Нелсън Демил
Скъпи Джон! (30)

28.

Сюзън се зае с мъчната задача да ме усъвършенства, преди повторно да се омъжи за мен. Един от недостатъците ми беше светлата кожа, която тя забеляза в спалнята, и аз се съгласих, че имам нужда от малко тен. Затова изнесохме два шезлонга на слънчевата веранда, съблякохме се и легнахме един до друг, хванати за ръце, аз по боксерки, а Сюзън по бикини. Радиото в кухнята беше настроено на класическа музика и Чикагският симфоничен оркестър под диригентството на сър Георг Солти свиреше увертюрата на „Летящия холандец“.

Лъчите приятно галеха кожата ми, която не беше видяла много слънце през седемте години в Лондон.

На масичката имаше еднолитрова бутилка „Сан Пелегрино“ и тя ми напомни за първия път, когато бях пил такава газирана вода — със Сюзън, по време на първото ни гостуване в дома на Белароса. Вторият път беше на празничен обяд с Франк Белароса в „Джулио“, ресторанта в италианския квартал, след явяването ни в съда, на което освободих Франк под гаранция. Последното ми шише „Пелегрино“ навярно също бе в „Джулио“, няколко месеца по-късно, на официална вечеря заедно със съпругите ни. По онова време вече бях по-добре запознат с италианската кухня и освен това бях почти сигурен, че жена ми, която сега лежеше до мен, има връзка с нашия домакин, който не й обръщаше никакво внимание и се държеше изключително любезно към мен. Какво по-голямо доказателство от това?

Тъй че на оная вечеря не бях в най-доброто настроение — тъй де, като адвокат, аз би трябвало да ебавам клиента си, а не клиентът да ебе жена ми — и като се замислех, трябваше да съобщя на Анна Белароса, докато тя си ядеше канолите: „Мъжът ти чука жена ми“.

И Анна щеше да се обърне към Сюзън: „Сюзън, на мен ми се налага… ама ти?…“

Майтап бе. Във всеки случай често съм се чудил как щяха да се развият събитията, ако ги бях предизвикал на вечерята. Дали с Франк щяхме да излезем на улицата, за да видим дали ни чака лимузината? Навярно не. Сигурен съм, че щях да си хвана такси до Лонгайлъндската гара. Сам. А дали ненадейното ми оттегляне щеше да наруши плана за убийството? Не знам, ала съм убеден, че нямаше да стоя до Франк, когато го улучиха два пъти в бронираната жилетка, нямаше да съм там, за да спра кръвта, и той нямаше да остане жив, за да може после Сюзън да го убие.

Ако Съдбата ни устрои капан, няма как да се измъкнем, но даже тя трябва да има резервен план, който взима предвид човешката природа и бронираните жилетки.

— Много си мълчалив — отбеляза Сюзън.

— Наслаждавам се на мига.

— Говори ми.

— Добре… Имаш красиви гърди.

— Благодаря. Искаш ли да ми видиш задника?

Усмихнах се.

— Разбира се.

Тя си събу бикините и легна по корем.

— Как е?

— Съвършен.

— Можеш ли пак?

— Пак да ти го кажа ли?

— Не, Джон, пак да ме любиш.

— Иска ли питане?

Сюзън се усмихна, пресегна се и ме ощипа по задника. Усетих раздвижване в чреслата си, както се казва, и тя възкликна:

— О, божичко! Задръж така!

След секунди вече беше върху мен, с колене върху хълбоците ми. Отпусна се надолу и аз проникнах в нея.

И преди го бяхме правили тук, на верандата, макар че, доколкото си спомнях, шезлонгите бяха други, и ни бяха хващали само два пъти — веднъж градинарят, който винаги ми се струваше нов, и втория път Джуди Ремсън, приятелка на Сюзън, отбила се да донесе саксия с някакво растение — изпусна я на земята. Следващата ни вечеря с Ремсънови беше доста интересна.

Сюзън започна бавно и ритмично да се движи нагоре-надолу, после ускори темпото. Гърбът й се извиваше, лицето й беше вдигнато към слънцето.

Времето, нали е относително, сякаш спря, след това се забърза и накрая забави хода си за една много дълга секунда, през която двамата свършихме едновременно.

Сюзън легна върху гърдите ми. Тежкото й дишане заглушаваше моето. Тя плъзна длани под гърба ми, притисна ме силно към себе си и лекичко ме ухапа по рамото. Започна да върти задник и след секунди получи нов оргазъм.

Помислих си, че може да пробва хеттрик, обаче тя изпружи крака, положи глава на рамото ми и след минута вече спеше. Можех само да си представям как ще изглежда тенът ми. От секса и слънцето и на мен ми се приспа и се унесох, заслушан в птиците и носещия се от радиото Вагнер.

 

 

Сънувах, че лежа гол на слънчев плаж, и когато се събудих, ми хрумна страхотната идея да идем със Сюзън на нудисткия плаж в Сейнт Мартинс, където преди десет години бях прекарал няколко щастливи дни.

Но когато главата ми се проясни, го обмислих повторно и анализирах евентуалните капани на възможността да предложа пътуване до място, където съм бил по време на доброволното си изгнание. Особено нудистки плаж. Тъй че след погребението на Етел със Сюзън може би трябваше да заминем за Хилтън Хед заедно с родителите й и да започнем оздравителния процес по изграждането на семейство. Станхоупови щяха да са на седмото небе, че отново сме заедно, и Уилям щеше да ме сграбчи за раменете с думите: „Джон, мошенико долен, радвам се, че те виждам“. А Шарлот щеше да изчурулика: „Любимият ми зет се върна при нас!“

Всъщност щяха да получат грандиозен припадък. Известно време задълбочено изследвах тая тема и разбрах, че трябва да я обсъдим със Сюзън.

Тя се размърда, прозя се, протегна се, целуна ме по бузата и се изхлузи от мен. После застана до шезлонга с лице към слънцето и затворени очи.

— Помниш ли Джуди Ремсън и саксията?

— Да.

Сюзън се засмя.

— Направо я съжалих.

— Не я съжалявай. Тя директно изтърча да се обади на всичките си познати. — Понадигнах се, отпих глътка газирана вода и се зазяпах в голата Сюзън, беше точно срещу слънцето.

— Ела застани срещу мен да направим малко упражнения за разтягане — каза тя.

— Не мога. Вече си разтегнах слабините. Ти си ги направи.

— Трябва да поддържащ форма, Джон.

— Ходя да тичам.

— Трябва да се разтягаш и да работиш върху мускулите си — заяви Сюзън. — В Лоукаст Вели има нов Пилатес^[1] център.

— Какво имало?

Тя ми обясни, обаче аз не разбрах.

Сюзън започна серия упражнения за разтягане. Изглеждаше толкова секси, че я попитах:

— А бе, кога започва тоя курс?

— Винаги, когато си готов.

И продължи с въртеливите движения.

— Всички ли са голи?

— Не, Джон.

— А…

Сюзън си обу бикините, просна плажната си хавлия на верандата, легна по гръб и започна да изпълнява упражнения, които не ми се струваха по силите на човешко същество.

Озърнах се към слънцето и предположих, че наближава три следобед.

— Сюзън, трябва да обсъдим някои въпроси.

— По-късно — без да прекъсва тренировката, отвърна тя. — Хайде да излезем някъде на вечеря.

Не отговорих.

— Искам следобед да си пренесеш багажа тук — продължи Сюзън. — Ще ти помогна.

— Родителите ти ще отседнат при теб — напомних й.

— А… ще се оправим.

Нахлузих си боксерките и се изправих.

— Дай да влезем вътре.

Тя прекъсна серията повдигания на краката, седна и ме погледна.

— За какво искаш да разговаряме? Нали обсъдихме всичко.

Събрах си дрехите.

— Останаха някои логистични въпроси.

Сюзън помълча, после стана и също си събра дрехите. Влязохме и докато се обличахме в кухнята, тя предложи:

— Да седнем в кабинета ми.

По-рано това беше моят кабинет — голямата предна стая, в която преди няколко дни я бях видял през прозореца.

Очаквах мъжкият ми интериор — кожа, пиринч, махагон и ловни гравюри — да е сменен с нещо по-меко, обаче мебелите и обстановката изглеждаха по същия начин, по който ги бях оставил преди десет години, и освен мен липсваха само военните ми отличия. На една от лавиците видях снимката на родителите ми.

— Запазих всичко освен онова, което взе — каза Сюзън.

Не отговорих.

Тя отиде при минибара.

— Време е да пийнем по нещо.

— Аз си оставам на водка.

Тя ми даде водка с лед и си наля водка с тоник.

Седнахме един до друг на кожения диван и Сюзън качи босите си крака върху масичката. От дългогодишната си адвокатска практика се бях научил да излагам въпросите според важността им, начиная с най-незначителния, в случая — нейните родители. Както и да започвам с въпрос.

— Според теб как ще реагират родителите ти на нашата добра новина?

— Ще се разхвърчат говна — не се поколеба тя.

Усмихнах се на неочакваната нецензурност, но за да й покажа, че темата е сериозна, попитах:

— А ти как ще реагираш на техните говна?

Сюзън сви рамене.

— Това си е моят живот.

— Само че парите са техни.

— Аз си имам свои средства. — И добави: — Но не чак толкова много, след като откупих къщата за луди пари.

— Добре. Та…

— Исках да обсъдим с теб този въпрос.

— Отговорът е, че съм разорен.

Сюзън махна с ръка.

— То си ти личи. Обаче можеш да печелиш добре и те бива в леглото.

— Да, но…

— Не, друго исках да ти кажа — тоя път не искам да подписваме брачен договор.

Това ми дойде малко внезапно, но тя поясни:

— Единственото ми имущество са двете къщи, тази и в Хилтън Хед — нито едната не е ипотекирана и искам ти да притежаваш половината. И да плащаш повечето сметки, разбира се.

— Много щедро от твоя страна, но…

— Както вече се досещаш — прекъсна ме Сюзън, — когато обявим, че пак ще се женим, родителите ми ще заплашат да ме изключат от завещанието си и да ми прекратят издръжката.

Виждах, че е мислила за това през последните няколко часа, а може би през последните няколко седмици или години. Докато аз се чудех как да установим известна цивилизованост в отношенията си, тя явно беше изчислявала колко ще и коства повторният брак с Джон Сатър. Бях трогнат от решението й, че струвам повече от парите на родителите й. И все пак това, което сега изглеждаше абстрактно и благородно, след няколко дни щеше да се превърне в сурова действителност — щом майчето и татенцето научеха новината.

— Няма да те заплашат, че ще ти прекратят издръжката и ще те лишат от наследство — казах. — Просто ще го направят. Моментално.

Тя сви рамене.

— Ти, господин Сатър, си последният ми шанс за щастие. И нищо друго няма значение. — Усмихна се. — Е, освен твоето щастие де.

— Просто, не знам какво да кажа.

— Кажи нещо мило.

— Ще кажа нещо реалистично и това е най-милото, което ми идва наум — животът не е лесен без пари.

— Не съм сигурна.

— Точно това е проблемът, Сюзън.

— Да не се опитваш да изклинчиш от този брак само защото съм останала с последния си милион?!

Принудено се усмихнах и се пошегувах:

— Не забравяй зестрата си и големия сватбен подарък от родителите ти.

— Бъди сигурен, че ще ми предложат пет милиона, за да не се омъжа за теб.

Отговорът ми бе мълчалива глътка водка. После казах:

— Добре… спокойно можем да минем и с това, което ти е останало, да живеем в тая къща, ако искаш, а може би да запазим и къщата в Хилтън Хед. И аз определено ще изкарвам добри пари. — Което беше вярно, даже да не работех в Убийство ООД, а бях убеден, че след поврата в любовния ми живот това няма да се случи.

— Нали си получил предложение за работа.

— Да. След малко ще стигна и до него. Но като оставим парите, замисляла ли си се за емоционалната цена на отчуждаването от родителите ти?

— Ще го преживеят. Обаче искам да ми обещаеш, че няма да наливаш масло в огъня.

Внимателно прецених отговора си.

— Непременно ще им покажа, че съм съвсем различен човек от оня, когото познаваха преди десет години.

— Не си — възрази Сюзън. — Но можеш да кажеш, че си. — И ми напомни: — Нарече баща ми „шибано копеле“.

— Не съм. Нарекох го…

— Не е нужно да го повтаряш. — Погледна ме. — Сигурно си го е заслужил, но ако ме обичаш, ще му се извиниш.

— Добре. Обичам те и ще му се извиня.

— Благодаря ти.

— И много се радвам да чуя, че са омекнали.

— Всъщност не са. Излъгах те. — И ми намигна.

Отвърнах на усмивката й и признах:

— Аз пък не ти повярвах.

Сюзън стана сериозна.

— Ще направим каквото можем, Джон. Няма да е лесно, но ти обещавам едно — вече винаги ще те поставям пред родителите си.

За пръв път я чувах да признава, че когато сме били женени, приоритетите й са били други. Разбирах силата на парите, особено когато са в ръцете на хора като Уилям и Шарлот Станхоуп, ала в крайна сметка, ако се противопоставеше на този тормоз и манипулиране, всички щяха да спечелят, даже ония двамата.

— Е, може пък да се изненадаме от реакцията им, когато им кажем — заявих с повече оптимизъм, отколкото изпитвах.

— Няма да им кажем. Ще им кажеш ти. — И се засмя.

Усмихнах се.

— Ясно — въздъхнах театрално. — Ще поискам ръката ти от баща ти като миналия път.

— Точно така. И не забравяй да им кажеш, че ти си настоял да не подписваме брачен договор. Вземи и видеокамера. Искам да видя реакцията им.

Явно бе в етап от живота и емоционалното си развитие, който се характеризираше с бунт срещу родителския авторитет. Беше закъсняла с доста годинки, обаче виждах, че бунтът е тотален — сега само трябваше да го доведе докрай.

Замислих се за брака й с Дан Ханън, доста възрастен приятел на баща й. Нямаше нужда от задълбочен анализ, за да съм наясно, че всичко е било уредено и че го е направила, за да зарадва татенцето. Сега щеше да му го върне. Не се съмнявах, че ме обича и че е готова да се откаже от родителите си и парите им заради мен, но това щеше да е и известно отмъщение към татето.

Сюзън имаше и една добра новина.

— Не искам да прозвучи безсърдечно, обаче не им остават много години.

Предпочетох да не отговоря директно, но все пак повдигнах въпрос, който имаше връзка с това.

— Как мислиш, дали повторният ни брак ще се отрази на издръжката на децата и тяхното наследство?

На лицето й се изписа изненада и тя отвърна, без да се замисли:

— Никога не биха постъпили така с родните си внуци!

Искаше ми се да го вярвам, обаче достатъчно добре познавах Станхоупови, за да си отговоря сам — поне Уилям беше толкова отмъстителен, че ако имаше семеен девиз, той щеше да гласи:

Нека ми е зле, стига на теб да не ти е добре.

— Парите на децата са в попечителски фонд — напомни ми Сюзън.

Не исках да я разстройвам.

— Да, знам. — Само че бях виждал документите за фонда и без да навлизам в правни подробности, знаех, че дядо дал, дядо взел. Освен това го управляваше брат й, идиотът Питър, и чрез него Уилям можеше да манипулира фондовете и изобщо да спре месечните издръжки на децата, и също да се погрижи Едуард и Каролин да не видят нито стотинка, докато не навършат петдесет. Да не говорим, че винаги можеше да ги лиши от наследство.

Наистина бях длъжен да й обясня всичко това, защото дори да беше готова да се откаже от своето наследство и издръжка, нямаше да направи това с Едуард и Каролин. Ако се стигнеше дотам, може би щеше да пожертва Джон Сатър. И аз щях да я разбера.

В същото време се надявах, че Уилям обича внуците си достатъчно, за да не ги накаже за греховете на дъщеря си, затова попитах:

— Добре, но наистина ли си наясно, че може да изгубиш издръжката си и да бъдеш лишена от наследство за милиони долари?

— Да, Джон. Наясно съм.

— И все още искаш да се омъжиш за мен? — Не беше съвсем шега.

— Вече не. Ще ми струваш прекалено много.

Реших, че се прави на смешна.

— Отговори ми сериозно.

— Не вярвам на ушите си, че ми задаваш такъв въпрос.

— Извинявам се.

— Я чакай… повтори ми какво печеля от всичко това?

— Само мен.

— И нищо повече? Принц на бял кон без работа и пари?

— Имам диплома за юрист.

— Може ли да я видя?

Разсмяхме се и отпихме от чашите си. Е, щях да се изненадам, ако реагираше по друг начин. Сюзън Станхоуп Сатър беше влюбена и искаше да се върна при нея, а каквото поиска Сюзън, винаги го получава. И аз бях влюбен и всъщност никога не бях преставал да я обичам, тъй че теоретично би трябвало да се получи.

Тя кръстоса крака, зазяпа се през прозореца и каза сякаш на себе си:

— Любовта побеждава всичко.

— Точно така. — Както е казал Вергилий, omnia vincit amor, което ми напомни за следващия проблем, ако изобщо имах нужда от напомняне.