобщя следното:

— Един човек от окръжната полиция сподели с мен, че от ФБР нямало да му кажат, даже гащите му да са се подпалили.

Господин Манкузо се усмихна и се опита да ме успокои.

— Независимо от това мнение, след единайсети септември ние създадохме много нови начини за връзка помежду ни. Всички имаме една цел, а именно да пратим Антъни Белароса зад решетките до края на живота му, и мен лично не ме интересува дали ще лежи във федерален, или щатски затвор.

Само че, ако можеше да избира, щеше да предпочете федералния, естествено. Аз лично предпочитах да видя Антъни ни мъртъв. Напомних му:

— Основната ни цел е да се погрижим с госпожа Сатър да не се случи нищо лошо.

— Не ще и дума.

— За протокола, аз съм обезпокоена, но не съм изпаднала в параноя — заяви Сюзън, обектът на тоя разговор. — Моята цел, ако изобщо ви интересува, е да водя нормален живот. — Обърна се към господин Манкузо: — Също като с тероризма: ако се уплашите и промените начина си на живот, победата е тяхна. Е, аз няма да допусна той да спечели.

Феликс Манкузо я погледна изпитателно.

— Възхищавам се на смелостта ви.

Сюзън не отговори и специалният агент продължи с нова тема:

— Както споменах на господин Сатър, успях да се запозная с жалбата ви в полицията, тъй че имам обща представа за случилото се през последните няколко седмици и разбирам защо сте обезпокоени.

— Самият вие ми се сторихте обезпокоен — напомних му аз.

Той кимна.

— В миналото съм разследвал престъпната дейност на Антъни Белароса и въпреки че никога не съм имал преки контакти с него, съм разговарял с негови партньори, както и с хора, които според мен са станали жертва на неговата организация. А също с мои колеги, които имат лични наблюдения за Белароса. Той очевидно е агресивен, но изключително предпазлив човек.

Споделих личното си мнение:

— Аз пък смятам, че е луда глава и невинаги е предпазлив в действията си.

Господин Манкузо отново кимна и ни информира:

— Антъни Белароса е представител на новата, буржоазна мафия от предградията. Тия хора са трето-четвърто поколение итало-американци, а някои даже не са стопроцентови италианци и често не се женят за италианки, като самия Антъни. Искам да кажа, че невинаги се вписват в стереотипа и нивото на насилието е спаднало, но си остава под повърхността и винаги е възможно решение за тях. Особено когато въпросът е личен.

Всичко това ми беше ясно и пак си представих Антъни като тигърче, три-четири поколения от предшествениците на което не са живели в джунглата — наглед опитомено, ала все още реагиращо на някакъв първичен инстинкт, щом подуши кръв.

— В полицията ни казаха, че досието му било чисто.

— Според нас той е наредил да пребият най-малко четиринайсет души, обаче не можем да го свържем с убийство — нито пряко, нито чрез наемници.

— Значи още не си е окървавил ръцете, така ли?

— Сигурен съм, че го е направил, иначе нямаше да е на такова място в организацията, но ние не сме го разкрили и това не му е станало навик.

Извади бележник.

— Бих искал да ми разкажете всичко, което не сте съобщили в жалбата си. Мнения, впечатления, чувства, както и наблюдения и подробности, които не са ви се сторили важни, но може да ми говорят нещо в контекста на това, което знам. А може да станат важни по-късно.

Това като че ли ми предоставяше много повече свобода, отколкото имах в полицията, и ми даваше възможност да се позабавлявам с разказа си за неделята при семейство Белароса. От друга страна, въпросът си беше сериозен, а и не исках господин Манкузо да остане с впечатлението, че смятам неговите paesanos за смешни. Сюзън ми предложи да започна и аз подхванах от почукването на вратата ми, когато господин Антъни Белароса прекрачи прага на вратарската къщичка.

Завърших с извода:

— Антъни дойде с целта да ме завербува, затова отложи въпроса за Сюзън за по-късно, когато щеше да го използва като разменна монета. — Прибавих: — Сделката винаги щеше да се основава на клаузата, че тя ще остане жива, докато работя за него.

Без да коментира изказването ми, господин Манкузо ме подкани:

— Продължавайте.

Налях си още кафе и подех историята за Джон и Антъни — вечерята в „Уон Ли“, срещата с Тони, по-рано наричан Антъни, телефонния разговор с Анна, дори шегите на Антъни за майка му, които накараха господин Манкузо да се усмихне — може би си бе спомнил собствената си майка.

Преминах към грубото отношение на Антъни към китайската сервитьорка, за да дам на слушателите си една не толкова забавна представа за Белароса младши. Изложих останалата част от разговора ни — за баща му и тем подобни — и завърших с безцеремонното си и гневно оттегляне.

— С прекалено много информация ли ви засипвам? — попитах господин Манкузо.

— Когато си в информационния бранш, информацията никога не е прекалено много — увери ме специалният агент. — Ние разработваме психологически портрети на тия хора и всеки като вас, който е имал тесни контакти с тях, може да ни даде ценни сведения за начина им на мислене, поведение и говорене, за реакциите им.

— Добре. — Разказах му вицовете на Антъни за китайките, обаче той не се усмихна. Нито пък Сюзън, която процеди:

— Отвратително.

Тоя път явно бях прекрачил границата на прекомерната информация, така че продължих с подробностите около случайната ми среща с Белароса на Грейс Лейн и пътуването ми до Ойстър Бей. Разказвах откровено и както беше предложил Манкузо, от време на време му съобщавах личното си мнение.

Той кимаше и повдигаше вежди на съответните места от изложението ми, за да ми покаже, че не одобрява евентуалния ми интерес към поста consigliere на Антъни, въпреки оправданието ми, че съм бил загрижен за Сюзън. Сегиз-тогиз си водеше бележки.

— Е, определено вярно е избрал човека, който да му каже, ако тръгне да се самозабравя — отбеляза Сюзън, когато приключих с епизода в Ойстър Бей.

Това трябваше да е смешно, така че се захилих и даже господин Манкузо се усмихна. Все пак я смъмрих:

— Защо не оставиш изводите на мен, скъпа, докато дойде твоят ред?

Гостът ме помоли да продължа и аз подхванах разказа от неделното утро и посещението ми при Сюзън, за да фиксирам момента на помирението ни. Тук всъщност попрекалих, понеже споменах угризенията й за стореното някога и уверих господин Манкузо, че тя, подобно на Мария Магдалена, е осъзнала греховете си, което е довело до окончателното им изкупление и евентуалното й канонизиране за светица.

Е, не стигнах чак дотам, обаче исках специалният агент да разбере, че Сюзън Сатър, която сега седеше с нас, не е същата паднала жена като преди десет години и си струва да бъде спасена. Феликс Манкузо трябваше да загърби евентуалното си подсъзнателно убеждение, че грехът се наказва със смърт или че ако нещо се случи с нея, сама си е виновна. Макар и професионалист, той беше искрено поразен от случилото се преди десет години, да не споменавам, че пострада и кариерата му. Е, щеше да си свърши работата, само че щеше да я свърши още по-добре, ако вярваше, че е на страната на ангелите.

Господин Манкузо прекъсна канонизиращото ми словоизлияние за Сюзън с думите:

— Ако ми позволите да повдигна един личен въпрос… Недоумявам как сте се помирили толкова бързо след десетгодишна раздяла.

Е, със Сюзън Станхоуп Сатър съм прекарал едни от най-страхотните си моменти в кревата. Не — най-страхотните!

— Господин Сатър?

— Ами… беше като скъсване на язовирна стена, която отприщи десетилетен гняв, обида, разочарование, предателство и инат. И след като тоя порой се оттече, остана дълбоко и спокойно езеро от… е, от любов.

Стори ми се, че чух Сюзън да изпъшква, но господин Манкузо кимна.

— Моля, продължете.

Разказах за пътуването си до Алхамбра, включително за Бел Секюрити Сървис на портала, за запознанството с Меган Белароса и срещата с Анна. Тук можех да си имам проблеми с господин Манкузо, ако си направех майтап с италианска майка, така че омаловажих властното отношение на Анна към сина й и подчертах положителните й качества като обич, топлота, гостоприемство и жизнерадост. Завърших тая част от историята с думите:

— Всекиму пожелавам такава майка. — Осъзнах, че не съм съвсем неискрен, и се получи добре. Нашият гост се усмихна.

Засега напредвах уверено — бях изчерпал деликатния въпрос за разговора ми с Антъни относно моята евентуална нова кариера и оттук нататък историята ме поставяше в благоприятна светлина. Нещо повече, наближавах едва прикритите заплахи за живота на Сюзън.

— Салваторе Д’Алесио, също известен като Сали Да-да, беше на задната веранда с жена си Мари — казах на специалния агент.

Тая информация явно не изненада господин Манкузо, така че го попитах:

— Следите ли дома му?

— Пишеше го във вашата жалба до полицията. Продължете, ако обичате.

— Добре. — Изложих подробностите около случайната ми среща с чичо Сал и споделих размислите и наблюденията си за връзката между него и Антъни, след което преминах към продължението на моето интервю за постъпване на работа при президента на Бел Ентърпрайзис, като подчертах, че Белароса младши е прекалено глупав, за да разбере, че предложението му не ме блазни. Споменах и че жените в живота на Антъни не се отнасят с него като с padrone. Употребата на тая италианска дума, която означава „господар“, накара господин Манкузо да се усмихне. Завърших със сведението, че дъщеря ми работи в Бруклинската окръжна прокуратура, което бях съобщил на Антъни.

— Значи член на семейството ви работи в системата на опазването на закона — отбеляза специалният агент.

— Тя обича работата си и се труди по дванайсет часа на ден — заяви гордата й майка.

Господин Манкузо се усмихна. Сигурно си мислеше: „Поне един от това семейство е тръгнал по правия път“.

Вече бяхме установили нужната връзка помежду си и аз бях набрал достатъчно инерция, така че преминах към кабинета на Антъни и телефонните ми разговори с Елизабет и Сюзън. Нямаше да спомена обаждането на Елизабет, само че Манкузо сигурно беше прослушал записа. А като адвокат знам, че ако пропуснеш нещо или излъжеш закона, даже да е някаква дреболия, достоверността на всичко друго остава под съмнение.

Господин Манкузо явно се заинтригува от факта, че съм бил в личния кабинет на Антъни Белароса, и ме помоли да го опиша.

Прибавих някой и друг детайл към психологическия портрет на новия дон Белароса и за да оправдая напълно визитата си при него, споменах, че е запазил книгите на баща си от военната академия „Ласал“ и има колекция от съчинения от и за римляните.

— Както казах, преди госпожа Сатър да се присъедини към нас, Антъни Белароса може би страда от комплекса на Цезар — осведоми ни специалният агент и се усмихна. — Това се отнася за мнозина от тях. — После се обърна към мен. — Продължете, моля.

Щях да приключа с римската тема, обаче тая особеност на един иначе скучен и елементарен човек ми се стори интересна.

— Възхищението му към римляните донякъде може да е свързано с това, което посочих преди малко — Антъни е мъж под чехъл, а пък… е, римляните са били мъжкари.

Господин Манкузо учтиво кимна, но останах с впечатлението, че според него се отвличам, и за да се аргументирам, а и за да продължа с описанието на кабинета, отбелязах:

— Над камината си е окачил репродукция „Отвличането на сабинянките“. — И в случай че нашият гост не бе запознат с тази антична история, прибавих: — Римляните отвлекли жените на сабиняните.

Той отново кимна, а Сюзън ме увери:

— Всичко това ни е ясно, струва ми се. Може ли вече да продължим нататък?

— Добре. — Приключих с описанието на кабинета и стигнах до момента, в който трябваше да разкажа как съм видял масленото платно на Сюзън, изобразяващо Алхамбра, и съм го насякъл на парченца. Не бях включил тоя епизод в жалбата ни до полицията и Сюзън не знаеше за него. Нямах представа какво ще си помисли или ще каже. Освен това не бях в състояние да определя дали тоя опустошителен акт ме представя като корав пич, или просто като побъркан. Така че съобщих, без да влагам каквато и да е оценка:

— В кабинета на Антъни имаше статив с картина, в която познах Палмовия вестибюл в Алхамбра, нарисуван от Сюзън…

— Оная нощ вие я пробихте с юмрук — прекъсна ме господин Манкузо.

— Така е. — И прибавих: — Някой я беше реставрирал.

Сюзън, която така и не знаеше, че съм унищожил картината и, ме погледна, ала не каза нищо.

Продължих по същество:

— Взех един нож за писма и насякох платното на парчета.

Никой не коментира, така че си налях поредната чаша кафе.

— Защо? — попита накрая господин Манкузо.

Основателен въпрос.

— Ами да го наречем символичен акт с дълбок психологически смисъл, съчетан с първичното убеждение, че врагът ми не бива да притежава нищо свързано с моята бивша и бъдеща жена — нито създадено, нито дори само докоснато от нея — отвърнах.

Специалният агент потъна в размисъл, като че ли си водеше мислени бележки, допълващи психологическия ми портрет.

Усетих, че Сюзън ме наблюдава, и я погледнах.

Осъзнах, че думите ми са прозвучали малко шантаво, затова се опитах да дам по-елементарно обяснение.

— Просто бях бесен и предполагам, че съм искал да му оставя послание.

— Е, сигурен съм, че го е разбрал, господин Сатър — заяви Феликс Манкузо. — И като познавам тоя тип хора, съм убеден и че ви е приготвил ответно послание.

— Знам.

Завърших разказа си за неделята при Антъни, като повторих почти дума по дума, както и пред детектив Настаси, словесния ни сблъсък на предната морава, когато разкрих на Белароса младши, че баща му е бил доносник и е предавал приятелите и роднините си в замяна на съдебен имунитет. Обаче пропуснах да съобщя на господин Манкузо, а и на Сюзън, за второто си разкритие пред Антъни — че баща му и жена ми са били влюбени и са се готвели да избягат заедно… и че щяха да го направят, ако Франк не ми дължеше услуга.

Накрая прибавих нещо, което бях премълчал в полицията, пък и всъщност досега не бях мислил за това.

— Очите, лицето и гласът на Антъни Белароса… Мисля, че ако не бяхме на моравата пред дома му и ако имаше оръжие, щеше да ме убие.

Сюзън стана, дойде при мен и ме хвана за ръка.

Господин Манкузо нямаше какво да отговори, но също стана и каза:

— Мисля, че е време да направим почивка.