Нелсън Демил
Скъпи Джон! (67)

65.

Бяхме заспали на кушетката. Събуди ме телефонен звън. Навън беше тъмно и в кабинета светеше само един лампион — беше включен още когато разговаряхме с Уилям.

Станах и тръгнах към бюрото. На дисплея пишеше „Неидентифициран източник“, а настолният часовник показваше 21:32, въпреки че ми се струваше по-късно.

Вдигнах слушалката.

— Сатър.

— Добър вечер, господин Сатър — поздрави ме господин Манкузо.

От отсрещния край се чуваше шум, приказваха мъже и жени, но имах чувството, че специалният агент не е нито в службата си, нито в дома си.

— Имам новина за вас.

Помислих, че са спипали Антъни, докато си е хапвал спагети при майка си.

— Добра новина, надявам се.

— Просто новина.

Обърнах се към Сюзън — беше се разшавала и казах на Манкузо:

— Един момент да повикам Сюзън. — Включих телефона на изчакване. — Манкузо се обажда.

Тя се надигна и седна на кушетката. Превключих на външен говорител и казах на специалния агент:

— Слушаме ви.

— Добър вечер, госпожо Сатър.

Сюзън се изправи до мен.

— Добър вечер.

— Просто за да сте информирани. Антъни Белароса не се появи на гроба на баща си, но жена му и децата му бяха там, както и останалите от семейството, включително братята му с жените и децата си. Всички вечеряха в дома на Анна.

Бедната Меган. Естествено, по гласа му познах, че има още новини.

— Към осем без петнайсет вечерта Салваторе Д’Алесио вечеряше в един ресторант с жена си Мари и двамата си сина, които са пристигнали от Флорида за Деня на бащата — продължи Манкузо.

Хм, разбрах накъде вървят нещата. Погледнах Сюзън — тя също знаеше какво ще ни каже господин Манкузо.

— Семейство Д’Алесио явно имат навика да вечерят в тоя ресторант, „При Джовани“, в Бруклин, близо до дома им. Винаги ходят там за Деня на бащата.

— Лош навик — отбелязах.

— Да — съгласи се господин Манкузо. — Иначе е много приятен стар семеен ресторант. Всъщност в момента съм тук.

Не го попитах защо — знаех причината и бях почти сигурен, че не вечеря със семейство Д’Алесио.

Той се върна на въпроса.

— И тъй, към осем без петнайсет, докато семейство Д’Алесио били на десерта, в претъпкания ресторант влезли двама мъже с палта и отишли направо при тяхната маса. Според неколцина очевидци двамата извадили двуцевки с рязани цеви изпод палтата си и единият казал: „Честит Ден на бащата, Сали“, после стрелял от упор в лицето на Салваторе Д’Алесио.

Сюзън отстъпи назад, като че ли бяха улучили нея, и се свлече на кушетката.

— Момент — казах, включих на изчакване и я попитах: — Добре ли си?

Тя кимна.

Нахлузих гащетата и панталона си, после изключих външния говорител, седнах на стола, вдигнах слушалката и казах на Манкузо:

— Сега съм само аз.

— Ясно… Та това е новината.

Дълбоко си поех дъх.

— Хм… предполагам, че ви дължа пари.

— Така и не успях да заложа от ваше име, господин Сатър.

— Хубаво… — Отново хвърлих поглед към Сюзън, която сякаш не забелязваше нищо или просто нямаше нищо против, че не чува Манкузо. — Други пострадали ли са?

— Не. Свършено е професионално. Можете да го гледате по новините.

— Разкажете ми набързо — помолих го. — Има ли нещо, което няма да видя по новините?

— Добре… — И господин Манкузо ми изложи експертното си мнение за покушението. — И тъй, днес е неделя. Денят на бащата. И Салваторе Д’Алесио отива на вечеря със семейството си. Той е от старата школа и си мисли, че все още съществуват правила, които не могат да се нарушат. Обаче не е чак толкова глупав… хм, всъщност е, но въпреки това, като се има предвид, че се опита да убие Франк Белароса в „Джулио“ пред жената на Франк и двама почтени граждани, Д’Алесио е наясно, че самият той е нарушил правилата. Наясно е също, че Антъни бездруго не играе по повечето правила. Затова е оставил един от бодигардовете си пред ресторанта, носи бронирана жилетка под костюма си и е въоръжен с трийсет и осем калибров „Смит и Уесън“, пък и семейството му е там, тъй че не очаква неприятности, но се е подготвил за такива.

— Е, трябвало е да ги очаква и да се подготви по-добре — отбелязах.

— Точно така. Бодигардът, който според Мари Д’Алесио бил техният шофьор, въпреки че отишли в ресторанта пеш, тръгнал да се разходи и изчезнал. Що се отнася до бронираната жилетка, двамата убийци очевидно са знаели или са предполагали, че носи такава, затова първият изстрел бил насочен в лицето му. Франк Белароса извади страхотен късмет оная вечер, но убийците на господин Д’Алесио не са повторили грешката на убийците на господин Белароса.

— Да, това би било глупаво — съгласих се.

— Е, тоя единствен изстрел в лицето на Д’Алесио го повалил на пода, след което изстреляли още един куршум в главата му, макар че според нашия патолог несъмнено вече е бил смъртно ранен — продължи господин Манкузо. — Вторият изстрел е бил… хм, лично послание. — И поясни: — Никой погребален агент не може да нагласи главата и лицето му така, че да го постави в отворен ковчег.

Излишна информация.

— След тия два изстрела вторият убиец насочил пушката си в главата на Мари Д’Алесио и извикал: „Никой да не мърда, иначе жената е мъртва“. Синовете им останали на местата си, обаче Мари се разпищяла. След това двамата излезли от ресторанта и се качили в очакващата ги кола. От момента на влизането им до момента на излизането им минали само петнайсетина секунди. Когато погледнала мъжа си, Мари припаднала. Единият им син повърнал, а другият изпаднал в истерия. Честит Ден на бащата — сякаш на себе си каза Манкузо.

Кимнах. Е, това определено хвърляше друга светлина върху моя тежък ден с Хариет и Станхоупови.

Опитах се да си представя сцената с пълния за Деня на бащата ресторант, двамата мъже, които влизат през вратата, и преди някой да разбере какво става, единият пръсва главата на Салваторе Д’Алесио, след като му честити празника. Какво прави семейството през ония няколко секунди, преди главата на Сал и целият им свят да избухнат? Може би си приказват? Смеят се? Подават си един на друг подноса със сладкиши? Дали в мига преди изстрела Салваторе Д’Алесио е разбрал, че за него всичко е свършено?

Спомнях си колко бързо се беше случило пред „Джулио“ — когато разбрах какво всъщност става, всичко приключваше. При отсъствието на подобно преживяване за ориентир мозъкът ми не обработваше информацията, която виждаха очите ми. Не реагира даже когато лицето на Вини изчезна в облак от кръв, мозък…

— Господин Сатър?

— Да…

— Казах, че може би е по-добре госпожа Сатър да не го гледа по телевизията.

Погледнах Сюзън. Беше се свила на кушетката и гледаше в нищото.

— Добре.

— И навярно утре не бива да оставяте вестници близо до нея.

— Добре… Хм, предполагам, че това отговаря на въпроса дали Антъни Белароса е жив.

— Точно така. Според мен трябва да приемем, че той е поръчал убийството. Тъкмо такова послание би искал да прати на колегите на чичо си. А именно: ето какво се е случило с баща ми пред очите на майка ми.

— Е, аз не бих приписвал на Антъни чак такава символична показност, но действително е възможно да е наследил нещо от баща си. — Ще рече, може да беше оценил символиката на насечената от мен картина. Баща му щеше да го разбере.

Господин Манкузо замълча за миг, после призна:

— И аз се изненадах от начина, по който е извършено покушението. Очаквах да стане по-… тихо. Изчезване, за да не привлече до такава степен вниманието на закона и медиите. А ако беше публично, смятах, че Антъни няма да демонстрира кой стои зад него. Със същия успех можеше да накара убиеца да каже: „Честит Ден на бащата, чичо Сал“. Това убийство може да му донесе известни проблеми. Което ни води до един друг въпрос. — Не отговорих и той продължи: — Както предполагахме, сега Антъни може да насочи вниманието си към госпожа Сатър, а сигурно и към вас.

Отново хвърлих поглед към Сюзън. Тя ме гледаше. Трябваше да чуе тая част, затова натиснах бутона за външен говорител, затворих слушалката и казах на Манкузо:

— Сюзън слуша.

— Ако се съди по обичайния му начин на действие, почти съм сигурен, че тая седмица Антъни Белароса е бил и все още е извън града и може да го докаже, когато го попитаме къде се е намирал по време на убийството на чичо му — почна той. — Във всеки случай, където и да е, предполагам, че ще остане там още около седмица или поне докато не се убеди, че се завръща у дома като безспорен бос. Сигурно ще почака до погребението на чичо си, макар че може и да присъства на него.

— Е, би трябвало, щом е причината за това погребение — отбелязах.

Манкузо си позволи да се позасмее, ала Сюзън дори не се усмихна.

Агентът се върна на по-непосредствения проблем.

— Отсъствието на Антъни обаче не му пречи да се грижи за делата си тук, както очевидно показва убийството на господин Д’Алесио. Всъщност, ако има още такива дела за довършване, това може да се случи, докато Антъни Белароса все още отсъства.

Сюзън се замисли и попита:

— И какво предлагате да направим?

— Съветвам ви да вземете извънредни мерки, включително да си осигурите личен бодигард.

— Това не помогна на чичо Сал — напомних му.

— Така е, но се надявам, че вашият бодигард няма да работи за другата страна като човека на Д’Алесио. Освен това бих ви препоръчал колкото може по-рядко да напускате зоната си на сигурност в Станхоуп Хол. Междувременно ще се свържа с полицията и ще ги помоля да ви пратят денонощна охрана. Опитах да ви осигуря и един-двама агенти от Бюрото, но честно казано, след единайсети септември все не ни достигат хора.

Сюзън ме погледна и попита Манкузо:

— Докога ще трябва да живеем така?

— Ще ми се да можех да ви отговоря. — Опита се да ни ободри. — Белароса скоро ще се появи. Или пък ние ще го открием. И тогава Нюйоркската полиция ще го прибере за разпит във връзка с убийството на Салваторе Д’Алесио, и ФБР ще окаже съдействие, ако такова ни бъде поискано. От окръжната полиция също ще разговарят с него за заплахите, които ви е отправил. Както казах по-рано, с известна доза късмет, може да го арестуваме. Най-малкото ще се погрижим да знае, че е под постоянно наблюдение. В момента проблемът е неговото изчезване. Защото ако не са мъртви, изчезналите хора са по-опасни.

Сюзън си беше мислила, че изчезването на Антъни Белароса е за добро, но сега вече разбираше, че не е така.

— Защо не можете да го откриете? — попита тя.

— Голяма страна, свят широк — отвърна господин Манкузо; сигурно много пъти му бяха задавали същия въпрос. — Той разполага със средствата да продължи да се крие за неопределено време. Но тъй като не бяга от закона, предполагаме, че ще се появи, когато прецени, че е настъпил най-изгодният за него момент.

Това звучеше логично, естествено, и ако бях на мястото на Антъни Белароса, определено повече щях да мисля за собствените си paesanos и закона, отколкото за нови убийства — особено на хора, които най-вероятно бяха охранявани от полицията и ФБР. И все пак… дълбоко в себе си знаех, че изчезването му е свързано повече с отмъщение, отколкото с неговия бизнес, и че убийството на Салваторе Д’Алесио не е последното. Оставаше още едно. Може би две.

Хрумна ми нещо и моментално го споделих с Манкузо.

— Имам работа в Лондон… — Погледнах Сюзън; тя кимаше. — И си мисля, че моментът може би е подходящ с госпожа Сатър да заминем за една-две седмици, след което може да поостанем в Европа още толкова. С други думи, да изчезнем и ние.

— Идеята е много добра, докато положението тук се изясни — без колебание отвърна той. — Ако поддържате връзка с нас, ще ви осведомяваме за хода на събитията.

— Новините от родината със сигурност ще продължават да ни интересуват. И моля, веднага ни се обадете, щом приятелите на Сали Да-да очистят Антъни.

Господин Манкузо не реагира ентусиазирано на моите кръвожадни забележки за Антъни Белароса — все пак беше професионалист.

— Надяваме се първи да го открием ние.

— Аз пък се надявам първи да го открият приятелите на чичо Сал.

Той не ми обърна внимание и попита:

— Кога възнамерявате да заминете?

Погледнах Сюзън и тя отговори:

— Вторник ме устройва.

— Чудесно — одобри Манкузо и ни напомни: — Не разкривайте на никого подробностите за пътуването си.

— Разбира се.

— Приятно прекарване. Имате нужда от почивка.

Господин Манкузо изглеждаше доволен, че го избавяме от отговорността за нас. Той ни харесваше и много щеше да се натъжи, ако ни очистят. Щеше да е и професионално засегнат, естествено, защото това би го поставило в същата неловка ситуация като навремето, когато Сюзън бе убила главния му свидетел. Определено нямаше нужда от такова нещо.

— Убеден съм, че докато ви няма, ще постигнем известен напредък — Антъни Белароса или ще влезе в затвора, или ще бъде поставен под непрекъснато наблюдение. А може да го убият собствените му хора или пък така да се уплаши, че завинаги да се оттегли във Флорида или Лас Вегас, където отиват много негови колеги, принудени да се откажат от бизнеса.

Не бях сигурен за оттеглянето на Антъни, обаче се съгласих с Феликс Манкузо, че кариерата на Белароса младши е на кръстопът. Което не ме интересуваше, стига от тоя кръстопът да не излизаха пътища, водещи до Грейс Лейн.

Замислих се и за укриващия се или бягащ Антъни и се зачудих дали изпитва нормални човешки чувства — дали му липсва семейството му, след като не знае кога и изобщо дали ще го види. От друга страна, той сам си беше избрал тоя живот. И естествено, замислих се за собственото си бягство. Аз не бях избрал тоя живот — е, може и да бях, — но тъй или иначе, това не беше първият ми избор.

Както и да е, Антъни Белароса даже не знаеше къде се намира Лондон и си мислеше, че Париж е име на хотел във Вегас. Тъй че идеята си я биваше и щяхме да се забавляваме, докато Антъни се опитваше да установи дали е безспорният бос, или е загазил.

— Ще ви се обадим във вторник от летището — обещах на Манкузо.

— Много ще съм ви задължен.

— Освен че са ви повикали на мястото на убийството, добре ли прекарахте Деня на бащата?

— Да, благодаря. А вие?

— Прекарах прекрасен ден с децата ми и с годеницата си. И с майка ми и с бъдещите ми тъст и тъща. До утре сутрин всички гости ще си тръгнат.

— Ясно. Проявявате ли… предпазливост?

— Да — уверих го. — Но в четвъртък със Сюзън ходихме на кафе и сладки в „Джулио“.

— Така ли? Е… това сигурно е било полезно.

— Наистина беше.

Той помълча известно време, после ми каза… всъщност каза и на двама ни:

— Често съм се питал… какво щеше да се промени в живота на всички ни, ако го бяхте оставили да умре.

— Ами… бъдете сигурен, че и аз неведнъж съм си задавал същия въпрос. — Погледнах Сюзън, която не ме гледаше. — Но не можех да го оставя да умре.

— Знам. Аз също. Искам да кажа, ако не бяхте успели да го спасите и той беше умрял още там… е, тогава нямаше да водим тоя разговор.

— Нямаше. — И Сюзън нямаше да убие Франк през дежурството на Феликс Манкузо и аз нямаше да се разведа и да стана доброволен изгнаник за десет години. И сега Антъни нямаше да заплашва живота ни. Ала кой знае дали през това десетилетие нямаше да се случи нещо още по-лошо? Например да избягам с Берил Карлайл. — Е, ако вярваме в Божия промисъл, сега краят може да е по-хубав, отколкото ако Франк Белароса беше изгубил още един литър кръв на пода в „Джулио“ — казах на специалния агент, но и на Сюзън.

Той замълча за миг, после ни призна:

— И аз съм си мислил същото. Дори съм убеден, че… е, че всичко това се е случило с някаква цел и че тя отчасти е да бъдем поставени на изпитание и да придобием някаква мъдрост, да разберем кои са важните неща в живота и да станем по-добри хора.

— И аз вярвам в това — съгласи се Сюзън. — Вярвам и че имаме ангел пазител, който бди над нас.

Ами тогава, помислих си, защо да бием път чак до Лондон? Ама не ми се щеше да се цепя от колектива.

— И аз.

— Тук имат нужда от мен — каза господин Манкузо. — Приятно пътуване и не се колебайте да ми се обаждате по всяко време.

— Благодаря — отвърнах. — Приятна вечер.

— Хм…

— Да бе, да. Е, тогава приятен ден утре.

— И на вас.

— И аз ви благодаря — обади се Сюзън.

Затворих и се спогледахме. Накрая тя наруши мълчанието.

— И аз се питам какъв щеше да е животът ни, ако не бях…

— Стига. Никога, ама наистина никога повече няма да говорим за това.

Сюзън кимна.

— Добре. Но може би случилото се наистина има някаква цел.

— Възможно е. — И бях убеден, че съвсем скоро ще узнаем каква е точно.