Нелсън Демил
Скъпи Джон! (44)

42.

През нощта валя, поради което трудно щях да чуя, ако някой се опита да проникне в къщата.

Седнах на леглото и погледнах спящата до мен Сюзън — все още ми се струваше невероятно. Още по-невероятно изглеждаше това, че Сюзън е нарочена. Е, бях я изпуснал в полза на Франк Белароса, обаче нямах намерение да я изгубя заради Антъни.

Прекарах една безкрайна нощ и мисля, че се самонавивах заради думите на Феликс Манкузо: „Тя трябва да се страхува“. Радвах се, че специалният агент ще дойде, за да му кажа, че не ми е дал да мигна цяла нощ. Сюзън не можеше да се оплаче от същото.

Не съм параноик и докато обикалях света с яхтата си, не носех пушка на борда, за разлика от повечето моряци, които срещах по пътя, въпреки че малцина бяха отказали да работят за мен по тая причина.

Но веднъж край сомалийския бряг все пак ми потрябва оръжие и се наложи да се задоволя със сигнален пистолет. Размина ми се, ама за малко. После отстъпих пред действителността и в Аден си купих АК-47, който се намираше там по-лесно от бутилка скоч, пък и по-евтино.

И скоро осъзнах, че спя по-спокойно с калашника на борда. Чудех се как съм изкарал толкова време без него. Действителността е кофти, обаче витаенето в облаците или криенето на главата в пясъка може да се окаже фатално.

Макар и сиво и дъждовно, разсъмването ме изпълни с облекчение. Естествено, може да убият човек по всяко време, обаче първичният инстинкт ни кара да бодърстваме, когато би трябвало да спим — нощните хищници излизат на лов, когато ние потънем в сън.

Станах, облякох си халата и за пореден път слязох в мазето. След петнайсет минути търсене се убедих, че пушката или е останала в Хилтън Хед, или носачите са я откраднали. Е, лесно можех да купя каквато пушка или карабина поискам в тукашния магазин за спортни стоки. Бог да благослови Втората поправка на конституцията и частните оръжейни магазини. Беше по-лесно даже и от Аден.

Въпреки конституционното ми право да нося оръжие обаче тук беше изключително трудно да получа разрешение за притежаване на пистолет, от какъвто всъщност имах нужда, когато със Сюзън излизаме навън. Бях почти сигурен, че Антъни Белароса и Коза Ностра нямат такъв проблем.

Качих се горе и заварих Сюзън да седи на кухненската маса по бялото си боди, което подчертаваше тена й. Четеше женско списание за фитнес, разсеяно поглъщаше витамини и ги промиваше със сок от моркови, който имаше цвета на косата й.

Вдигна поглед от списанието и каза:

— Добро утро.

Бях малко недоспал и ядосан заради пушката и изобщо не бях в най-добро настроение в тая сива сутрин, така че не отговорих.

— Какво прави в мазето? — поинтересува се Сюзън-.

— Пробвах зимните ти рокли.

— Много е рано, Джон.

Забелязах, че кафемашината работи, и си сипах чаша кафе.

— Налей си сок от моркови — предложи тя.

— Благодаря, вече ми биха инжекция сок от нар.

— Наистина е много рано за това.

— Сигурна ли си, че си донесла пушката от Хилтън Хед?

— Да. И помня къде я оставих.

— Браво. Къде?

— На тавана.

— Нали ми каза, че е в мазето?

— В мазето, на тавана… Все тая.

— Нима? Добре… значи, ако се кача на тавана…

— Вече се качих. — Тя посочи към килера. — Ето я там.

— Ох! — Отворих вратата и видях пушка в калъф, облегната на стената между бърсалката за пода и метлата — изобщо там, където се държат дълги неща.

Взех пушката, извадих я от калъфа, проверих дали е на предпазител и я разгледах.

Двуцевна „Берета“ дванайсети калибър, произведена в Италия. Върху ореховия приклад имаше пиринчена плочка, на която беше гравирано името Сюзън Станхоуп Сатър. Пищният растителен орнамент на хромираната рама беше инкрустиран със злато. Предполагам, че струваше десетина хиляди долара. Може би беше сватбен подарък от Сали Да-да, с благодарност за Сюзън, задето е очистила Франк Белароса.

— Дан ми я купи, когато постъпих в тамошния стрелкови клуб — избави ме тя от съмненията ми.

Дан очевидно не бе знаел какво се е случило с предишното й гадже.

— Можеш да я продадеш и да вземеш друга, ако искаш — предложи Сюзън.

Явно трябваше да реша дали оръжието има сантиментална стойност за нея — мили спомени за това как с Дан са стреляли по панички или са гърмели по патици в някое блато.

Тя ме избави и от тия ми съмнения:

— Дан не идваше да стреля с мен. Ходеше на голф. Непрекъснато.

— Ще я задържим — успокоих я. — Нали името ти е написано на нея.

Сюзън сви рамене и отново се задълбочи в списанието си.

Отворих пушката, за да видя дали не е оставила патрони в затвора, и надникнах в цевите. Бяха съвсем чисти, обаче като цяло оръжието се нуждаеше от почистване и смазване.

— Кога за пръв път си стреляла с нея? — попитах.

— Някъде преди две години — отвърна тя, без да вдига поглед от четивото си.

— Щеше да е много по-добре, ако ми я беше дала снощи — отбелязах.

Сюзън не отговори.

— Имаш ли комплект за почистване?

— Не го намерих.

— Патрони?

— Ще ги потърся.

Е, пушката нямаше да ми е от голяма полза снощи.

— Днес ще взема да прескоча до някой спортен магазин.

Тя продължаваше да мълчи.

Прибрах оръжието в калъфа и казах:

— Мисля, че трябва да си вземем куче.

— Имах куче.

— На тавана ли е?

Сюзън не ми обърна внимание.

— Кучетата изискват много грижи. Защо ти е куче?

Изглежда, не бяхме на една и съща страница.

— За охрана.

— А… ами… добре. Но изчакай да мине погребението и всички да си заминат. — И прибави: — Нашите не обичат кучета.

Бях сигурен, че и домашните им плъхове не обичат.

— Те сигурно няма да отседнат тук — напомних й.

— Имаш ли нещо против, ако все пак решат да останат при нас?

— Ще се изненадам, ако останат.

Сюзън захвърли списанието на масата.

— Мисля, че няма да реагират толкова остро, колкото предполагаш, Джон.

— Ще се радвам, ако се окаже, че греша.

— Какво чуват ушите ми?!

Хрумна ми ужасяващата мисъл, че днес е първият ден от остатъка от живота ми, и я посъветвах:

— Намали таблетките за витаминозна злоба.

Насочих се към хладилника да потърся нещо за хапване, но преди да отворя вратата, тя каза:

— За тези думи ще се наложи да закусваш ей с това.

Обърнах се и видях, че е легнала разкрачена на масата. Бодито й беше вдигнато до гърдите. Леле боже!

Ами… мислех си за кифла, но…

 

 

След моята закуска за шампиони тримата със Сюзън и пушката се качихме в спалнята и моята бивша и бъдеща жена ме осведоми:

— Днес ще идва Софи. Дай да приберем това нещо в твоя гардероб.

— Добре. — Прибрах оръжието в дрешника и го облегнах на стената зад отворената врата. Казах й къде е, после влязох под душа.

Сюзън отвори вратата и дойде при мен. Изтрих й гърба с гъба, после тя изтри моя.

— Не е честно да използваш секса като средство да ме контролираш или да определяш поведението ми — оплаках се.

— В любовта и войната всички средства са позволени, Джон.

— Добре. Запомни, че си го казала.

— Освен това действа. — Сюзън пъхна ръка между краката ми, ощипа скъпия Джон и излезе от душа.

Докато се обличахме, ме попита:

— Защо ще идва Феликс Манкузо?

— Иска да види дали ФБР има интерес или юрисдикция в тоя случай.

— Той не ме харесва.

— Не става въпрос за лично отношение. Той е професионалист.

— Според мен става въпрос точно за лично отношение.

Беше време да изровим мръсното минало, защото Феликс Манкузо бездруго щеше да го направи и Сюзън трябваше да бъде подготвена за това. Напомних й:

— Ти уби неговия главен свидетел в делото на ФБР срещу организираната престъпност. Бюрото рядко се докопва до човек като Франк Белароса, който да се съгласи да пропее. — Тя не каза нищо, така че продължих: — Фактът, че по време на неговото дежурство са изгубили свидетел, не е допринесъл много за кариерата му.

След кратко мълчание Сюзън призна:

— Той беше категорично против моите посещения.

Знаех го, но се изненадах, че и тя го знае, а и че изобщо обсъжда темата. Предположих обаче, че е настъпил моментът да отключи тая част от съзнанието си. Що се отнася до нежеланието на Феликс Манкузо да разреши срещите на Франк и Сюзън, това се дължеше на професионалните му стандарти, както и на представите му за морал и благоприличие, и може би на доброто му отношение към мен, което не се споделяше от всички около него.

Тъй че Сюзън имаше право — въпросът беше личен. Тъй или иначе, за случилото се не беше виновен Манкузо — никой не можеше да предвиди, че Сюзън ще застреля дон Белароса, — обаче навремето останах с впечатлението, че специалният агент е станал изкупителна жертва. Защо ли? Когато се разхвърчат лайната, обикновено всички изтикват напред оня, който казва: „Нали ви предупреждавах“.

Но вместо да разкрия на Сюзън, че свети Феликс общо взето я смята за мафиотска отрепка и курва, отново насочих разговора към професионалните въпроси.

— Манкузо не остана доволен и че те оправдаха по обвинението в убийство.

Отговорът й ме изненада.

— За това по-скоро бяха виновни началниците му. Аз бях готова да си платя.

Погледнах я и разбрах, че е искрена. И имаше право — тя не носеше вина, че държавата е предпочела да отстъпи. Интересите на властта винаги накланят везните на правосъдието и това понякога води до прикриване на неудобни или унизителни факти, вследствие на което виновният остава на свобода. Дойде ми наум, че ако я бяха осъдили за непредумишлено щяха да я пуснат горе-долу сега. Почти съм сигурен, че нямаше да се разведа с нея и щях да я чакам. Макар че може би пак щях да замина на околосветско плаване.

Приключих с обличането и преминах към друга неприятна тема.

— Идните няколко дни ще са напрегнати. — Нямах предвид само поклонението и погребението на Етел, както и усилията ни да не се стигне и до нашето погребение, но и това, че някъде в същия пощенски код попадат и родителите й. Прибавих: — Не бива да… губим контакт помежду си.

Сюзън кимна.

— Сънувах Етел… седеше сама, плачеше… и аз я попитах защо е тъжна. И тя ми каза: „Всички са мъртви“. Опитах се да я утеша… но тя продължи да плаче. Разплаках се и аз и ме обзе едно такова… непреодолимо усещане за самота… после казах: „Ще повикам Джон“.

Погледна ме. Видях, че е на ръба на сълзите, така че я прегърнах и силно я притиснах към себе си.

— Не си сама.

— Знам. Но бях сама страшно много години и не ми беше добре.

Слязохме долу и седнахме в кухнята, четохме „Таймс“ и пихме кафе в очакване на Софи, Феликс Манкузо, Уилям и Шарлот Станхоуп и всичко останало, което ни готвеше денят.