Нелсън Демил
Скъпи Джон! (32)

30.

И тъй, ранна неделна вечеря у семейство Белароса.

Разстоянието от вратарската къщичка на Станхоуп Хол до вратарската къщичка на Алхамбра е около четиристотин метра и през първата половина от пътя Грейс Лейн минава покрай сивата каменна стена на имението Станхоуп, която свършва при началото на покритата с мазилка тухлена стена на Алхамбра.

В зенита на богатството и властта на Златния бряг, а именно преди борсовия крах през 1929-а, тук е имало над двеста големи имения и още толкова по-малки господарски къщи и крайградски вили.

Господата и техните семейства, живеещи в имения на Пето авеню, са можели да стигнат с частен влак до извънградските си къщи за час или да предпочетат спокойно двучасово плаване с моторните си яхти. Господата също са имали възможността да бъдат докарани с лимузина по платения Вандербилт Роуд, построен от господин Уилям К. Вандербилт младши за него и приятелите му, който другите можели да ползват срещу заплащане. Всичко това е било в доброто старо време, както се казва.

Повечето имения са заобиколени със стени или огради от ковано желязо и имат порти и вратарски къщички. Много от тях са оцелели и напомнят за минало, което е процъфтяло за кратко, но въпреки това все още се издига високо в съзнанието на сега живеещите тук. Проблемът с живота на такова място, струва ми се, са веществените доказателства около нас, подсказващи, че може би наистина е имало Златен бряг, който е бил по-хубав от днешния.

Та ако се върна към аналогиите на господин Антъни Белароса с падането на Римската империя, веднъж четох, че през Тъмните векове последните няколко хиляди тънещи в невежество жители на Рим, изпълнени с благоговение към величествените руини, вярвали, че древният град е построен от великани или богове.

Аз не вярвам в такива неща, обаче археолозите, които след хиляда години ще правят разкопки на Златния бряг, спокойно може да стигнат до заключението, че брокерите и адвокатите са били варварски племена, които печели поземлената аристокрация на нещо, наречено барбекю.

И докато бях на тая вълна, си спомних и историята за римския сенат, който продължавал да заседава дълго след падането на Империята и който впоследствие се превърнал просто в туристическа атракция за любопитни граждани и варвари, които ходели на форума да погледат тия живи призраци в старинни тоги.

Всъщност никога не съм спадал към сенаторите, а по-скоро към конническото съсловие, но когато обличам синьо сако, бежов панталон и мокасини и отивам в града с изискания си гимназиален говор, понякога се чувствам като една от туристическите атракции на Златния бряг, наред със стените, руините и отворените за публика имения. „Виж, мамо, ето един от тях!“

Наближих бившата вратарска къщичка на Алхамбра и намалих — сега там се помещаваше охраната на новия квартал.

Табелата гласеше:

Алхамбра Истейтс — частна собственост — спри за проверка.

Завих наляво по отбивката. Големият портал от ковано желязо беше отворен и видях лежащ полицай и жълта стоплиния, прокарана върху калдъръмената алея, от двете страни на която все още се извисяваха величествени тополи.

Минах през портала и спрях при някогашната вратарска къщичка.

На вратата имаше малък надпис: „Алхамбра Истейтс — продажби & администрация“. Забелязах също, че в стената на къщата е направен голям прозорец — беше отворен. Там се появи мъж с тъмнозелена риза във военен стил, поздрави ме с неискрена усмивка и попита:

— С какво мога да ви бъда полезен?

На една метална табела пишеше „Охранителна фирма Бел“ и си спомних, че тя е клон на „Бел Ентърпрайзис“, която принадлежеше на Антъни Белароса и очевидно имаше договор за охрана на „Алхамбра Истейтс“. И понеже се числях към ПНБ — приятелите на боса — а и не бях в най-добро настроение, си позволих малко сприхавия отговор:

— Не знам с какво можете да ми бъдете полезен. Какъв избор имам?

— Моля?

За миг ме обзе носталгия по мутрите на Франк Белароса — Лени и Вини, и двамата покойници, и Антъни, когото вече наричаха Тони.

— Идвам при… — дързостта ми взе връх — дон Белароса.

Пазачът ме погледна внимателно и ме информира:

— Господин Антъни Белароса.

— Точно така. И при брат му Дон.

Като че ли не му стана особено смешно, но тъй като явно бях гост на боса, заложи на сигурно.

— Бихте ли ми съобщили името си, господине?

— Джон Уитман Сатър.

— Благодаря — отвърна той, без да ме потърси в списъка с поканените, който държеше в ръка, упъти ме и не забрави да ми пожелае: — Приятен ден.

Докато потеглях, видях в страничното огледало, че говори по телефона, и предположих, че се обажда в дома на Белароса, тъй че вече нямаше връщане.

Правата калдъръмена алея някога стигаше до двора на вила Алхамбра. Сега обаче очевидно я бяха продължили с асфалтов път, пресичащ мястото, където някога се издигаше господарският дом. От пътя се разклоняваха по-тесни улички, които водеха до петакровите парцели и тъпите вили. Някои стари дървета бяха оцелели след строежа на сгради, пътища, басейни и подземна инфраструктура, но по-голямата част от терена между новите къщи беше гола.

Предполагам, че можеше да е и по-лошо — но не много повече. Не се въодушевих особено, когато научих, че Франк Белароса Епископа е купил Алхамбра — тъй де, всички бяхме лоши съседи, ама това вече идваше малко отгоре, — макар че като се замисля, един мафиотски бос и семейството му всъщност бяха за предпочитане пред сто брокери или там каквито бяха тия хора и техните многократно ипотекирани къщи.

Във всеки случай това не беше мой проблем. Преди години прекарвахме доста време в коктейли и разговори в кънтри клуба за това как се променя нашият свят. Тогава членувах в безброй комитети, опитващи се със законни действия да удържат границата срещу предприемачите — по същество те се мъчеха да замразят някакъв момент, който вече беше отминал. Бях убеден, че продължават да го правят.

Спрях там, където свършваха старата калдъръмена алея и тополите и започваше асфалтът. Където се беше издигала Алхамбра. Слязох от колата и се огледах. Това бе най-високата точка в имението и оттук се виждаха десетина миниатюрни вили с идеално поддържани морави, триместни гаражи, отбивки и веранди. Наоколо се вихреха масови барбекюта и в безоблачното небе се издигаше синкав дим — като от огньове на лагеруваща войска. Иначе на тия петакрови Божии нивици^[1] почти не се забелязваше жив човек.

Отвъд територията на някогашната Алхамбра видях игрището за голф на „Крийк“ и си спомних, че след като със Сюзън заведохме господин и госпожа Белароса на вечеря в клуба, господин Белароса ме помоли да подкрепя молбата му за членство. Е, това винаги е проблем, когато заведеш там аутсайдерско семейство — още преди да си се усетил, искат да ги вкараш вътре. Бях почти сигурен, че комисията за членството в клуба няма да одобри молбата на мафиотски бос, затуй без да си давам зор да проявя особено голяма тактичност, обясних на Франк, че даже Иисус Христос не би могъл да влезе в „Крийк“, защото е наполовина евреин по майчина линия.

Трябваше да призная поне пред себе си, че въпреки всичко случило се през оная пролет, лято и есен и въпреки трагичния завършек на един живот и един брак, всичко това донякъде ме е забавлявало — почти като президентската съпруга госпожа Линкълн, която на въпроса „Иначе, госпожо Линкълн, хареса ли ви пиесата?“ честно отговорила: „Комедията беше смешна и се смях чак докато отекна изстрелът“.

Насочих вниманието си натам, където се бяха намирали езерцето и класическият римски парк, обаче теренът изглеждаше толкова различно, че не бях сигурен точно къде са били, макар да ми се струваше подходящо едно ниско място, където сега имаше къща.

В ума ми изплуваха тревожните сцени от съня ми, ала не исках да ги виждам повече, затова ги пропъдих и те изчезнаха.

Обърнах се към дългата алея, спускаща се към вратарската къщичка и шосето. На върха на хълм, разположен на стотина метра от отсрещната страна на Грейс Лейн, се издигаше голяма сграда в колониален стил, собственост на фамилията Дюпо, макар че не знаех дали още живеят там. Но преди десет години агентите на ФБР бяха използвали имота им като наблюдателен пост, за да следят и фотографират всеки влизащ и излизащ от Алхамбра.

Веднага след неуспешното покушение пред „Джулио“ в италианския квартал ме откараха в полицейския участък, където имах възможността да видя много от тия снимки, направени с телеобектив. Полицаите и агентите ме накараха да се опитам да разпозная двамата мъже, които бях видял пред ресторанта, в някой от заснетите посетители на Франк Белароса.

Сред фотографиите на приятели, роднини и бизнес партньори на господин Белароса имаше няколко хубави наши снимки със Сюзън, направени по време на първото ни гостуване на кафе и каноли при нашите нови съседи. Хрумна ми, че във ФБР много преди мен са били наясно за Сюзън и Франк. Зачудих се дали хората на Бюрото вече знаят, че с Антъни Белароса ще се срещнем за четвърти път. Зачудих се също какво е станало със специален агент Феликс Манкузо, който толкова настойчиво се опитваше да ме спаси от самия мен. Може би трябваше да му се обадя.

Качих се във форда и продължих към алеята отляво, наречена Пайн Лейн, и тя ме отведе до голям глух път с три вили с червени керемидени покриви, разположени на стотина метра една от друга.

Видях, че съм близо до границата на Станхоуп Хол, и зад вилите дори зърнах високите борове, разделящи двете имения. По права линия къщата за гости на Сюзън и вилата на Антъни се намираха само на петстотин метра една от друга.

Трите вили в задънената улица малко се различаваха по стил и цвят и пазачът ме беше упътил към жълтата, така че се насочих към последната къща отляво и спрях пред добре поддържаната морава на Каза Белароса. Слязох, като не забравих да взема мармалада от киселици.

На широката алея видях черния кадилак „Ескълейд“, бял миниван, който сигурно принадлежеше на Меган Белароса, и един жълт „Корвет“. Над вратата на гаража беше монтирано табло с баскетболен кош.

Пред моя таурус беше паркиран и стандартен черен кадилак мафиотски тип с тъмни стъкла.

Пресякох алеята и излязох на бетонна пътека, която ме отведе до портика на вилата.

Погледнах си часовника и видях, че е 16:15. Закъснявах, обаче не и както е прието в светското общество.

Над вратата имаше камера, затова се усмихнах към обектива и натиснах звънеца.