Нелсън Демил
Скъпи Джон! (57)

55.

Бях решил да изненадам Каролин на гарата. Паркирах форда до таксиметровата пиаца и зачаках влака в 18:05.

Отново бях оставил карабината вкъщи, понеже не смятах, че ще вляза в престрелка с мафията посред бял ден на оживена гара. Но всеки път, щом оставях оръжието у дома, сам си се ядосвах, че не съм го взел. И аз като Сюзън трябваше да осъзная действителността.

Влакът в 18:05 наду свирка, със съскане спря на гарата и изхвърли на перона десетки прибиращи се от работа хора. За миг пред очите ми се яви някогашното ми ежедневие. Дали щях да мога пак да живея така?

Слязох от колата и се вторачих в пътниците, после забелязах Каролин — вървеше към чакащите таксита.

— Ей, хубавице! — провикнах се. — Кола ли ти трябва?

Тя явно беше свикнала с тия неща и продължи да върви, вперила поглед право напред. После се закова на място и се обърна.

Помахах й.

— Татко! — извика дъщеря ми и забърза към мен.

Прегърнахме се и се целунахме.

— Страшно се радвам да те видя, татко.

— И аз се радвам да те видя, миличка. Станала си истинска красавица.

Каролин не обръща внимание на комплименти, но все пак се усмихна.

— Много е… Адски се радвам за вас.

— И аз. — Носеше само дамска чанта и адвокатско куфарче, затова я попитах: — Къде ти е багажът?

— А, имам дрехи при мама.

— Добре. — Колко все пак плащаха в Бруклинската прокуратура? Моята обществено съзнателна дъщеря определено не харчеше парите от попечителската си сметка за дрехи и дрънкулки.

Тъй или иначе, качихме се в колата и забелязах, че е облечена изцяло в черно, което явно беше новото в безцветността, подходяща за работа, коктейли след работно време, сватби и погребения.

По случайност е черна и косата й, каквато беше на майка ми, преди да побелее — Каролин не е наследила абсолютно нищо от червената коса на Сюзън, тъй че можех да се надявам да не е куку.

На излизане от малкия паркинг ми направиха впечатление скъпите коли, шофирани от съпруги, дошли да посрещнат усърдно работещите си мъже. В някои автомобили имаше и деца — явно днес бавачките си бяха тръгнали рано — и ако се вгледаше в тия двойки, човек веднага можеше да разбере кои се радват да се видят и на кои им се ще да са взели друг влак преди десетина-двайсет години.

Не се съмнявах, че всяко семейство си има своя история, ала едва ли някоя можеше да се сравнява с нашата със Сюзън.

Минах през градчето и се насочих към Станхоуп Хол.

— Щастлив ли си, татко? — попита Каролин.

— Кой мъж не е щастлив, че се жени?

Каролин не си пада много по моя хумор и повтори въпроса:

— Щастлив ли си?

Погледнах я.

— Нямаше да съм тук, ако не бях щастлив да съм тук.

— Знам.

— И майка ти е много щастлива.

— Знам и това. Веднъж дневно се чуваме по телефона или си разменяме имейли.

Че как иначе.

— Е, аз ще се женя за втори път, а ти не си се женила нито веднъж — казах, за да пратя топката в нейното поле.

— Татко!

Побъбрихме си за работата й и взаимно се осведомихме по други теми.

Както правеше всяко лято, през август Каролин беше прекарала една седмица в Лондон и това беше нашето си време, освен когато идвах в Ню Йорк за погребения, сватби и в командировка. Затова сега ми каза:

— Предполагам, че тази година няма да ти гостувам в Лондон.

Усмихнах се.

— Няма. Но с майка ти ще ходим там, може би съвсем скоро, за да вземем багажа ми. — И понеже знаех, че харесва Лондон, й предложих: — Защо не дойдеш с нас?

— Едва ли ще успея да се откъсна от работа с толкова кратко предизвестие, но все пак ти благодаря. Защо не запазиш лондонския си апартамент?

Замислих се за това. Идеята не беше лоша, в зависимост от финансите ми в бъдеще. Освен това не бях сигурен дали ще допадне на Сюзън. Във всеки случай, можеше да се наложи да се върна там, ако Станхоупови пак си вземеха дъщерята.

— Добра идея — казах.

— Как са дядо и баба? — попита Каролин, когато наближихме Станхоуп Хол.

— Страхотни както винаги.

— Получих имейла ти.

— Хубаво.

— Е? Как се разбираш с тях?

— Всъщност не много зле.

— Радват ли се за вас с мама?

— Нали ежедневно поддържаш връзка с майка си?

— Не сме разговаряли много за това.

— Е, дай да го отложим, докато пристигне Едуард.

Бях получил ново дистанционно от един от охраната — фирмата се казваше Груп Ълтра Зийл — наред с нов код за достъп и мъдрия съвет да не го съобщавам на много хора, които не познавам. Обожавам да си имам работа със свръхобучени недоносчета. Да бе, сноб съм си.

И естествено, в такива ситуации границата между охранители и охранявани се размива и разликата между това да си под защита или да си затворник с код за достъп е изключително тънка.

Когато порталът се отвори, охранителят от Груп Ълтра Зийл (човекът от ГЪЗ) се появи от вратарската къщичка, позна ме от срещата ни преди трийсет минути и ми махна да влизам. Помогна и това, че държах дистанционното и бях със същата кола, с която бях излязъл.

— Мама спомена за хората на портала — отбеляза Каролин.

— Нищо особено.

Тя остави тая тема и попита:

— Дядо и баба вкъщи ли са?

— Решиха да отседнат в бунгало в „Крийк“.

— Защо?

„Понеже са задници“.

— Решиха, че там ще им е по-удобно, а и искаха да облекчат майка ти.

Каролин не отговори.

Наистина исках децата ми да изпитват добри чувства към деденцето и бабчето. Тъй де, хлапетата бяха удивително добронамерени към двамата дъртаци и доколкото ми бе известно, всъщност харесваха граф Дракула и жена му. Обаче в момента местонахождението ни съвпадаше и всички имахме един и същи пощенски код, ако не и един и същи адрес, и се налагаше да напомняме на децата си колко много обичат дядо и баба. Освен това някой трябваше да им обясни финансовите неща от живота. Е, това щеше да е работа на Сюзън. Предполагам, че можех да присъствам на разговора, но парите не бяха мои. Пък и можех да изтърся нещо, което да бъде изтълкувано погрешно, например: „Дядо ви и баба ви са мръсни свине“.

— Ще се срещнем с дядо и баба утре вечер в погребалния дом — казах.

После дъщеря ми се поинтересува за друг от любимите ми хора.

— Как е баба Хариет?

— Много е добре и няма търпение да ви види с Едуард. — „И да се надяваме, че двамата сте включени в завещанието й“.

За да кажа нещо мило за Хариет, тя наистина обича единствените си двама внуци. Не е от лигавите, но поддържа тясна връзка с тях и е нещо като наставница на Каролин в някои по-тънки области, например рециклирането на хранителни отпадъци и превръщането им във вкусна лапачка за незаконни имигранти от Сан Пикадор или там откъдето идват. Едуард малко я затруднява, ама ако успее да го научи да гаси лампите, ще направи добро и на него, и на околната среда.

Но ако оставим промиването на мозъците настрана, тя виждаше в Едуард и Каролин възможност да компенсира провала си с Джон и Емили. И това също беше хубаво.

— Приятно ли ти е, че се връщаш у дома? — попитах дъщеря си, докато шофирах по алеята.

— Да — не особено разчувствано отвърна тя.

Каролин всъщност никога не си беше умирала за Земния рай и неговите обитатели, кънтри клубове, коктейли, начин на живот, реакционна политика и изобщо всичко, свързано с него. Със Сюзън обаче я бяхме принудили да отиде на Дебютантския бал със заплахата, че няма да й позволяваме да излиза до края на живота й.

— А ти щастлив ли си, че си у дома?

— Хубаво е.

Паркирах колата в предния двор, слязохме и отключих вратата. Каролин навярно свърза това с охраната на портала и попита:

— Защо заключвате?

— Напоследък активисти на републиканската партия ходят по хорските къщи и си пишат големи чекове за предизборните кампании.

Въпреки че не разбира или не харесва хумора ми, Каролин се засмя.

Сюзън беше на горния етаж, но ни чу и припряно се спусна по стълбището. Майка и дъщеря се хвърлиха в прегръдките си и се целунаха, а аз усмихнато ги наблюдавах.

Отидохме в кухнята, където Софи вече сервираше плодове, нарязани зеленчуци и млечна салата.

Сюзън беше сложила бутилка шампанско в кофичка с лед. Гръмнах я и напълних три чаши. Аз всъщност не обичам шампанско, обаче Сюзън и Каролин си падат. Вдигнах тост.

— За Сатърови!

Чукнахме се и отпихме.

Времето отиваше на оправяне и излязохме да седнем на терасата.

Сюзън и Каролин знаеха всичко ново една за друга, докато аз бях няколко месеца назад в живота на дъщеря ми. Бях информиран обаче, че Клиф е бил зарязан, и сега научих за Стюарт, младежа, с когото имаше среща в „Петросян“ и който също обичал шампанско. Надявах се, че има и парите да си го позволява.

Не че бях отегчен, обаче насочих разговора към работата й и Каролин каза:

— Татко, направо няма да повярваш какви неща виждам, чета и чувам всеки ден!

Напротив, вярвах й. Тя виждаше част от тъмната страна на американското общество, което ми се струваше полезно за една млада дама, израснала в Станхоуп Хол. Сюзън никога не се беше сблъсквала с подземния живот, за разлика от Каролин, и с малко късмет дъщеря ми никога нямаше да вземе за любовник женен мафиотски бос.

Избягвахме темата за баба и дядо — знаехме, че трябва да я запазим за пристигането на Едуард.

Безжичният телефон иззвъня и аз отговорих. Обаждаше се човекът от охраната и се интересуваше дали очакваме някой си Едуард Сатър, който бил дошъл с такси.

— Доколкото знам, е синът ни — отвърнах.

— Просто проверявам.

Излязохме в предния двор и зачакахме Едуард.

След няколко минути се появи такси и от него изскочи Едуард, хилеше се.

Сюзън се втурна към него и се прегърнаха и целунаха. След това беше ред на Каролин — първо дамите — и накрая мой.

— Страшно се радвам, татко!

— Добре изглеждаш, капитане. Хубав тен!

За пръв път от десет години се събирахме като семейство. Виждах, че Сюзън го осъзнава, и бях сигурен, че мисли за своя принос към причините да са ни нужни десет години, за да застанем тук заедно, което всъщност си беше истинско чудо. Забелязах, че се е разчувствала, и я прегърнах, за да покажа на децата колко съм страхотен и чувствителен.

Аз не бях израснал в такова топло и даващо воля на чувствата си семейство, както и Сюзън, а и всичките ни познати. В детството ни семейните отношения като цяло бяха по-хладни, а тук, в нашите аристократични обществени пластове, наближаваха точката на замръзване.

Обаче светът се променяше и ние със Сюзън сигурно се бяхме опитали да компенсираме своето лишено от обич детство. Надявах се, че когато се оженят и имат деца, Едуард и Каролин много ще ги прегръщат и целуват и няма да имат любовници, които да убиват.

Попитах Едуард дали носи багаж и той отговори също като сестра си, че тук имал друг гардероб, въпреки че не се изрази точно така. Нарече го „някакви парцали“.

За съжаление, както обикновено, не носеше и достатъчно кинти, за да плати таксито, така че се наложи аз да се погрижа за това с голям бакшиш.

— Мерси — каза шофьорът. — Ей, страхотно имение!

Не ми се обясняваше, че имението всъщност е нататък по алеята, така че му пожелах:

— Приятен ден.

Едуард си спомни, че на задната седалка е оставил сака с тоалетните си принадлежности, спря таксито и го взе. Дали и аз съм бил толкова смотан? Едва ли. Трябваше да питам Хариет. Тя щеше да ми каже откровено. Откровено до жестокост.

 

 

Седнахме на задната веранда. Със Сюзън се държахме за ръце и вдигнахме нов тост за Сатърови, после похапнахме плодове и зеленчуци — донесе ни ги Софи. Как бях живял седем години в Лондон без нея?!

Трябва да отбележа, че Едуард и Каролин, които бяха отгледани с помощта на прислуга, така и не свикнаха с тая идея и винаги се чувстваха неловко в присъствието на домашния персонал. От друга страна, Сюзън бе израсла с мисълта, че всички, сигурно даже и бездомните, имат поне една камериерка, за да почиства кашона от хладилник, в който живеят.

— Как мина полетът? — попитах Едуард.

— Нормално. Само че тая работа на летището е отврат. Отведоха ме настрани.

— Защо?

— Не знам.

Едуард не приличаше на терорист, обаче използвах случая да отбележа черните му дънки и впитата му черна тениска.

— Ако си сложиш нормален панталон, истинска риза и спортно сако, за предпочитане синьо, каквото нося аз, всички ще те приемат за състоятелен и влиятелен човек и ще се отнасят към теб с учтивост и уважение. — Напомних му: — Дрехите правят човека.

— Татко! — възрази той.

— Джон! — присъедини се към него Сюзън.

Каролин само подбели очи.

После всички избухнахме в смях.

— Е, каква е тая работа с хората във вратарската къщичка? — попита синът ми.

— Както ти е писала по имейла майка ти, господин Насим се тревожи, навярно заради единайсети септември, че някои хора може би искат да му причинят зло.

— Кои?

— Негови сънародници, доколкото разбрах.

— Леле! А могат ли? Искам да кажа… такова… тук?

— Ами… времената се промениха. Проверих в постановленията на градския съвет и според тях от понеделник до събота преди осем и след осемнайсет часа не се позволяват политически убийства. В неделя също.

Поне на Едуард му стана смешно. Преминах към целта на гостуването им и със Сюзън им разказахме за поклонението предишната вечер.

— Довечера четиримата ще отидем само за половин час и се надявам, че после ще можем да вечеряме заедно — каза Сюзън.

Това явно устройваше всички и Сюзън предложи:

— Хайде да идем в „Сиуанака“ като едно време.

Каролин се престори на въодушевена, а пък на Едуард му беше все едно, тъй че въпросът беше уреден.

Сюзън трябваше да им поговори за дядо и баба, както се бяхме разбрали, така че напълних чашите и на тримата и казах:

— Налага се да проведа един важен телефонен разговор. Ще се видим след петнайсетина минути.

Направих си водка с тоник, а не тоник с водка, и отидох в кабинета.

Както казах, това беше семеен въпрос на Станхоупови и щях да оставя на Сюзън да обясни на Едуард и Каролин каквото смята, че трябва да знаят.

Ако беше честна с тях, щеше да им признае, че деденцето и бабчето не са вдъхновени от моето завръщане и че ако се оженим, може да лишат маминка от достъп до съкровището. А също и ако просто живеем заедно или се доближа до бившата си жена на разстояние, по-малко от хиляда километра. И ако беше съвсем честна с тях, а и със себе си, щеше да ги предупреди, че техните попечителски фондове и наследството им също са изложени на опасност.

Както вече казах, явно нито Едуард, нито Каролин не се интересуваха чак толкова от парите и си мислех, че повече ще ги заболи от отношението на дядо им и баба им, отколкото за милионите.

В крайна сметка обаче всички щяхме да усетим финансовите ограничения, но се надявах, че това още повече ще ни сплоти като семейство. Можехме вкупом да се нанесем в бруклинското апартаментче на Каролин, да седим на масата, да ядем хамбургери и да злословим за деденцето и бабчето: „Нали ви казвах, че той е мръсна свиня, деца! Подайте ми степчето“.

Проверих телефонния секретар. Имаше съобщение от господин Манкузо:

„Все още няма и следа от него. Ако се появи, ще се обадя на мобилния телефон на госпожа Сатър. И във всички случаи ще се обадя в събота от гробището. Освен това разговаряхме с Тони Розини. Каза, че не знае нищо. Но ще го попритиснем. За ваше сведение, Сали Да-да не е нарушил обичайното си ежедневие, само че е подсилил охраната си. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо“.

Е, надявах се, че чичо Сал не се е възползвал от семейната отстъпка и не е наел Бел Секюрити Сървис. Ако го видех, щях да му препоръчам момчетата от ГЪЗ.

Що се отнася до Антъни, къде се губеше тоя тип, по дяволите? Вече сто на сто знаеше от приятелите и служителите си, че феберейците и полицията разпитват за него. Да не споменавам чичо Сал, който със сигурност се интересуваше къде е племенникът му. А и аз. Единственият човек, на когото сигурно не му пукаше, беше жена му.

Тъй или иначе, отворих си имейла и видях съобщение от Саманта:

„Не се обаждаш и не ми пращаш съобщения. Как да го разбирам?“

„Ами разбирай, че не е на добре.

Или предположи, че съм мъртъв. Обаче никога няма да се сетиш, че Джон Ергена ще се жени“.

Всъщност харесвах Саманта и ми се искаше да съм съвсем честен с нея, само че тя познаваше хората в кантората ми. И ако й кажех, че изобщо няма да се връщам, това щеше да стигне до ушите на шефовете ми, които писмено ми бяха обещали да ми пазят мястото до 1 септември.

В същото време, изглежда, предложението за работа в Коза Ностра вече не важеше — първият признак за това беше фактът, че големият шеф, който ме бе интервюирал, сега искаше да ме убие. Предложените ми от господин Насим десет процента комисиона, ако му помогна да купи къщата за гости, също може би не бяха в сила, защото се женех за собственичката. Разбирах защо си мисли, че тук има конфликт на интереси. Вероятно просто щеше да изчака със Сюзън да ни писне от семейни скандали на тема лична безопасност.

Светлият лъч на надежда беше предложеният от Уилям подкуп. От Сюзън бях останал с впечатлението, че издръжката й е 250 хиляди годишно, доста повече от петте долара седмично, които някога получавах от родителите си. Обаче жизненият стандарт се е повишил, тъй че нейните пет хиляди седмично може би си бяха съвсем нормална издръжка. Освен това, ако ми дадеше един милион, платим на десет годишни вноски, Уилям щеше да удържа по сто хиляди долара от годишната издръжка на Сюзън, за да се обезщети и да й даде урок. Но ако не го направеше, щеше да плати от собствения си джоб. Опа!

А и нещо се съмнявах, че ще избута още десет години, освен ако не намали мартинито. Или пък точно то го държеше жив?

Ала всичко това бяха само хипотетични разсъждения. Всъщност нямаше да му взема парите. Щях да му взема дъщерята. И не ми пукаше дали ще й отреже издръжката. Не исках нито неговите, нито нейните пари. Ами Едуард и Каролин?

Ами Сюзън? Дали наистина щеше да застане до мен, да покаже среден пръст на майчето и татенцето и да се присъедини към моя възглас „Vaffanculo“?

И дали аз бях готов да й го позволя?

Това бяха неизвестните величини, така че не знаех дали няма да ми трябва обратен билет за Лондон.

Написах на Саманта следния имейл: „Извинявам се. Нямам оправдание за мълчанието ми. Трябва да поговорим — ще ти се обадя най-късно в понеделник“. Пратих съобщението без подпис и целувки, както беше постъпила и тя.

Е, това ми се струваше стъпка в правилната посока. Бездруго не бях сигурен за Саманта — излизам с жени, за които не мога да се оженя или които още отначало ми заявяват, че няма да се омъжат за мен даже животът им да зависи от това. Досега се бе получавало добре.

Интеркомът изпиука. Вдигнах и чух гласа на Сюзън.

— Още сме на верандата с Едуард и Каролин. Идваш ли?

— Веднага.

Оставих водката с капката тоник в кабинета, върнах се на верандата и седнах.

— Струва ми се, че точно и ясно обясних положението на Едуард и Каролин — осведоми ме Сюзън. — Всички сме единодушни, че за нас е важно само отново да сме семейство.

Погледнах Едуард, после Каролин и накрая пак Сюзън. Наистина се надявах да им е обяснила положението точно и ясно. И бях сигурен, че го е направила, поне от гледна точка на своето евентуално финансово наказание, че пак ще се жени за татко. Обаче не бях убеден, че е направила следващата крачка и им е обяснила, че деденцето може да пренесе наказанието на майка им и върху тях.

— Добре — казах. — Въпросът е приключен. Кой иска още шампанско?

Сюзън и Каролин поискаха, а ние с Едуард предпочетохме ирландско шампанско — бира.

Момичетата проявиха желание да ни сервират и останахме сами на верандата.

— Не мога да повярвам, че дядо ще го направи — наруши мълчанието Едуард.

— Ние не знаем точно какво ще направи. Обикновено само си показва зъбите. — Което изобщо не беше вярно — захапката му беше изключително здрава.

— Би трябвало да се радва, че мама е щастлива — какъвто си беше чувствителен, заяви Едуард.

— Може пък и да се радва, не знаем. Дай да забравим всичко това и просто да се порадваме на събирането на семейството — предложих и без заобикалки го посъветвах: — Дръж се любезно с дядо си.

— Добре.

Все още не бях сигурен дали Сюзън е казала на децата, че може да се наложи през остатъка от живота си да я карат на заплата. Това не ме смущаваше толкова, колкото мисълта, че Питър Станхоуп, онова гадно лайно и мой бивш и бъдещ шурей, може да получи всичко. Е, ако се стигнеше дотам, сигурно щях да успея да го подплаша и да го принудя да пусне малко кинти на племенниците си, което за него щеше да е за предпочитане, отколкото Джон Сатър десет години да го мъкне по съдилища.

— Мама много те обича — каза Едуард.

— Нали затова съм тук, капитане. — Естествено, прибавих: — И аз я обичам.

Обектът на любовта ми се появи от къщата с кофичка за лед, от която стърчеше още една бутилка шампанско. Каролин носеше поднос с бирата и чашите.

Отново седнахме под сивото небе и си поговорихме. От време на време облаците се разкъсваха и слънчевите лъчи огряваха верандата и Сатърови.