Нелсън Демил
Скъпи Джон! (51)

49.

В пет и десет следобед вече валеше, а Станхоупови още не бяха пристигнали. Обаче Сюзън ме успокои:

— Обадиха се преди десет минути, току-що бяха отбили от магистралата. — Това означаваше, че се очаква да се появят след петнайсет минути, предостатъчно време за втория ми дюърс със сода.

Бяхме в кухнята и Софи беше подредила на масата ордьоври, които не ми се позволяваше да докосвам. Сюзън и жената от фирмата за кетъринг бяха подготвили няколко менюта за седмицата. Освен това през следващите пет дни Софи щеше да живее в една стаичка на първия етаж, което представляваше удобство за Сюзън, естествено, но така Уилям и Шарлот щяха да имат и кого да командват, освен дъщеря си. Присъствието й даже можеше да ни накара да си мерим приказките, ако се стигне до всеобщо надвикване.

Телефонът иззвъня и Сюзън вдигна слушалката.

— Да, очакваме ги. — Затвори и се обърна към мен. — От цветарския магазин, най-после. На портала вече има охрана.

Не казах нищо, въпреки че мислено отбелязах всички тия приготовления за появата на майчето и татенцето. От предишния си живот обаче си спомнях, че Уилям и Шарлот като че ли никога не забелязваха или не оценяваха нещата, които Сюзън правеше за тях при гостуванията им. Е, те бяха взискателни родители и все пак говореха за Питър така, сякаш е идеалното дете. Той всъщност беше негодно лайно, обаче го биваше да ласкае майчето и татенцето и знаеше коя ръка го храни.

Втората ми мисъл беше, че Сюзън е прекалена оптимистка относно отсядането на родителите й у нас. Беше наредила да почистят някогашната им стая за гости и да заредят бутилки минерална вода и закуски. Бях сигурен, че е предвидила и цветя за спалнята им. Погледнах я — макар да не исках Уилям и Шарлот в дома си, също тъй не исках и тя да се разочарова или наскърби.

— Виж, Сюзън, защо не ида на хотел?…

— Не. Ти си моят бъдещ съпруг и баща на децата ни. Оставаш тук с мен, Едуард и Каролин.

— Но…

— Но искам да изчезнеш, докато им бутна по чаша в ръцете. Изчакай в кабинета — предложи ми тя. — Ще ти сигнализирам по интеркома. Петнайсетина-двайсет минути след като пристигнат.

— Ще видят форда ми на идване.

— Ще им кажа, че е втората ми кола.

— Ще видят, че във вратарската къщичка има охрана, и ще разберат, че не е възможно да живея там.

— Добре, искаш ли да ги посрещнем заедно?

— Не, Сюзън, искам да си тръгна. Ще се върна…

— Никъде няма да ходиш. Само ще се скриеш за известно време — поясни тя.

— Добре. — Събрах малко ордьоври в една салфетка, взех си скоча и я погледнах. — Успех!

— Запомни само едно нещо, Джон.

— Какво?

— Петдесет милиона долара.

Усмихнах се, пренесох полагащите ми се бежански дажби в кабинета и затворих вратата. Щорите бяха вдигнати и видях вана от цветарския магазин, който тъкмо спираше пред къщата. Двама мъже разтовариха достатъчно букети, за да затрупат италиански траурен дом.

Спуснах щорите, за да не дам възможност на Уилям и Шарлот да зърнат своя бъдещ зет, и седнах на бюрото да си проверя имейла, като похапвах ордьоври и отпивах от скоча.

Сюзън се беше обадила на господин Манкузо и той й бе дал някои съвети, уверения и част от същата информация за изчезването на Антъни като на мен. Също й казал, че се възхищава на куража й, но че трябва да го балансира с изключителна бдителност и тъй нататък. Според Сюзън явно вече били добри приятелчета, което ме зарадва.

Не й споменах, че съм срещнал Тони, защото си имаше достатъчно грижи, обаче веднага след инцидента се обадих на Феликс Манкузо по нейния мобилен телефон и оставих съобщение на телефонния му секретар относно невъздържаните ми забележки към шофьора на Антъни. Предложих му той или някой негов колега да разпита Тони за местонахождението на шефа му, ако още не са го направили. Освен това го осведомих, че Амир Насим изгражда в Станхоуп Хол охранителна система, която ще съперничи на там каквото имат на Федерал Плаза 26 — тоест на адрес, посочен на визитката на специален агент Манкузо. Посъветвах го също да информира детектив Настаси и предложих аз да го направя, ако тая седмица ФБР и полицията не си споделят информация.

Бива ме да изчерпвам всички въпроси докрай и да си покривам задника, а и мозъкът ми работи по-добре, когато животът ми е в опасност.

Тъй или иначе, прегледах имейлите, получени през последните две седмици, повечето от клиенти в Лондон, които явно не можеха да загреят, че съм си взел безсрочна отпуска. Това ми напомни да информирам фирмата за решението си да напусна. И Саманта — също за решението си да я напусна.

Трябваше да й се обадя, обаче в Лондон минаваше 23:00, тъй че просто щях да й пратя имейл и да приключа с това… но нещо не ми се струваше редно… пък и може би щеше да е по-добре да почакам и да видя какво ще се случи през следващите трийсет минути. Тъй де, можеше да се размирише, ала Сюзън беше обещала да подреди приоритетите си. Само че тя имаше няколко приоритета — аз, децата и парите — и при определени условия те можеха взаимно да се изключват.

Тъй че може би всъщност на мен щеше да ми се наложи да подредя приоритетите си, с други думи, можех да си вдигна чуковете, ако се стигнеше до Джон или петдесет милиона. Да не споменавам попечителските фондове на децата и издръжката на Сюзън.

Докато си мислех за собственото си благородство и себеотрицание, чувах цветарите да влизат и излизат. Сюзън им даваше инструкции с оня аристократичен глас, който е учтив, но в същото време и властно безапелационен.

Как ще живее без пари тая жена, запитах се. Тъй де, тия шибани цветя струваха повече от месечния доход на повечето хора. Да не споменавам тъпите ордьоври, кетъринга и Софи… е, защо да мисля за това точно сега? Имахме си по-сериозни проблеми, например да останем живи.

Пратих няколко имейла на приятели в Лондон, обаче не споменах, че напускам работа, местя се в Ню Йорк, женя се за бившата си съпруга и мафията иска да ми свети маслото. Нещо можеше да стигне до фирмата ми или до ушите на Саманта. Тъй де, бях готов да изгоря моста, но ако случайно се наложеше да се върна на отсрещния бряг, тоя мост щеше да ми дотрябва.

Бях пратил имейл на сестра си Емили, която още живееше на някакъв плаж в Тексас с гадже номер четири или пет. С нея сме близки въпреки географските ни раздели през последните десетина години. Бях й съобщил за смъртта на Етел и добрата новина за нас със Сюзън.

Отворих съобщението й. Гласеше:

„Прекрасно, с обич, Емили. P. S. Прекрасно. P. P. S. Ще пропусна погребението на Етел, обаче няма да пропусна сватбата на Джон и Сюзън. Хайде да се чуем, когато имаш възможност“.

Отговорих:

„Ти си прекрасна! Животът е прекрасен! Ще се обадя, когато мога. С обич, Джон. P. S. След няколко минути пристигат Станхоупови. Това не е толкова прекрасно. Ама може да стане повод да се посмеем“.

В тоя момент на вратата се позвъни. Надникнах през пролуките на щорите и до моя син таурус видях друг — бях сигурен, че е взетата от Уилям и Шарлот кола под наем. Представих си възхитителната сцена как двамата излизат със синия си таурус през портала на Грейс Лейн, където ги посреща автоматичен огън.

Чух Сюзън да възкликва:

— Добре дошли!

— Проклетият нюйоркски трафик… — изсумтя Уилям Страшни. — Как можеш да живееш тук?!

— Прекрасно е, че те виждам, скъпа! — изчурулика Шарлот.

И тъй нататък.

Щастливите гласове заглъхнаха по коридора. Върнах се пред клавиатурата и се заех да пиша имейл на Едуард и Каролин. „Здравейте! Дядо ви и баба ви за съжаление пристигнаха благополучно… — Изтриване. — Дядо ви и баба ви току-що пристигнаха и аз се крия… — Изтриване. — Д и Б току-що дойдоха и още не съм ги поздравил, затова ще бъда кратък. Когато пристигнете, не забравяйте, че с майка ви много ви обичаме и се обичаме помежду си. Всички заедно ще се опитаме дядо ви и баба ви да се почувстват добре дошли и дори вуйчо ви Питър, тоя негоден… — изтриване, — който може би ще се присъедини към нас. С майка ви ще се помъчим да ви се обадим утре и да ви информираме как върви. Вие също можете да ни позвъните. Едуард, ако не се чуем, приятен полет. Каролин, съобщи ни с кой влак пристигаш. С обич, татко. P. S. Дядо ви и баба ви струват сто милиона долара мъртви…“ — пак изтриване.

Прочетох имейла. Не бях сигурен дали да го пратя. Тъй де, Едуард и Каролин знаеха, че между мен и родителите на майка им ще има известни търкания. Децата ни вече бяха големи хора — трябваше да се отнасям с тях като с такива и да ги поободря. Писмото ми се струваше позитивно, обаче щяха да разберат тънкия намек, че когато пристигнат, може да заварят проблем. Нямах представа какво им е казала по тоя въпрос Сюзън, ако изобщо им беше споменала нещо, но трябваше да взема мерки, затова натиснах бутона „изпрати“ и текстът полетя в киберпространството.

За да убия време, отворих търсачката, написах „тъща и тъст, идеално убийство“ и даже получих няколко резултата.

После отидох в един уебсайт с въздушни снимки на къщи и други имоти, за който знаех от свой американски клиент. Бях го използвал веднъж в работата си за друг клиент в Щатите и преди няколко месеца в пристъп на носталгия даже бях потърсил Станхоуп Хол и Алхамбра.

След миг видях въздушна снимка на Станхоуп Хол, направена миналата зима, от която ставаше ясно колко е огромна господарската къща. Видях също лабиринта от жив плет, храма на любовта, тенискорта, овощната градина и дори буренясалите развалини на изгорялата къщичка за игра на Сюзън, която беше голяма наполовина колкото истинска къща.

Увеличих снимката на вратарската къщичка, после се прехвърлих на къщата за гости и недалечната конюшня. Преместих образа към Алхамбра, видях дългата права линия борове, която разделяше двете имения, и си спомних за конните разходки на Сюзън от Станхоуп Хол до господарския дом в Алхамбра.

Тая скорошна снимка не показваше разрушената къща на Белароса, естествено, нито фалшивите римски руини и езерцето — показваше червените керемидени покриви на новите миниатюрни имения, идеално поддържаните им тревни площи и пътищата, които ги свързваха.

Увеличих къщата на Антъни с голямата веранда и огромния басейн, после върнах образа към боровете, имението Станхоуп и къщата за гости.

По земя къщите на Сюзън и Антъни бяха свързани със заобиколен път, но както подозирах, по права линия разстоянието беше едва пет-шестстотин метра.

Забележка: С тичане през пресечена местност можех да стигна до дома на Антъни Белароса за по-малко от пет минути. Само че и Антъни Белароса можеше да се придвижи дотук за същото време.