Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Сатър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gate House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Скъпи Джон!

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-989-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1769

История

  1. — Добавяне

22.

Сюзън излезе в розовата градина и аз проявих наблюдателността да забележа, че се е сресала и може би е сложила гланц на устните си.

Какъвто си бях джентълмен, се изправих и тя си спомни една наша любима шега и попита:

— Да не би да свирят националния химн?

Усмихнахме се. Сюзън остави на масата кутия за документи и плика, който бях донесъл, после седна срещу мен.

Що се отнася до плика, не исках да го отвори сега и да види голите си снимки — това щеше да е неловко, а можеше и да прати грешно послание. Или пък вече беше надзърнала в плика? Както и да е, тя го остави на масата. Няколко секунди помълчахме, след което се сетих да й изкажа съболезнованията си.

— Съжалявам за мъжа ти.

— Благодаря.

Това явно изчерпа темата, затуй попитах опечалената вдовица:

— За какво искаше да говорим?

— Първо ти.

— Първо дамите.

— Добре. Е, в тази кутия има някои снимки, които според мен би искал да вземеш. Освен това намерих писма до нас от Едуард и Каролин, когато бяха в колежа, и ти ги преснимах.

— Благодаря. Откри ли и анулираните чекове, които сме им пращали?

— Не, но пазя благодарствените им писма. — Усмихна се. — Сега пращат всичко по имейла, но все пак не са забравили как се пишат нормални писма.

Така си беше.

— Какво има в плика? — попита тя.

— Същото. Снимки, няколко писма от децата. Някои документи, които може би ще поискаш да прибереш.

— Благодаря… И двамата казаха, че ще дойдат на погребението на Етел. На Едуард все пак му трябва време, за да подготви пътуването си. Много е зает. Каролин също, обаче тя ще пристигне по-бързо от Бруклин.

— Винаги съм искал да живея достатъчно дълго, за да видя как децата ми жонглират със служебните и семейните си задължения. Нямам търпение да се оженят и да им се родят деца.

— Говориш така, Джон, като че ли работата, семейството, бракът и децата са наказание за нещо.

— Извинявай. Не исках да прозвучи така. Както и да е, трябва да ги осведомяваш за състоянието на Етел. Аз нямам нито имейл, нито мобилен телефон.

— Няма ли да си вземеш?

— Ако остана.

Сюзън не продължи по тоя въпрос.

— Кога за последен път си се чувал с тях?

— Миналата неделя. Били добре.

— Мисля, че наистина са добре. Радват се, че се върна. — И използва възможността: — Докога ще останеш?

— Поне до погребението.

Сюзън кимна, но не зададе доизясняващ въпрос. И понеже ставаше дума за семейството, ме посъветва:

— Трябва да видиш майка си — преди погребението.

— Нейното ли имаш предвид, или на Етел?

— Дръж се сериозно, моля те. — И продължи със съветите: — Трябва да се държиш с майка си така, както искаш твоите деца да се отнасят към теб. Да им дадеш пример. Тя все пак им е баба. А ти си й син.

— Струва ми се, че схванах.

— Трябва да се държиш като възрастен.

— Аз съм син на майка си и се държа така, както се отнасят с мен.

— Смешен си. — Сюзън не мислеше да се отказва от темата. — Отчуждаването ти от майка ти се отразява на децата ни. Мисля за тях.

Винаги децата, естествено, но на тях рядко им пукаше. Във всеки случай не ставаше дума за нас с Хариет, нито за мен и децата, а за нас със Сюзън.

След като вече беше тръгнала от точка А, тя продължи към точка Б.

— Освен това Едуард и Каролин се чувстват неловко от отношението ти към моите родители. — И ми напомни, в случай че връзката ми е убягнала: — Те са баба и дядо на децата.

— Според теб колко ще продължи тая лекция?

— Това не е лекция. Въпросите са важни и трябва да ги обсъдим, заради децата ни.

Прииска ми се да възразя: „Те вече не са деца и трябваше да помислиш за тях преди десет години, когато реши да се чукаш с Франк Белароса“. Вместо това отвърнах:

— Добре, доколкото съм свързан с живота на който и да е тук, ще се опитам да съм по-добър син, по-добър баща и по-добър бивш мъж.

— И надявам се, не толкова саркастичен.

— И за протокола, никога не съм се изказвал нелюбезно за родителите ти пред Едуард и Каролин.

— И така да е… те усещат враждебността ти.

— Явно са много чувствителни. — Прибавих: — Аз даже не се сещам за родителите ти.

Сюзън се възползва от шанса да ми съобщи добрата новина:

— Много омекнаха с годините.

Единственият начин ония двамата да омекнат беше да им присадят нови мозъци.

— В такъв случай сигурно аз съм причината да проявяват най-лошите си страни.

Тя не ми обърна внимание и стигна до извода на лекцията си.

— Случилото се помежду ни се отрази на много наши близки, затова мисля, че трябва да се опитаме да се държим цивилизовано един с друг и да облекчим живота на всички.

— Може би е малко късно за това.

— Не е.

Не отговорих.

— Кога ще престанеш? — попита Сюзън.

— Вече престанах.

— Не си.

— А ти?

— Аз никога не съм ти се сърдила, Джон.

— Да бе. И защо да ми се сърдиш? Какво съм направил?

— Трябва да се замислиш за своята роля в случилото се.

— Недей, моля те.

— Тогава си помисли какво си направил през последните десет години.

— Нищо не съм направил.

— Точно това е въпросът. Ти просто избяга.

Не отвърнах, само си погледнах демонстративно часовника.

— Няма да си тръгнеш, докато не свърша с това, което имам да ти казвам.

— Ами свършвай тогава.

Сюзън помълча, после рече по-меко:

— Джон, не можем да променим случилото се…

— Опитай пак, тоя път в единствено число.

Тя пое дълбоко дъх.

— Добре… аз не мога да променя случилото се… не мога да променя онова, което направих аз. Но искам… искам да ми простиш.

Не го очаквах и за миг изгубих дар слово. Замислих се какво да отговоря и замалко не казах: „Прощавам ти“. Вместо това я погледнах и й напомних:

— Ти така и не се извини. Така и не каза, че съжаляваш.

Сюзън не сваляше очи от мен.

— Джон… аз извърших прекалено тежък грях, за да се извинявам. Какво да кажа? Съжалявам, че разруших живота на всички ни, това ли? Съжалявам, че имах любовник? Съжалявам, че го убих? Съжалявам, че не влязох в затвора, за да си платя? Съжалявам за жена му и децата му? Съжалявам, че децата ни страдаха по моя вина, че по моя вина ти беше далече от тях цели десет години? Съжалявам, че по моя вина те нямаше, когато почина баща ти? Как да се извиня за всичко това?

Не знаех какво да отговоря и повече не можех да я гледам в очите. Извърнах поглед и я чух да казва:

— Извинявай.

Отново я погледнах, ала тя се беше изправила и бързо влизаше в къщата.

Останах да седя в градината. Чувствах се отвратително, но в същото време усещах, че всичко най-после намира някакъв завършек.

В градинската стена имаше врата и аз погледнах натам, представих си, че минавам през нея. Можех да й се обадя по-късно, когато и двамата се поуспокоим. Или тя искаше да я чакам тук? Или да я последвам вътре?

Жените и без туй са трудни за разбиране, а когато са разстроени, изобщо не се опитват да се изяснят. В момента за мен щеше да е най-добре да направя това, което искам аз, а аз исках да си тръгна. Станах, взех кутията, която ми беше дала, и тръгнах към вратата. После обаче се поколебах и се обърнах към къщата. От Сюзън нямаше и следа. Явно разговорът беше приключил. Което също ме устройваше.

Отворих вратата, обаче пак омекнах и си я представих как излиза и не ме заварва в градината. Наистина се разкъсвах и по-коравата ми страна настояваше: „Върви си“, а по-меката казваше: „Тя страда“.

В такива моменти понякога моля за божествена намеса. Направих го, но кухненската врата си остана затворена. „Хайде де, Господи!“

„Пред погибел гордост върви“[1].

— Много ти благодаря за съвета.

„Кажи й го с цветя“.

— Какво?… — После изведнъж си спомних, че и преди съм бил тук, буквално и метафорично — спомних си, че понякога си правехме подаръци за сдобряване, без особено накърнена гордост.

Върнах се в градината, намерих ножиците й за рязане на рози на една масичка за саксии, отрязах дванайсет червени рози, оставих ги на кръглата маса, после отново отидох до вратата в стената и я отворих.

— Джон.

Обърнах се и я видях на прага.

— Тръгваш ли си?

— Ами… аз…

— Как можеш просто да… — Видя отрязаните рози и отиде до масата. Вдигна една, погледна я, после вдигна очи към мен. Взирахме се един в друг от двата края на градината. Бавно тръгнах обратно към къщата.

Тя ме гледаше, без да помръдва. Спрях на ясно подчертано разстояние, при което каращите се настоящи и бивши съпрузи не са нито много близо, нито много далеч, а точно колкото трябва, за да не се чувстват неловко.

— Защо си тръгваше? — попита Сюзън.

— Мислех, че искаш да си тръгна. — Напомних й: — Ти стана и изчезна.

— Казах „извинявай“, а не „довиждане“.

— Да де. Ами… не бях сигурен… всъщност, честно казано, исках да си тръгна.

— Защо?

— Защото е мъчително.

Тя кимна.

Нито един от двама ни не знаеше какво да каже. Беше ми поискала прошка и след десет години трябваше просто да заявя: „Прощавам ти“ — и точка. Но за да го направя, трябваше и да го мисля, защото иначе щеше да разбере.

И двамата бяхме израснали в свят и обществена класа, в които неща като грях, изкупление, разкаяние и опрощение ми се втълпяваха в черквата „Сейнт Пол“, академията „Френдс“ и даже у дома. Тоя свят може да беше изчезнал и двамата може да се бяхме отклонили толкова много от курса, че никога повече да не зърнем суша, ала пак си оставахме негови поостарели продукти. Затова — знаех, че ще разбере какво имам предвид — казах:

— Сюзън, мога да приема извинението ти за всичко. И наистина го приемам. Обаче нито сърцето ми дава, нито е във властта ми да ти простя.

Тя кимна.

— Разбирам. Само недей да ме мразиш.

— Не те мразя.

— Мразеше ме.

— Никога не съм те мразил. Казах ти… на стъпалата пред съда… помниш ли?

— Помня. — После ме укори: — Казал си на сестра си, че ще дойдеш в Хилтън Хед с яхтата. Чаках те.

Отново ставаше мъчително, но трябваше да е така, преди болката най-после да изчезне.

— Наистина дойдох… но не слязох на брега.

— И отплава да видиш света.

— Да.

— Можеше да изчезнеш в морето.

— Нямах такива намерения, ако имаш предвид това.

— Ти го каза. Не аз.

— Точка по въпроса.

— Всички се тревожеха. Родителите ти, децата ти…

— И това не влизаше в намеренията ми. Беше просто изтънчена проява на безотговорност и егоизъм. Нищо повече. — Прибавих: — Заслужавах го. — И й напомних: — Точка по въпроса.

— Добре. — Сюзън избра по-лека тема. — Благодаря за цветята.

— Всъщност цветята са си твои.

— Знам. Но ти благодаря за жеста.

— Моля.

— Трогната съм, че си си спомнил.

Все още ме смущаваше намекът й, че съм отплавал около света, защото съм бил съкрушен от мъка, самосъжаляващ се, търсещ съчувствие и склонен към самоубийство, накратко — човешка развалина. Жените просто не разбират безотговорното поведение, затова се върнах на закритата тема.

— Освен това беше и предизвикателство.

— Кое?

— Да плавам около света с малка яхта.

— А… нали каза, че въпросът е…

— Мъжете обичат тръпката от опасността.

— Е. не мисля, че я обичат и хората, които чакат у дома, но ти го направи и се надявам, че ти е помогнало да се пречистиш.

— Може би. — И с тия думи реших да сложа край, докато още си говорим. — Не искам да закъснееш за черква зарад мен. Хайде да се видим утре.

Съмнявах се, че ходенето на черква има за цел да се срещаш там с хора, и не знам в какво настроение трябва да си, за да го правиш, но я посъветвах:

— Може да се почувстваш по-добре, ако отидеш на черква.

Тя не ми обърна внимание.

— Хайде да се поразходим.

Обмислих го.

— Добре…

Съблякох си сакото и го провесих на стола, после излязохме през градинската врата. Сюзън си носеше розата.

Беше точно като едно време, само дето не беше същото. И никога повече нямаше да е. Нямаше да се приберем заедно, но тоя път, когато се сбогувахме, можехме да прибавим и едно „Обаждай се“. Щеше да има още погребения и сватби, раждания и рождени дни, в живота ни щяха да се появяват нови хора и всичко това нямаше да представлява проблем, вече можехме да сме едновременно на едно и също място и даже да се усмихваме — което щеше да се хареса на приятелите и роднините ни.

И след десет години, като се имаше предвид всичко, което ни се бе случило и бе могло да ни се случи, беше цяло чудо, че сега сме тук, че си говорим и се разхождаме заедно.

Бележки

[1] Тук и нататък текстовете от Библията са цитирани по изданието на Св. Синод от 1992 г. — Б.пр.